Понякога една изложба успява да направи нещо рядко: да те накара едновременно да се гордееш, да тъгуваш и да ти се прииска веднага да разкажеш на някого какво си видял.
Точно това се случва във възстановената Видинска синагога, днес Културен център „Жул Паскин“. Сградата, реставрирана с финансиране от Европейския съюз, отново е пълна с гласове. А новата постоянна изложба, реализирана с подкрепата на Фондация „Америка за България“, връща към живот свят, който почти е изчезнал от улиците на Видин.
Всичко започва с две маси.
Едната разказва за видинските евреи – общност, която днес „се брои на пръстите на двете ръце“, както казват авторите на експозицията. Предимно възрастни жени. Но някога именно техните деди помагат да се строят обществени сгради, издържат ученици, пращат млади хора да учат в чужбина, подпомагат бедни и сираци. В изложбата няма суха хронология. Има живот – кварталът Калето, шумът на пазара, децата край Дунава, ароматът на семейни рецепти.
Има и истории, които не се забравят.
Равин, който по време на голямото наводнение през 1942 г. влиза във водата и спасява хора, въпреки че не може да плува. Фабрикантът, когото днес наричат „видинския Шиндлер“, защото по време на войната дава работа и закрила на евреи, рискувайки собствения си бизнес и живот. Разказът не спестява и мрака на 40-те години – анти-еврейските закони, депортациите от Беломорска Тракия и Вардарска Македония. Но показва и нещо друго: как България успява да спаси своите евреи благодарение на натиска на обществото, на духовници, политици и обикновени хора, отказали да мълчат.
Другата маса е посветена на Жул Паскин – момчето от Видин, което тръгва към Париж и Ню Йорк и става една от големите фигури на модерното изкуство. Паскин е приятел с Пикасо, Хемингуей и Модилияни, рисува кабарета, циркове, самотни хора и нощен Париж. Но изложбата не го превръща в недостижим гений. Напротив. Показва го като човек – ироничен, раним, блестящ, понякога саморазрушителен. Един от най-силните моменти са автопортретите му – сякаш художникът едновременно се шегува със себе си и се опитва да се разбере.
Зад цялото това преживяване стои „Ателие 3“ – архитектурното студио на Мирослав Велков, Доника Георгиева, Десислава Ковачева и Кристина Кирилова. Ако сте били в Триъгълната кула на Сердика в София или в експозицията „Врачански съкровища“ в Регионалния исторически музей във Враца, вече сте усещали работата им. Те не правят просто изложби. Те карат миналото да говори.
Екипът работи по видинската експозиция близо две години, прави прототипи в реален размер, издирва предмети дори в OLX, възстановява древни надписи с помощта на консултанти в Израел. Най-важното за тях обаче е друго – посетителят да не гледа историята отстрани, а да влезе вътре в нея. Затова и изложбата не стои зад стъкло. Тя те приближава. Кара те да седнеш, да слушаш, да се загледаш.
И да си тръгнеш с усещането, че един град е станал по-жив пред очите ти.
Тръгнете към Видин. Наистина. Някои места не просто пазят миналото. Те ни напомнят какви хора можем да бъдем.
