Милена Драгийска е главен изпълнителен директор на Лидл България и един от най-разпознаваемите бизнес лидери у нас. Но когато говори за най-големия си успех, тя не започва с мащаба на компанията или професионалните отличия. Връща се към 1996 – 1997 година, когато на 22 завършва образованието си в разгара на тежка икономическа криза и се пита дали е възможно човек да успее, без да плати с компромиси със собствената си съвест.

Днес отговорът ѝ е ясен: възможно е – но не сам. Госпожа Драгийска говори с благодарност за хората, с които е изградила общност от професионализъм и споделени ценности. И с рядкото убеждение, че личният успех има смисъл само ако развива и хората наоколо.

В това разбиране има нещо възрожденско. Да отваряш възможности за другите. Да превръщаш знанието и влиянието си в обществена полза. Да помагаш на страната си не с гръмки декларации, а с работа – от достойните условия за труд и подкрепата за граждански организации до образованието на децата, опазването на природата и усилията Епископската базилика на Филипопол да получи световното признание, което заслужава.

За госпожа Драгийска бизнесът има и реформаторска роля, а малките всекидневни действия могат да се натрупат в колективна сила. Да развиваш България не е кауза за свободното време. То е част от начина, по който избираш да работиш, да водиш и да живееш.

Фондация „Америка за България“: Пет години след откриването на Епископската базилика тя вече е едно от най-разпознаваемите културни пространства в България. Днес усилията са насочени към кандидатурата ѝ за ЮНЕСКО. Защо беше важно да подкрепите Базиликата по пътя ѝ към ЮНЕСКО?

Милена Драгийска: Два са основните ни мотиватори. Първият е, че Базиликата има огромен потенциал да прослави България в глобален мащаб и същевременно да сложи край на една четиридесетгодишна суша, през която България, въпреки огромното си културно-историческо наследство, не е имала нов обект, официално признат от ЮНЕСКО.

Вторият мотив е, че имаме нужда от ясен демонстрационен проект, който да покаже какво може да се случи, когато бизнесът, гражданският сектор и институциите застанат зад една видимо значима кауза и с много структуриран подход я доведат докрай.

„Америка за България“: Кампанията, чрез която средствата от върнатите кенчета и пластмасови бутилки ще подпомогнат кандидатурата на Базиликата за ЮНЕСКО, свързва устойчивото поведение с опазването на културното наследство. Как се роди тази идея?

М.Д.: Самата идея е по-стара от партньорството за Базиликата. Пилотният ни проект за обратно приемане на кенчета и пластмасови бутилки е вече на почти три години и през това време беше надграждан многократно.

Казвам пилотен проект, тъй като в страната ни все още няма действаща национална депозитна система. Целта ни беше да проверим готовността на обществото за прехода към кръгова икономика и на практика да приложим принципа bottle-to-bottle – върнатите опаковки да бъдат рециклирани и отново използвани като суровина от индустрията. Механизмът предвижда за всяка върната опаковка клиентът да получава ековаучер на стойност 2 евроцента, който може да използва при пазаруване. Откликът от страна на обществото беше наистина страхотен.

Впоследствие решихме да дадем още един избор на хората и добавихме към машините възможността за дарителство – вместо да използват ековаучера за себе си, те могат директно да дарят сумата. Първоначално стартирахме с подкрепа на каузата „Капачки за бъдеще“ на фондация „Лазар Радков“, след което добавихме още три общонационални каузи – WWF България, Animal Rescue Sofia и Сдружението на олимпийските отбори по природни науки.

За да надградим и тази възможност и да покажем реалната сила на обединените усилия, взехме стратегическо решение – веднъж годишно платформата да припознава по една извънредна национална кауза, която има нужда от спешна и фокусирана подкрепа в ключов за нея момент.

Точно така се роди идеята да свържем един вече изграден, устойчив навик, който доказано събужда желание за дарителство у хората, с опазването на историята ни. Епископската базилика е перфектният пример за това – превръщаме един съвсем ежедневен жест във възможност за значим принос към културното ни наследство и пътя му към ЮНЕСКО.

„Америка за България“: Хората обикновено свързват рециклирането с грижа за природата. Тук то се превръща и в грижа за историята. Надявате ли се подобни кампании да променят начина, по който мислим за ролята си като граждани?

М.Д.: Категорично. Вярата, че дребните ни всекидневни жестове могат да донесат промяна, стои в основата на всичко, което екипът на Lidl прави в областта на корпоративната социална отговорност. Такъв пример е и „Ти и Lidl“ – най-голямата ни социално отговорна инициатива.

Дълги години в обществото съществуваше едно много страшно неверие, че отделният човек може да промени нещо. Срещу колективната безотговорност, която толкова често се шири като своеобразно верую, стои колективната отговорност. А доброволчеството и добротворчеството са демократичният ѝ израз.

Няма значение дали една малка общност се обединява, за да поправи катерушките пред блока; дали хората се опитват да опазят почти изчезващ вид птици в Атанасовското езеро; дали оборудват кабинет по английски език със съвременни средства; или връщат бутилки, за да помогнат едновременно за по-чиста природа и за национално значима кауза. Всичко това показва демократичната форма на колективната отговорност.

„Америка за България“: Всяка голяма компания получава много покани да подкрепи различни каузи. Как разбирате кои заслужават дългосрочен ангажимент?

М.Д.: Един много важен критерий е връзката с основния бизнес на компанията. Тя създава логика, последователност и доверие – търсим каузи, които естествено се пресичат с корпоративната ни стратегия и ценности.

Второто важно нещо е връзката с конкретните ни стратегически и оперативни цели. Разполагаме с ограничен финансов ресурс и трябва да го използваме по възможно най-добрия начин.

Третият критерий е да виждаме добри перспективи за устойчив резултат. Търсим възвращаемост не в тесния финансов смисъл, а като реална, трайна и измерима положителна промяна за хората, на чиито нужди откликваме.

Не на последно място, партньорствата с утвърдени организации от гражданския сектор ни помагат да оценим кандидатите и от гледна точка на репутацията, организацията, доброто управление и способността да си поставят ясни цели.

Най-трудно е, когато няколко проекта отговарят на всички тези изисквания. Тогава вече, колкото и голяма симпатия да изпитваме към дадена идея, се налага да правим трудни стратегически избори, водени от дисциплината да подкрепим онзи проект, при който нашият мащаб може да донесе най-голямо колективно въздействие.

„Америка за България“: При Lidl обществените каузи често изглеждат като част от начина, по който компанията разбира успеха, а не като нещо допълнително. Това лидерска философия ли е, фирмена култура ли е, или и двете?

М.Д.: Двете са категорично взаимносвързани. Бих добавила и трети елемент – чувството за отговорност у самите членове на екипа. Имам и самочувствието, и благодарността към екипа ни в България, че сме изградили собствен почерк. „Ти и Lidl“ например – емблематичната ни програма, чрез която финансираме и реализираме стотици значими проекти за развитие на общностите в цяла България, е изцяло рожба на Лидл България. Такава инициатива не съществува в останалите 30 държави от света на Lidl.

Друг пример са системните ни усилия в посока осъзнато хранене. За нас темата не се изчерпва само с понятието „здравословно хранене“, а разглежда заедно здравето на хората и здравето на природата. Затова ние реално променяме бизнес модела си и това личи най-ясно в работата ни по системните ни усилия за реформулиране на рецептите на продуктите от собствените ни марки, като например намаляваме добавените сол и захар. Целенасочено увеличаваме дела на пълнозърнестите храни в асортимента ни и постоянно обогатяваме асортимента си с все повече продукти на растителна основа. Нещо повече – спазваме изключително строги правила за отговорен детски маркетинг, защото съзнаваме огромното си влияние върху изграждането на техните вкусови навици.

За да направим тази концепция разбираема за хората, през 2024 г. стартирахме информационно-образователната кампания „Хранене с мисъл“. А съвсем наскоро я надградихме чрез преживяване с „Фермата на Lidl“, където с нашите преподаватели и професионален агроном показваме на децата пътя на храната от полето до чинията и ги възпитаваме в здравословно и осъзнато потребление.

Към тази образователна градина в момента има изключително голям интерес не само от училища, но и от други организации, които работят с деца.

Тези бизнес решения са елемент от успеха и са пряко свързани с фирмената култура. Щастливи сме, че компанията майка ни стимулира да работим в тази посока и сама поставя много амбициозни цели. Лидерското поведение и иновативността се насърчават, но остава и местният почерк на българския екип, който успява да разпознава правилните теми и решения.

„Америка за България“: Работите от години с граждански организации. Какво могат да дадат те на бизнеса, което той трудно може да постигне сам?

М.Д.: Поне две неща. Първото е гражданската експертиза на терен. Ние можем да имаме предположения за нуждите в даден сектор, но ни липсва истински задълбоченият поглед.

Всеки човек има мнение, особено ако лично се е сблъскал с определена трудност. Но често това мнение се основава на отделно впечатление. Когато искаш да стигнеш до системна промяна, трябва да потърсиш експерта – не само за диагностиката, но и за мерките, които могат да променят установеното състояние.

Второто е доверието. Поради редица обществени и политически причини често съществува подозрение, че когато една корпорация предприема нещо, зад него непременно стои тесен корпоративен интерес. Гражданската организация може да бъде своеобразен преводач между корпоративното намерение и местната общност, към която е насочена помощта.

Тази инжекция на доверие скъсява пътя и ускорява постигането на резултати.

„Америка за България“: Последните пет години сте не само партньор на Фондацията, но и член на нейния Борд. Как това промени гледната Ви точка към работата на гражданските организации?

М.Д.: Категорично мога да кажа, че професионализмът на гражданските организации не е достатъчно познат на много бизнес лидери. Все още битува масовото впечатление, че някакви ентусиасти без пари, които не знаят точно какво правят, но искат да направят нещо хубаво, са се събрали и действат.

Това изобщо не е така. Има строга отчетност и ясни принципи на работа.

Другото, което видях отвътре, е широкият поглед и познаването на проблемите. Заради недостига на средства в гражданския сектор много по-силно е застъпен принципът „по-малкото е повече“. Там наистина трябва да приоритизираш така, че спешното и важното да дойде на първо място.

Когато си свикнал с малко средства да постигаш резултат, си много по-фокусиран върху ефективността. Това често изненадва хората от бизнеса, които смятат ефективността за привилегия или отличителна черта единствено на корпоративния свят.

Третото е човешката положителна енергия. Гражданският сектор често работи в проблемни области, но въпреки това създава изключително силна градивна енергия. И екипът ни, и хората от НПО сектора го знаят – събитията, на които отивам с най-голяма радост, са срещите с подкрепените проекти на „Ти и Lidl“, включително проектите в областта на медиите, както и инициативите, свързани с връщането на бутилки и кенчета.

„Америка за България“: Кога едно партньорство между компания и гражданска организация е истински смислено, а не просто добре изглеждащо?

М.Д.: Когато търсим системна промяна. Това е може би най-важният аргумент, че партньорството не съществува само на хартия и не е чисто пиар акция.

Необходими са редовна отчетност, взаимна готовност за работа и ясно разделение според експертизата. Бизнесът може да осигури мащаб и финансова сигурност. Гражданската организация носи познанието и връзката с конкретния проблем. Заедно трябва да доведат до системни решения и промяна.

Епископската базилика е пример, че можем да действаме заедно, че не сме само разделени и че обединеният формат може да доведе до видими резултати.

„Америка за България“: Каква е ролята на бизнеса в демократично общество – особено в среда, в която доверието, правилата и институциите не могат да се приемат за даденост?

М.Д.: Ролята на бизнеса е да създава стойност. Най-присъщото му задължение, разбира се, е да създава икономическа стойност – брутен вътрешен продукт, продукти, работни места и вторични социално-икономически ефекти.

Но бизнесът създава стойност и чрез добрите практики. Всички помним началото на прехода и огромния дял на сивата икономика.

Днес ни се струва нормално служителят да бъде осигуряван върху пълната си заплата. Само преди двайсетина години това изобщо не беше даденост. Коректните компании зададоха друг тон и промениха начина, по който се развиват събитията.

Бизнесът създава и репутационна стойност. Ако България е добро място за инвестиции, това се разчува и привлича следващи компании.

Той създава стойност и когато българите започнат да се питат дали да заминат през Терминал 2, или да останат в страната. Все още не наблюдаваме масово завръщане, но има известна тенденция в тази посока и тя също е свързана с бизнеса.

Бизнесът създава стойност и като променя средата. Ако една фирма засади дръвчета пред новата си сграда и оправи тротоара, следващата вероятно ще направи същото.

Коректните компании имат роля и в противодействието на корупционните практики. Голяма крачка беше моментът, в който повече компании заявиха, че не идват с черни каси и няма да играят по тези правила.

В този смисъл бизнесът има и реформаторска роля, макар на пръв поглед тя да не изглежда такава.

Следва и колаборативният ефект между бизнеса и гражданския сектор. Гражданските организации успяха да поемат редица функции, от които държавата по различни причини беше абдикирала. Без тези организации много хора нямаше да могат да учат в чужбина и после да се върнат като успешни професионалисти. Нямаше да има обновени читалища, музеи и много други обществени пространства.

Тези резултати са възможни и благодарение на бизнеса, защото голяма част от средствата за гражданските организации идват именно от него.

Имаме още много път пред себе си, но сме изминали и невероятно разстояние. Трябва да умеем да го признаем – и като бизнес, и като граждански сектор.

„Америка за България“: Вие сте сред най-разпознаваемите бизнес лидери в България. Кои ранни преживявания най-силно са Ви оформили като човек и лидер?

М.Д.: Мога да ги обобщя в няколко категории. Първата са преживяванията, за които имам много ярки спомени от детските си години – липсата на възможности. Искаш нещо, но нямаш възможност да го постигнеш – било по финансови причини, било заради затворените граници и ограниченията за пътуване.

Това е много силен двигател. Винаги съм искала да уча в чужбина – не за да остана там и да забравя България, а за да черпя от свят, за който дотогава съм могла да научавам само от книгите. А и книгите не бяха свободно допускани – някой решаваше кои да бъдат преведени и издадени.

Важни бяха и радикалните икономически и политически промени. Те ме завариха на 16 – 17 години – възраст, в която човек вече може да си прави равносметки.

Втората категория са личностите – срещите с хора от изключителен формат, които са ми дали много. Уроците им са останали с мен за цял живот.

„Америка за България“: С кои свои постижения се гордеете най-много?

М.Д.: Трудно ми е да отговоря, защото постиженията не са само мои. Аз съм щастлив и благословен човек, защото онова, което съм смятала и продължавам да смятам за важно, се е случило като плод на усилията на хората, с които съм обградена.

Намерих силите и времето да си кажа, че мога да бъда и майка, освен да имам професионална кариера. Това не е точно повод за гордост – по-скоро съм благодарна, че имам две деца.

Също така Господ ми даде да бъда обградена с професионалисти и с хора, които споделят едни и същи ценности. Поради това вярвам, че човек може да не прави компромиси със съвестта и ценностния си модел и въпреки това да има успех.

Няма да забравя времето, когато бях на 22 години и завършвах висшето си образование в най-тежката криза от 1996 – 1997 година. Тогава изобщо не беше еднозначно, че можеш да бъдеш успешен, без зад това да стои някаква неизвестна цена.

Всички помним кой тогава се беше обвързал с определени среди и отношения. Това много ме плашеше, защото инстинктивно исках да бъда успешен човек. Не смятам, че има нещо укоримо в това да мечтаеш за повече и да не искаш да живееш в бедно общежитие.

Но веднага в мен звънеше една камбана: „Божичко, кой знае какви компромиси трябва да направя със себе си. И искам ли да ги направя?“

Това е най-голямата ми гордост като успех – че не ми се наложи да направя тези компромиси.