🎧 Слушайте историята в Спотифай!
Някога, далеч преди интернет, масовата преса и автоматичните известия, новините от външния свят пристигали бавно. Тогава жителите на Бяла черква – днес част от община Павликени – събрали пари и изпратили своя учител на път.
Учителят бил Бачо Киро.
Днес го помним като един от големите революционери на Българското възраждане – учител и просветител, който посвещава живота си на свободата на своите сънародници и накрая плаща най-високата цена за нея. Но преди името му да стане част от националната история, той тръгвал пеша по пътищата, оглеждал света и се връщал да разказва.
При това в стихове.
В пътеписите си описва как живеят хората зад граница, какво е видял по пътя и как едно пътуване до Виена завършило по-рано от предвиденото:
Аз потеглих от село за Виена,
но като видях, че пари нема,
макар да исках и да желая,
но с малко пари как да направя?
Парите стигнали до Белград. Вместо да замаже провала с важни думи, Бачо Киро го превърнал в стих.
Съселяните му чакали вести от света. Той им донесъл наблюдения, приключенски истории и една съвсем честна сметка за пътните разходи.
Така зад познатия образ на даскала и революционера се показва още един Бачо Киро – любопитен човек, който гледа внимателно, споделя видяното и не се бои да се пошегува със себе си.
Нещо от него сякаш е останало в родния му край.
И днес тук има хора, които след работа хващат косачката и разчистват пътека. Други вадят от забравата стара чешма, връщат живот в музей или стара винарна и слагат на бутилка вино етикет „с максимална намеса“.
Те търсят съмишленици, учат се от хора, успели да трансформират собствените си общности, и после прилагат наученото у дома.
Работят сериозно. За себе си говорят с усмивка.
Каним ви на пътешествие из Павликенския край – по разчистени пътеки, край потекли отново чешми и през места, в които някой упорито е решил да направи нещо смислено. По пътя ще срещнем и хората зад тях. Започваме от Бяла черква.
Семейният албум на един град
На колко места в България можете да се срещнете с историята лице в лице?
Не само с камъни, витрини и прилежащите им табели, а с хора, които могат да назоват свой прадядо, участвал в Априлското въстание. В Бяла черква това не е необичайно. Директорката на местния исторически музей Анастасия Георгиева е роднина на самия Бачо Киро.
Ася, както я наричат всички, е прекарала професионалния си живот в музея. Когато тя ви развежда из родния град на именития си прапрапрадядо или през дома на Цанко Церковски, не се чувстваш като посетител на поредния обект. По-скоро си седнал със семейството над старите албуми и някой току-що се е сетил за още една история.
А истории тук не липсват. Бяла черква е родно място и на Цанко Церковски, и на Райко Даскалов – големи имена в земеделското движение. В дома на Церковски може да разгледате снимки от 50-ия му юбилей, събрал някои от най-видните хора в страната. А в писмата му ще откриете и далеч по-лични признания – например защо решил да подходи разумно към брака, вместо да се ожени по любов. Историята рядко ни допуска едновременно и на официалното тържество, и в семейните сметки.
Ася и малкият ѝ екип са направили много, за да не останат тези хора само имена върху табели. С ограничени средства, дарения от местните и забележителна изобретателност те са превърнали музея в нещо много по-голямо от няколко къщи и експозиции.
Когато в началото на новия век подреждат етнографска сбирка в старата читалищна сграда, хората от Бяла черква им поверяват ценни вещи, пазени в семействата им с поколения. Вместо да ги продадат на колекционери, те ги даряват на музея – находки и семейни реликви, от които постепенно се сглобява ретропортрет на града.
Екипът създава и природонаучна колекция, на която биха завидели далеч по-големи музеи. В нея местните растения и животни съжителстват с океански костенурки и фосили на милиони години. Може да проследите и как памукът се превръща от растение в плат – цял един свят, подреден с малко средства и много въображение.
Но най-важното е, че музеят не стои заключен в миналото. В прохладния двор на къщата на Цанко Церковски местните идват на филмови прожекции, четения и беседи. През лятото децата търсят експонати, опознават игрите на бабите и дядовците си и научават повече за природата около тях. През 2018 година тази работа е отличена с наградата „В музея сме“ на Фондация „Америка за България“.
А когато подът прогнил, Ася и колегите ѝ не зачакали някой друг да спаси музея. Направили авариен ремонт със собствени средства.
Така се пази история в Бяла черква – не под похлупак, а с постоянна грижа, въображение и упорството тя да остане част от живота на града.
Вино с максимална намеса
Цанко Церковски не се занимавал само с литература и политика. Като земеделец и общественик той допринася и за развитието на модерното лозарство в България. Затова от дома му в Бяла черква продължаваме към близкото село Върбовка, където една стара изба още пази лозаро-винарския характер на района.
Избата е създадена през 1934 година като кооперативна. През 1999 година я купуват енолозите Пламен и Светлана Пеневи, а днес семейната работа продължават Светлана и децата ѝ.
Синът ѝ Калоян влиза в избата веднага след дипломирането си. Намерението му било първо да натрупа опит в чужбина, но след смъртта на баща си остава във Върбовка. Оттогава продължава работата на родителите си – прави вино сериозно, но без тържествени физиономии сред бъчвите.
Най-доброто доказателство е „Оранжада“ – оранжево сухо вино, което според етикета е произведено „с максимална намеса“. Това е намигване към модерния лозунг за минималната намеса във винопроизводството. Във „Върбовка“ добре знаят колко труд стои зад една бутилка и не виждат причина да се преструват, че виното се е направило само.
Че шегата е добра, личи от етикета. Че виното също го бива, потвърждават доста по-далеч от Павликени – асоциацията на пожарникарите в Швейцария избира бутилки от „Върбовка“ за годишния си благотворителен бал.
Избата работи с грозде предимно от района и произвежда малки серии бутилирани вина. Основата на бизнеса обаче остава наливното вино – „нашият жест към хората, които ни подкрепят: качествено вино на добра цена“, казва Калоян.
Грижата му за Павликенския край не се изчерпва с работата в избата. Като председател на местния Ротари клуб Калоян подкрепя инициативи за млади хора, но вярва и в обединяването около каузи, от които печели целият район. Затова клубът работи по туристическо приложение, което да събере забележителностите на общината на едно място и да свърже хората зад тях.
„Заедно може да формираме по-висока добавена стойност“, убеден е Калоян.
Там, където свършва обхватът
Ако от Върбовка поемете към Емен, телефонът постепенно ще започне да губи обхват. Селото се намира край Еменския каньон – една от големите природни забележителности на района – и тук релефът често надвива мобилните оператори.
Но това е един от случаите, когато техниката ви прави услуга.
В края на селото Вили Благоева и Илиян Николов са създали приключенски център с къщи за гости. Тя е от Пловдив, той – от Варна. Преди около десет години избират Емен за свой дом и оттогава упорито показват на гостите защо си струва да се стигне дотук.
Вили е учила стопанско управление и човешки ресурси, но професионалната ѝ биография бързо поема в по-приключенска посока. Днес е инструктор по ски, гмуркане и каньонинг. Ще ви обгрижи като родна майка и пет минути по-късно ще ви пусне по въже в каньон.
Илиян работи в IT сферата и има рядката дарба да каже нещо толкова смешно, че да накара всички наоколо да се превиват от смях, а той да остане напълно невъзмутим. Дъщеря им Ема спокойно би могла да вдъхнови ново издание на „Пипи Дългото чорапче“ – този път с родители наблизо, макар това очевидно да не пречи на пакостите.
Когато семейството пристига в Емен, не се затваря зад оградата на приключенския център. Вили и Илиян разчистват пътеки, разработват маршрути и водят хората до места, които иначе лесно биха подминали. Стъпват и върху работата на Българската асоциация за селски и екотуризъм – БАСЕТ, която от години маркира и поддържа пътеки в района. Опитват да привлекат и местните. Понякога успяват, понякога не. Но на следващия ден пак излизат с боята и инструментите.
При тях приключението може да започне с търсене на съкровище. Вили открива дървесни тролове там, където останалите виждат крив клон. На масата може да се появи „Имамът припадна“ – познатото ястие имамбаялдъ, което тук звучи като кратко съобщение от спешната помощ.
Ако смятате, че сте били на тиймбилдинг, вероятно още не сте били при Вили и Илиян. Едва след като колега ви е придържал над вода по време на каньонинг, можете уверено да пишете в годишната му оценка, че работи добре в екип.
През последните години и други хора избират селото и внасят свои идеи. Инженер Даниел Трънков създава училището за екостроителство и реставрация с традиционни техники „Школото гнездо“. В къща за гости „Емена“ скулпторката Гергана Пенова и психологът д-р Иван Стоянов посрещат посетители сред двулицевите ѝ скулптури – фигури, които се променят според мястото, от което ги гледате.
Постепенно хората започват да гледат и отвъд границите на собственото си село. Вили и Илиян искат да свържат Емен и Мусѝна с маркирана пътека, а от другата страна им помагат Моника Френчева от читалището в Мусѝна и кметът Христо Иванов.
Кметът, който не стои на кметския стол
Христо Иванов е родом от Мусина и кмет на селото от 2004 година, но по-често ще го видите с косачка или лопата, отколкото зад бюро.
Говори малко и не обича да изтъква направеното. А то не е малко.
Когато Христо поема инициативата, Мусина е единственото село в община Павликени без читалище. Днес читалище има. Около него постепенно се събират хора, идеи и стари снимки от селото, които местните издирват и споделят. С дарения и общински средства е оборудван и фелдшерски кабинет – нещо, което Христо показва с особена гордост.
Примерът му увлича и други. В общите дейности се включват и хора, родени в Мусина, и чужденци, избрали селото за свой дом. Всеки помага с каквото може.
В Мусина има и малки бизнеси – цех за био барчета, пчелари и два магазина. Това също привлича движение към селото и го свързва с околните места.
Самият Христо рядко се ограничава до границите на кметството. През 2017 година участва в почистването на римския каптаж край селото – съоръжението, което някога е снабдявало с вода древноримския град Никополис ад Иструм, на около 20 километра от селото. Помага и при археологически разкопки в съседни села, както и при разчистването около Лесичерския стълб – най-високия запазен древноримски паметник в България.
Около Мусина историята е навсякъде: под земята, сред скалите на геокомплекса „Пропастите“, край пътищата. Но за да я види някой, първо трябва друг да окоси тревата, да изнесе боклука и да разчисти достъпа.
Христо го казва по-просто: „Когато вършиш каквото трябва, нещата се случват.“
Античният магазин за всичко
В околностите на Павликени археологията има навика да изскача изпод плугове и да изненадва трактористи.
Така през 2016 година трактористът Валентин Савов попада на огромната надгробна плоча на Гай Урсидий Сенецион, съпругата му Юлия Валентина и децата им. Находката помага да научим името на човека, стоял зад едно от най-големите керамични производства в римските провинции.
Преди около 1800 години бившият легионер Гай се заселва в плодородната долина на река Росица. Построява голяма вила с вътрешен двор, баня и подово отопление, а залежите на добра глина наблизо превръща в доходен семеен бизнес. В работилниците му произвеждали почти всичко необходимо за един римски дом – от керемиди и съдове до лампи и детски играчки. Изделията стигали чак до Крим и Мала Азия.
Имало и стоки за по-лични нужди.
Сред находките са интимни аксесоари и печати с еротични сцени. Част от тях били свързани с обреди за плодовитост или носели пожелание за късмет. Древните римляни очевидно не делели живота на теми, подходящи и неподходящи за музейна витрина.
Гай не доживял старост – надписът върху плочата разказва, че починал на 40 години и „добре заслужи“. За тези четири десетилетия успял да служи в легиона, да създаде семейство и да развие производство, снабдявало обширна част от империята. На същата възраст мнозина от нас още обмислят дали не са избрали грешната професия.
Останките от вилата и керамичните пещи са открити при разкопки през XX век, но дълго време мястото остава занемарено. От 2014 година Античният керамичен център отново посреща посетители благодарение на подкрепата на Фондация „Америка за България“.
Днес пещите и основите на вилата се разглеждат на открито. В стените на малките постройки са вплетени керамични фрагменти, намерени наоколо – сякаш след близо две хилядолетия производството на Гай още участва в строежа.
Политиката е в мотиката
В Бяла черква се връщаме при Никола Николов. Той има биография, която трудно се побира върху визитна картичка.
Завършил е във Варна. Работил е по един от първите български икономически интернет портали по модела на Блумбърг и е показвал на премиера Иван Костов как функционира. Занимавал се е със софтуер, интернет търговия и доставка на зеленчуци. Имал е ферма за млекодайни крави. Днес поддържа собствено лозе и ресторант „Втори километър“ край Бяла черква.
Дядо му, доживял до 102 години, го учел, че „политиката е в мотиката“.
Никола се придържа към съвета. Когато Капаклийка чешма в местността „Славееви гори“ пресъхва, той не организира кръгла маса по въпроса. Запретва ръкави и помага водата да потече отново.
Чешмата е близо до любимото място на Цанко Церковски, където писателят е погребан. Водата се смята за лечебна. Никола влага лични средства, но привлича и дарители, и доброволци. Възстановяването на чешми постепенно се превръща в една от основните дейности на сдружение „Дестинация Павликени“, което той основава.
Сдружението организира Национален кулинарен събор, детски празник на 1 юни и рок фестивал край река Росица. На събитията важи едно правило: „Политик на сцена не се качва.“
Никола обаче се качва до казаните и готви. Целта му е Павликени да стане разпознаваема кулинарна дестинация. „Гостоприемни сме и готвим добре“, казва той. Иска хората да знаят, че тук могат да опитат топала̀к чорба и истинска питка.
Ако сте решили, че хубавата рибена чорба принадлежи единствено на Дунава, районът е готов да спори с вас. Най-добре е спорът да се проведе на маса.
Градът, който хванал влака
За финал се връщаме в музея – този път в Павликени.
Обновената експозиция на Историческия музей разказва как малкото селище постепенно изпреварва далеч по-развитата Бяла черква и се превръща в общински център.
Решаваща се оказва железницата.
Когато линията трябвало да премине през района, жителите на Бяла черква отказали да предоставят земя. В Павликени занаятчията и общественик Атанас Хаджиславчев разпознал възможността, купил терени и ги дал за железния път.
Бяла черква имала революционери, писатели и будно градско общество. Павликени хванало влака.
Днес една от главните улици носи името на Хаджиславчев, а музеят разказва историята без излишен патос. Неусетно обаче може да останете там с часове.
Качете се и до художествената галерия на втория етаж. Светлината влиза на снопове през високите прозорци, а графиките заслужават повече внимание, отколкото обикновено оставяме за „още един етаж“.
После излезте навън.
Тръгнете към Бяла черква, Мусина или Емен. Потърсете римския каптаж. Вижте керамичните пещи. Пийте вода от възстановена чешма. Опитайте вино с максимална намеса и топалак чорба, приготвена от човек, който някога е обяснявал интернет икономика на министър-председател.
Бачо Киро не стигнал до Виена, но това не провалило пътешествието му. Напротив – дало му повече време да опознае мястото, до което стигнал.
Може би това е добър съвет и за днешния пътешественик. Не е задължително да отиде далеч. Достатъчно е да гледа внимателно и после да има какво да разкаже.
А ако Бачо Киро трябваше да обобщи пътуването, може би би написал нещо такова:
Читателю, ако имаш мерак,
към Павликени тръгвай пешак.
Но ако краката не щат дотам,
с кола пристигни – не е голям срам.
В Бяла черква историята сяда
и с Ася семейните тайни разправя.
Един за свобода живота си дал,
друг без любов се бил оженил – но добре пресметна̀л.
Във Върбовка вино наливат,
с „максимална намеса“ го правят.
Който за минимална много говори,
нека опита първо, после да спори.
В Емен тролове дебнат от клон,
а телефонът остава без тон.
Вили те храни, Илиян се шегува,
после по въже над каньона те пуска.
В Мусина кметът не чака указ –
коси край каптажа и дава показ.
А древният римлянин, човек делови,
правел от глина каквото потрябва – и още неща дори.
Щом топалак чорба накрая ядеш
и с истинска питка залъка подкараш,
ще кажеш: „За Виена друг път ще вървя –
в Павликенския край още работа имам сега.“
С част от хората в този разказ се срещнахме чрез Селската бизнес академия и Академията за активни общности и устойчиви туристически дестинации на сдружение „Деветашко плато“. В програмите те обменят опит с хора, които съживяват своите села чрез туризъм, събития и общностни инициативи. Фондация „Америка за България“ подкрепя и двете академии като част от усилията си за развитието на туризма в Северна България и по Дунава.
