През септември 2021 година представители на Фондация „Америка за България“ посетиха остров Белене, място на противоречия – на изключителна природна красота, но и на болезнена историческа памет. Заедно с приятели от дипломатическия корпус, Софийска платформа, фондация „Остров Белене“ и местни представители почетохме паметта на жертвите на комунизма в бившия лагер в Белене. Сред най-запомнящите се моменти от пътуването ни беше срещата с бившата лагеристка от ТВО „Босна“ и „Белене“ Цветана Джерманова. Госпожа Джерманова описва престоя си там в своята книга „Спомени от лагерите“. Текстът долу е базиран на тези спомени.
Както много други хора и Цветана Джерманова среща най-близките си приятелки на прага на зрелостта, когато е на 20. Тя обаче изгражда тези приятелства не в университета или на първа работа, а в трудов лагер – където жените са въдворени по политически причини от комунистическата власт в България.
Историята на Цветана е история за жестокостта на един престъпен режим – който държи страната в желязната си хватка 45 години и интернира в лагери хиляди българи без обвинение или съдебен процес – но и за човешките взаимоотношения и за солидарността между ближни по съдба.
Като момиче Цветана се увлича по левите идеали на анархизма – в частност визията му за правда, свобода и равенство между хората. Въпреки идеологическите сходства между комунисти и анархисти, последните не одобряват налагането на комунизъм с диктатура и са подложени на гонения, при все че, като Цветана, изразяват несъгласието си по мирен начин. Всяка форма на критика се оказва опасна обаче, след като режимът укрепва своята власт. Доскорошни съюзници като анархисти, троцкисти, земеделци и други изчезват или са заточени в лагерите в серия от чистки след 1946 година. Цветана е на 20, когато от „идеологическа посестрима“ се превръща във „враг на народа“.
Задържана е в края на 1948 година и, след като прекарва 20 дни в килиите на Държавна сигурност в Перник, е въдворена в лагера „Босна“, до село Босна, Силистренско. През 1951 година е преместена в женското поделение на лагера „Белене“ на остров „Щурчето“.
Наред с лишенията по време на неколкодневното пътуване до дунавското село Босна, на 500 км от родния ѝ край, и ужаса на неизвестността пред нея, Цветана среща и много човечност и подкрепа от другите интернирани. Жените спят притиснати една до друга и взаимно се окуражават с истории и песни. Утеха и облекчение от къртовския, почти денонощен труд и от униженията, на които са подложени от надзиратели и криминални затворници в лагера „Босна“, намират в малките жестове на човещина и солидарност помежду си.
Годините в лагерите също са белязани от прояви на себеотрицание и истински героизъм. Веднъж Цветана инстинктивно застава до приятелка, която я грози разстрел. Жестът ѝ разколебава надзирателя – да погубиш двама души не е същото, като да убиеш един…
Цветана често разказва покъртителна история от лагера „Белене“: група въдворени от мъжкия лагер са изпратени да ремонтират свинарниците на остров „Щурчето“, за които се грижат жените. Вечерта, след като работата е приключила и мъжете са се върнали в своя лагер, Цветана и приятелките ѝ установяват липсата на четири свински трупа и голямо количество животинска храна. И дума не продумват за случилото се и успешно прикриват липсващия фураж, защото знаят – кражбата е продиктувана от хронично недояждане.
Понеже Цветана е сред най-младите лагеристки и поради това с най-голям шанс за оцеляване, другите жени я умоляват да напише за живота им в лагера – ако някога излезе оттам жива.
Тя е освободена внезапно, без обяснения, през 1952 година, почти четири години след като е интернирана. 60 години по-късно тя удържа на обещанието си.
През 2011 година излиза книгата ѝ „Спомени от лагерите“. Тя е посветена „на моите другари и приятели, с които прекарах три години и половина в лагерите „Босна“ и „Щурчето“. Пиша днес… без капка мъст в душата ми и с огромно желание това, което ние преживяхме, да не се повтори никога. Считам, че съм длъжна да разкажа за болшевишката система, която дойде в името на „свободата, братството и равенството“, но, вземайки властта, забрави за тези идеали“.
Днес 93-годишната Цветана е сред последните оцелели лагеристи и единствената жена, нарушила мълчанието си. Тя проговаря, защото не знае колко време ѝ остава и за да се помни – защото както някога пише американската поетеса и активистка за човешки права (както и връстничка на Цветана) Мая Ангелу, „Наистина не можеш да знаеш къде отиваш, докато не разбереш къде си бил“.
Джерманова, Цветана. Спомени от лагерите. София: Фараго, 2011.
