Орешари: Уроци по история и родолюбие

Share on linkedin
Share on facebook
Share on print
Share on email

Необичайна изложба в изоставено село в Източните Родопи проследява историята на „Възродителния процес“ от 80-те години и поднася неочакван урок по родолюбие.

„Знам, че майка ми се е казвала Светла.“

Казва го 16-годишната дъщеря на въпросната Светла. Казва го констативно, без емоция. И тонът, и глаголното време звучат странно. Човек, който познаваш толкова добре, колкото майка си, обикновено „се казва“. В краен случай „се казваше“ – ако вече не е сред нас.

„Се е казвала…“ Така говорим за непознат, за човек от миналото, когото не сме срещали.

Всъщност минало неопределено време може би е най-подходящото, когато става дума за получилите нова идентичност и имена български турци в края на миналия век, защото те са именно такива – странници, непознати никому, дори на собствените им деца.

Непознати са, защото вече ги няма – Светла съществува само около четири години преди да ѝ бъде възстановено рожденото име, Селин. А и малко от днешните младежи са чували за опитите на комунистическия режим в страната да асимилира насилствено етнически турци и български мюсюлмани – процес, който започва в средата на 80-те години, а кулминацията му е принудителното изселване в Турция на 360 000 български граждани през лятото на 1989, цинично наречено от режима „Голямата екскурзия“.  

Почти всички мълчат по темата – изпиталите т.нар. „Възродителен процес“ на гърба си предпочитат да не си спомнят, а учебниците по история за 11 клас съдържат един абзац за случилото се. Въпреки това опитът за „възстановяване“ (според пропагандата) на истинската, българска идентичност на етническите турци в България оставя дълбок отпечатък върху семейството на 22-годишния фотограф и изследовател от Хасково Байрям Байрямали. Както и върху семействата на много негови връстници. Майка му, баща му и техните семейства са сред стотиците хиляди български турци, на които управляващите дават 24 часа да напуснат къщите си през лятото на 1989 Това е последната ужасяваща фаза на асимилационната кампания, започнала през 1984 – 1985 с насилствена промяна на имената на между 800 000 и един милион български граждани от турски произход. Айше става Ася, Хасан – Асен, Байрям – Борис. И мъртвите не са пощадени: в много турски гробища надгробните плочи с имената на покойниците просто са премахнати или подменени с паметни надписи с български имена.

Десетки хиляди се завръщат в месеците и годините след „Голямата екскурзия“. Сред тях е и семейството на Байрям. Преди няколко години Байрям започва да изследва „Възродителния процес“ не само за да научи повече за семейната история, но и за да разбере къде е мястото днес на едно българско момче от турски произход, което обича страната си и иска да живее в нея, въпреки че не винаги е добре прието там. За целта той интервюира членове на семейството си, изследва вестници и други документални свидетелства от периода, говори с историци и посещава обезлюдени села в Източните Родопи. Резултатът от проучванията му е изложбата „Голямото завръщане“ – предметна и фотографска възстановка на историите на обикновени хора от „Възродителния процес“. Байрям я разполага в обезлюденото след 1989 родопско село Орешари, от което са останали само няколко разрушени къщи.

Между 18 и 20 юни 150 ученици от цяла България посетиха изложбата на Байрям в Орешари. Последвалите дискусии с изследователи на периода като Момчил Методиев, Христо Панчугов, Ваня Иванова, Надежда Жечкова и с организаторите от фондация „Софийска платформа“ Луиза Славкова и Борислав Димитров задълбочиха познанията им и им дадоха възможност да споделят мислите си по темата. Дискусиите също имаха за цел да започнат разговор за поуките, които трябва да извадим от историята за нашето съвремие – за това как трябва да живеем в общество на етнически, религиозни и социални различия. 

С всяка ученическа група разговора започваше Байрям. Само няколко години по-голям от участниците, той разказа историята си на техния език – простичко, без драматизъм, с онази комбинация от смущение и убеденост, с която говори младостта. Останалото допълниха разрушените каменни зидове, портретите на негови роднини и архивните кадри от „Голямата екскурзия“, листът хартия с надпис „Училище“ на мястото, където е било селското училище, но чиито следи са напълно заличени от настъпващата природа, звучащите паралелно българска и турска песни, които дразнеха с неблагозвучието си, но на моменти постигаха изненадваща хармония.       

Може би е разбираемо, че някои от участниците не бяха готови за този разговор. Все пак част от тях научиха за асимилационната кампания на БКП срещу малцинствата в България едва тогава. Други дойдоха напоени от убеждението, че нацията стои над отделния човек, особено ако той принадлежи на малцинство. Емпатията към съдбата на обикновени хора беше преобладаващото чувство обаче и много от младежите споделиха, че са се почувствали „тъжни“, „шокирани“, „разстроени“ от историята на „Възродителния процес“. Омерзени от извършеното уж в името на нацията. 

В Орешари чухме и истории за добросъседство, приятелство и дори за любов между обикновени българи и турци.

В последния ден към групата ученици се присъедини двойка на средна възраст – етнически българи от град в Южна България със смесено население. Мълчаха по време на дискусиите, но накрая жената се доближи до нас и сподели, че най-добрата ѝ приятелка от детинство е била туркиня, Джамиле. После станала Деси. „Никога не я видях повече след 89-та“, каза тя и в гласа ѝ звучаха сълзи.

Мъжът също се престраши и ни разказа за разговор, на който е присъствал през 1989, в който военни цинично обсъждали дали да не изпратят „екскурзиантите“ под съпровода на духов оркестър. Личеше му, че иска да се отърси от товара на дочутото и като че ли да се извини.  

Може би всеки взе от преживяното нещо различно, но всички видяха България през погледа на Байрям и разбраха, че има повече от един начин да я обичаш.


Пленителни пейзажи, причудливи форми и безвремие

Орешари е вляво на пътя за Крумовград, на няколко километра след железния мост на река Арда. Въпреки че до селото има асфалтиран път и че, според данни на ГРАО за 2018, там живеят четирима души, реалността е друга: от десетки години тук хора няма. Сред постоянните обитатели на селото са полски мишки, диви зайци, ветрушки, шипоопашати костенурки. Само обраслите руини и избуялите орехови дървета, черници и джанки намекват за някогашно човешко присъствие – и развита овощарска дейност. 

Не знаем кога точно е изоставено селото, но съдейки по степента на разрушение на къщите (и неговата равномерност), повечето орешаревци вероятно са напуснали покрай събитията от лятото на 1989 

Тъгата, лъхаща от къщите призраци в селото, е също толкова осезаема, колкото и красотата на заобикалящата го природа. Комбинацията е магическа и прави местността идеална за съзерцание и дълги разходки сред природата. Само внимавайте: достатъчно е да видите само един залез в Орешари, за да се влюбите и да ви се прииска да останете завинаги.

Усещането за магическо присъствие не напуска посетителите, където и да се озоват в региона. Наблизо са чудатите скални образувания Каменната сватба (които според легендата са вкаменени сватбари) и Каменните гъби, античното светилище „Перперикон“, както и Дяволският мост, най-големия мост в Родопите, част от античния път, свързващ тракийските низини с егейското крайбрежие. Днес мостът е част от Пътя на султана, международен пешеходен маршрут от Виена до Истанбул, минаващ през девет държави.   

Красиви залези може да съзерцавате и при недалечния язовир „Студен кладенец“. Язовирът предлага и чудесни възможности за риболов и каяк. Любителите на уединението обезателно трябва да посетят село Лисиците, на южния бряг на язовира. Там времето сякаш е спряло преди стотици години – пътища няма както в самото село, така и до него. Дотам се стига с лодка или по въжен мост.

Повече за Орешари и изложбата на Байрям можете да научите от разказа на Нова телевизия – https://www.vbox7.com/play:41c566f288, а за Байрям – от интервюто с него в Свободна Европа – https://www.svobodnaevropa.bg/a/30012319.html

ЕДНА НЕОБИКНОВЕНА ИЗЛОЖБА: ГАЛЕРИЯ 

22-годишният Байрям Байрямали е визуален артист от Хасково. Завършва документална фотография в Университета по изкуствата в Лондон. Интересите му са свързани с репресиите на комунизма в България и последствията им в настоящето.

 

Изложбата „Голямото завръщане“ е дело на Байрям със съдействието на фондация „Софийска платформа“.

 

Между 18 и 20 юни 2019 над 150 ученици от пет града участваха в изложба и серия от дискусии върху т.нар. „Възродителен процес“ в обезлюденото от „Голямата екскурзия“ село Орешари, община Крумовград.

 

Някога тук е звучал смехът на децата от местното училище.

 

Китеникът и родопското одеяло – символи на домашния уют в България, изглеждат някак си не на място постлани върху останките на разрушена къща. Използвани за постелки или завивки, китениците и родопските одеяла в миналото са били неотменна част от бита на всички етнически групи в страната.

 

Всяка част от изложбата – разположена сред руините на някогашните къщи и обществени сгради, запознаваше посетителите с фрагмент от историята на „Възродителния процес“.

 

Шалвари и забрадки на простора. Носенето им, както и говоренето на турски, е било забранено след 1984 – 1985

 

Овчарските кучета са единствените питомни животни, които могат да бъдат видени в село Орешари от време на време.

 

Там, където иначе биха били прострени дрехи, висят снимки и разпечатки на разказите на очевидци и участници в „Голямата екскурзия“ от 1989

 

Ученици разглеждат архивните кадри от „Голямата екскурзия“

 

Това е един от най-известните кадри от България от лятото на 1989 – натоварени с покъщнина коли пред българо-турската граница. Около 360 000 души принудително напускат страната през летните месеци на 1989 Човешкият поток е толкова голям, че Турция затваря границата си с България в края на август.

 

Този обект е посветен на семейната история на Байрям.

 

Семейството на Байрям

 

На листове хартия учениците споделиха своите реакции от видяното.

 

„Леко съм шокирана, понеже нямах представа за този процес преди миналата седмица.“

 

Надежда Жечкова беше един от гост-лекторите в програмата. Жечкова е етнолог, историк, доктор по социология и антропология към СУ „Св. Климент Охридски“ и автор на студията „Реинтеграция на българските турци, завърнали се от т.нар. Голяма екскурзия в началото на българския преход“.

 

„Чувствам се разстроена.“
„Емоционално!“