Още като дете Владимир Цветков знае, че животът му ще е свързан с науката и напредъка на знанието. Мазето на баба му се превръща в първата му лаборатория, а приятелите – в първите съоткриватели. В Националната природо-математическа гимназия в София Владимир избира профил „Химия“, а по-късно следва химия в Софийския университет. Когато започва да мисли за бъдещата си професия обаче, осъзнава, че го влече не лабораторната работа, а възможността за съвместно откривателство с други любопитни млади хора.
По това време Владимир помага на ученици от бившата си гимназия да се подготвят за национални и международни олимпиади. Опитът с младежите му допада и го подтиква да запише модул „Учител по химия“ в университета. Изискването за практически стаж го връща в училище и именно там Владимир открива своето място.
За дванайсет години е бил учител, обучител на учители, съосновател на фондация за образователни иновации, заместник-директор и директор на училище, както и ментор на олимпийските отбори по химия и експериментални науки. (Под неговото менторство български отбор спечели златен медал на Европейската олимпиада по експериментални науки през 2022 година и сребърни през 2023 и 2024 година.) Разнообразният опит затвърждава убеждението му, че образованието трябва да е практически насочено и да подготвя учениците за живота.
Разговаряхме с Владимир за призванието, наречено образование, и за предизвикателствата пред него, свързани с бурното развитие на технологиите. Дискутирахме и критичната нужда от приложност в образованието, ключовата роля на „меки“ умения като способността за работа в екип, както и необходимостта училищната среда да е подкрепяща и приобщаваща за всички.
Фондация „Америка за България“: Пътят Ви като учител започва в малко село, но редица водещи медии отразяват прохождането Ви в професията. Моля, разкажете ни за първите си стъпки като учител.
Владимир Цветков: В университета все още не знаех какво ще работя. Обмислях да ходя в Африка като доброволец и тогава излезе възможността да стана учител по програмата на „Заедно в час“. Кандидатствах, като единственото ми условие беше да не съм учител в София. Успяха да ми намерят място в едно село в Стара планина – село Мирково, където бях учител по химия, физика, биология, „Човекът и природата“ и рисуване. Бях на 23 години.
Още в университета имах преподаватели, които ме учиха колко ценна е практическата част. В Мирково имахме лаборатория, кабинет с много остарели химикали, но гледах да използвам всичко, което има, и се получи много хубаво, много практическо. Просто си личеше как, като дадеш възможност на децата да творят, правят страхотни неща.
Една от големите ми инициативи в Мирково беше фестивал на науката, на който дойде цялото село. От бидон за кисело зеле учениците бяха направили пещера за прилепи. Имаше и макет на зъб от папиемаше и със сламки и компот от ягоди показваха как зъбът се снабдява с кръв. Фестивалът на науката беше отразен по бТВ новините. За децата това беше толкова голяма мотивация. От университета и „Заедно в час“ знаех колко важно е [образованието] да има практическа насоченост и връзка с живота, но тогава разбрах колко ценна е за тях и колко може да ги мотивира възможността да покажат какво са направили извън обичайните хора, с които се срещат ежедневно.
„Америка за България“: Изтъквате важни теми като необходимостта от приложност в образованието и възможността за изява. Еволюираха ли през годините Вашите идеи за образованието от този първи опит в Мирково?
В.Ц.: Не бих казал, че са еволюирали много. Може би по-практично започнах да си представям как могат да се случат нещата в училище, в по-голям мащаб. С времето имах възможност да видя, че много хора по света имат сходни трудности в това да мотивират учениците да учат науки.
Още тогава ми беше ясно, че в много други държави не учат предмети химия, физика и биология, а учат наука. В него например се раглежда темата за водата от гледна точка на физика, химия, биология, география, от гледна точка на живота на хората. Как добиваме водата? А в нашата програма [тези теми] са разделени. Учим за водата в началото на пети клас в един аспект, после в средата на пети в друг, в шести пак. С такива проекти като фестивала на науката [в Мирково] съм се опитвал да подходя към по-глобалните теми събрано, да се включат учители от различни предмети. И с други колеги, с които сме работили – в „Заедно в час“ и впоследствие с фондация „Темпо“ – сме търсили как може да бъдат оптимизирани процесите в образованието.
„Америка за България“: Фондация „Темпо“ адаптира и прилага добри световни образователни практики в българската образователна система. Разкажете ни за някои от тези практики и за това как подпомагат българското образование.
В.Ц.: От самото начало с колегите от фондация „Темпо“ се опитвахме да помагаме на училищата да изградят своя култура, визия, ценности. Едно училище и въобще една организация трябва да има представа кои сме ние и защо правим това, което правим, а не просто: ние сме училище и тук има учители по география и по химия. За да може да се случи екипна работа между учители от различни предмети, те трябва да се почувстват част от някаква общност, да знаят каква е генералната ни визия за учениците и къде искаме да ги заведем. Тоест ние правим урок по математика и география не просто защото е хубаво да се правят уроци по 2, а защото това ще помогне на нашите ученици да усвоят по-добре географията и математиката, но и да развият по-добре уменията, които ние като училище или като общество сме си поставили за важни.
Важна също е свободата на учениците да изграждат своето учене, тоест ученето да не е предварително структурирано – да трябва точно по този начин да решават точно тези задачи или да правят лабораторни по химия по рецепта. Това не ги учи на много неща. Важно е по-скоро да им даваме възможност да изследват света и да търсят отговори на въпроси, да потвърждават или отхвърлят хипотези.
Много често, като ги питаме какво значи да изследват нещо, те отговарят, че значи да го проверят в Гугъл или в ChatGPT. Но има много други начини да изследваш нещо, да създаваш, да правиш дизайни, да опитваш нови неща. Като започвах като учител, тези идеи бяха нещо сравнително ново, сега е по-скоро норма. Ясно е, че трябва учителят да не е просто човек, който 40 минути говори и си разказва урока много добре.
Ще спомена и проекта на фондация „Темпо“ с големите въпроси. Това е модел, който помага, структурира и улеснява съвместната работа между учители от различни предмети. Така те могат по-лесно заедно да създават среда на учене и изследване за учениците през голям въпрос, който е отворен и може да има повече от един отговор. Например: „Ако всички хора изчезнат от лицето на земята, кога ще се разтопи последният сладолед?“ Звучи като смешен въпрос, но като се замислиш, може да откриеш, че за да отговориш на този въпрос, трябва да разбереш как работи електричеството, как добиваме електричество, къде по света живеят хора и защо живеят там. Има ли на Антарктида хора? Там ядат ли сладолед? Какво представлява сладоледът? Всъщност може да се окаже, че този въпрос няма един отговор и може да доведе до страшно много учене, ако задълбаем в него. Но ако просто зададем въпроса, има риска да питат ChatGPT и той да изплюе някакъв отговор и те просто да го приемат за верен. Това, което ние правим, е да създадем цяла среда, в която учениците да могат да влязат и в някакъв период от време да изследват въпроси от гледна точка на различни предмети, включително изобразително изкуство, физическо, математика, български, английски, испански, химия и физика.
„Америка за България“: Технологиите къде са в този процес? Изкуственият интелект съюзник ли е, или по-скоро предизвикателство?
В.Ц.: Трябва да го направим съюзник. От нас ще зависи дали е съюзник. В Мирково имахме един счупен микроскоп. В момента учениците имат огромни възможности за изследване – с телефоните си имат 10, 15, 30 различни вида сензори, с които могат да направят безброй изследвания на какви ли не неща. Да не говорим, че може да се купят за смартфоните всякакви допълнителни приставки и приложения, микроскопи, телескопи и всякакви неща, които мерят и изследват.
Изкуственият интелект е нещо, с което ще живеем. С колеги се опитваме да предвидим как изкуственият интелект променя образованието и как не да се борим с това и да се опитаме да наваксваме. Ние не можем да наваксаме с програми, които ни помагат да разберем дали ученикът си е направил домашното с ChatGPT. Никога няма да можем да наваксаме, но пък можем да решим има ли нужда от домашно и ако има, какво да е това домашно, което да е смислено за ученика. Да не губим времето си – нашето и на учениците, когато всички знаем, че ChatGPT прави и решава тестове.
„Америка за България“: А Вашето усещане за тези промени какво е? Притеснен ли сте, или по-скоро развълнуван?
В.Ц.: Вълнувам се, разбира се. Като си част от някакви промени, е интересно. Най-малко е нереалистично да очакваш целия ти живот да протече така, както е протичал, когато си бил тийнейджър.
„Америка за България“: Как се адаптират българските ученици спрямо световните модели? Справят ли се с тях?
В.Ц.: За учениците е супер лесно според мен. Те се променят и адаптират със същата скорост като своите връстници по света. По-скоро системата се бави спрямо учениците. ChatGPT излезе преди има-няма една година и на много места учениците учеха учителите си как да правят неща с него.
Иначе на възможността да изследват, да пипат неща и да предлагат хипотези българските ученици реагират много положително, добре учат по този начин.
„Америка за България“: Вие сте ментор на националните олимпийски отбори по химия и по експериментални науки. На развитието на какви качества наблягате с тези отбори?
В.Ц.: За Олимпиадата по експериментални науки на Европейския съюз избираме учениците от олимпиадите по химия, по физика и по биология и ги групираме в отбори – химик, физик и биолог – които се сблъскват с някаква практическа задача. Там има доста сложни процедури и изследвания и наистина трябва да работят екипно. Състезателната част на тази олимпиада е назад, по-важен е отборният дух – да правят неща заедно и да работят в екип.
Смятам, че трябва да има повече такъв тип състезания. Напоследък в България имаме невероятно високи постижения по химия и биология и по какви ли не други точни науки. Това е страшно много учене, подготовка, четене. Но за Европейската олимпиада по експериментални науки трябва много практика и е много важно да се ориентираш бързо в инструкциите, да можеш много добре да четеш с разбиране, защото трима човека трябва да решат за пет часа 70 – 80 страници задача, която е от 5 – 6 части. Нашите ученици обикновено са теоретично едни от най-добре подготвените, но трудността им идва много точно да си разпределят времето. Всяка година казват: „Можехме много по-добре, обаче не ни стигна времето“. Уменията да се организираш, да разбереш точно какво се иска, да прецениш как да го разпределиш в отбора, да работиш в екип – това ги спира. Иначе теоретично са страхотни.
Много е важна комуникацията между учениците, защото това са неща, които се правят в екип – не е нещо, което сам си изследваш. Трябва да могат да си поставят цели и да проследяват как да стигнат дотам, тоест да планират. Изисква се и известна креативност, не следваш просто някакви инструкции. А креативността се развива, като се дава свобода и възможност да се пробват различни начини.
„Америка за България“: Това не са ли качества, необходими за успех в повечето сфери от живота?
В.Ц.: Концепцията да готвим хора за конкретни професии – имаме такива специализирани паралелки и училища, в които учиш да бъдеш например готвач. Но масовите училища в България не те готвят за някаква конкретна професия и после имаш много възможности какво да правиш. Така че училището, освен да те научи да учиш и да имаш една обща култура, да си грамотен, има цел да те подготви за живота. А животът в днешно време изисква гъвкавост, комуникация, да си управляваш времето, да си поставяш цели, да даваш и да получаваш обратна връзка. Нещо, което не е много залегнало в учебните програми, за разлика от други държави, където това е заложено още от първи клас.
„Америка за България“: Тоест добрият учител трябва да владее умението да дава обратна връзка. Какви други качества трябва да притежава той според Вас?
В.Ц.: Аз вярвам, че учителите трябва да бъдат себе си пред учениците, защото тогава се създава по-добра връзка. От една страна има технически и конкретни професионални умения, които са абсолютно задължителни и те са различни от тези преди 10 и отпреди 20 години. Има базови неща: трябва да умееш добре да управляваш класната стая, да я подредиш, да започнеш урока по вдъхновяващ начин. Трябва да познаваш учебните програми и да си подготвиш урока. Разбира се, трябва да си технологично подготвен.
Друга категория са комуникационните умения, да умееш да поставяш цели, да прецениш тези цели дали са достатъчно предизвикателни, да не са пък твърде предизвикателни и неясни за учениците. Да умееш да ги увличаш, да управляваш екипи, да даваш отговорности на учениците и въобще да комуникираш с тях и да разбираш нуждите им, за да можеш да се адаптираш към отделните ученици в класа.
На трето място бих сложил умението да разбираш генералната картина на това къде се намираш. Ти не си само в твоя час по химия. Ти си в училище. Тези ученици имат други предмети, предстои им кандидатстване в университети. Какво значи успехът за тях? Какви са изискванията на държавата и министерството? Кое е важно за учениците? Да можеш да видиш учебниците и да прецениш те отговарят ли на стандартите или не. За да можеш да работиш глобално и в екип с твоите колеги, трябва да разбираш малко повече от контекста на твоята класна стая.
„Америка за България“: От какво има нужда българският учител, за да е успешен в своята работа?
В.Ц.: Аз много вярвам в подкрепата. Ние нямаме много подкрепа за българските учители. Аз 10 години и повече съм учител и никой никога не ми е влизал в класната стая извън моето училище. А в моето училище тук-таме някой директор е имал време да влезе, но те са много натоварени, нямат много време. В училищата няма хора, които да влязат и да те подкрепят, да ти дадат обратна връзка и тя да бъде градивна, за да се подобряваш. За младите колеги понякога има учители ментори. Аз имах такава подкрепа през програмата на „Заедно в час“. Именно това е ценното в тази програма, както и това, че има някакъв план, цели, които си поставяш и работиш в посока да ги развиваш. Има училища, в които това се случва, но те са предимно частни училища. В повечето от държавните обикновено не стига административният капацитет.
„Америка за България“: С какво се гордеете най-много в своята кариера?
В.Ц.: Мисля, че съм добър в това да чувам учениците и да усещам от какво имат нужда, къде имат нужда да бъдат подкрепени. Бил съм в различни училища и се вслушвам в колегите ми, опитвам се да работя добре с тях, да бъда активен в това да им помагам да се развиват и да търся от тях обратна връзка. В Мирково бях добре приет от екипа и бързо се вписах в училището, въпреки че бях външен човек, по-млад от всички с поне 20 години. Но много добре работихме заедно и направихме страхотни неща.
Отворен съм да уча от другите и мисля, че това съм го показвал и на учениците ми, и на колегите.
„Америка за България“: А какво Ви е било най-трудно?
В.Ц.: Много неща са ми били предизвикателни. Например това, за което говоря, че е хубаво да си в екип и да изслушваш хората, не винаги се получава. Има хора, които не са толкова отворени към обратна връзка и е трудно да я даваш.
Още се уча да давам обратна връзка там, където смятам, че нещо трябва да се промени, където съм напълно несъгласен с начина, по който се случва нещо. Например доста лесно в нашето общество и в нашите училища слагаме етикети на ученици или на учители и се държим по определен начин с тях заради това какъв е произходът им или как изглеждат, как се обличат. Все още търся най-добрия начин, така че наистина да повлияя например на мои колеги или на ученици, когато не приемам тяхното отношение към някого. Да можеш да му кажеш: „Не съм съгласен. Това е грешно“. Ако обаче той се затвори и откаже твоето мнение, ти няма да промениш ситуацията. Така че този баланс между това да си категоричен и твърд в позицията си и наистина да помогнеш на хората да се променят поне малко, да се замислят, че нещо може да бъде различно, не е лесна работа.
„Америка за България“: Как изглежда българското училище такова, каквото трябва да бъде според Вас?
В.Ц.: Не знам дали ще има училища след 20 години и дали ще има нужда от тях. Много бързо се променя света. Може да има по-добър начин, по който да се събираме заедно и да учим. Не казвам, че няма да има учители, но може би училища в този смисъл, по който от 9 до 5 от понеделник до петък сме в училище, може и да не работи толкова добре след 20 години.
В идеалното училище всичките ни ученици постигат стандартите и приоритетите, които сме си поставили като държава. Има ясни стандарти не само за това какво си научил по отделни предмети, а за това какво можеш, какви умения имаш, какви умения развиваш в себе си. Училището е място, където не губим времето на учениците и на учителите, а сме там по смислен начин.
На изхода учениците ще могат да си задават въпроси и да размишляват по тях. Тоест, когато те станат политици, ще могат да си кажат: „Имаме ли нужда ние от 12 години образование по този начин или то служи, за да гледаме децата на родителите, за да може те да ходят на работа?“ Надявам се училището да произвежда хора, които не просто изпълняват нещата, както винаги са били, а ги предизвикват и търсят различни начини, включително за себе си.
„Америка за България“: А себе си къде виждате?
В.Ц.: Най-вероятно свързан с образованието. Искам да продължа да се развивам и да помагам за тези процеси да се случват в България. Аз много вярвам, че България има огромен потенциал, че е страхотна страна, че страшно бързо се развива и променя. Може би защото имаме да наваксваме или може би защото е по-малко общество, но при нас могат много бързо да се случват промените и е интересно да си част от тях.
Аз вярвам, че България може да е място, което да дава добрия пример – не да се сравняваме с кои държави са на първо място в PISA, а ние да бъдем добрия пример за това как може да работи нещо. Защото тук е място, където можеш много бързо да пробваш някаква промяна. Учил съм в чужбина и в Милано бях на една презентация на огромна банка, която работи в много държави. Те ни дадоха пример, че всъщност от България им идват най-бързите идеи, защото за три месеца стигат от идеята до пазара. Понеже пазарът е малък и технологично много добре развит, им отнема три месеца, докато в големи европейски държави им отнема 18 месеца от идея до пазар. Затова всъщност много неща ги тестват пилотно в България.
„Америка за България“: Бяхте част от лидерската програма Leadership Education in America Program (LEAP) на Фондацията за професионалисти от гражданския, публичния и частен сектор. Кoи уроци от програмата Ви бяха най-полезни?
В.Ц.: Върнах се с един тефтер с всичките ми записки и с много уроци – прочел съм го сигурно 20 пъти, откакто се върнах. В него не съм записвал какво са говорили професорите, а какво аз съм си помислял, слушайки тях и другите хора в програмата. Програмата ме срещна със страхотни хора от България от най-различни сфери, които правят много хубави неща. Основното, което ми показа, е, че наистина е изключително важно да работим заедно, да правим коалиции помежду си, с които можем да имаме по-голям ефект за обществото ни. Взех си доста вдъхновение и мисля, че съм малко по-смел след програмата.
Фондация „Америка за България“ разработи лидерската програма Leadership Education in America Program (LEAP) в партньорство с колежа „Бабсън“ в САЩ, за да подпомогне работата на професионалисти от гражданския, публичен и частен сектор в подкрепа на българското общество. Въоръжени с нови знания, идеи и съмишленици от цяла България и света, възпитаниците на програмата променят България, като подобряват своите общности. Независимо дали овластяват семейства, предотвратяват разхищението на храна или предават умения, които ще служат на децата ни в професиите на бъдещето, общото помежду им е работата в полза на цялото общество.
