Михаил Вешим: С писане не би се оправил светът, но пък си струва да се опита

Михаил Вешим, главен редактор на вестник „Стършел“

Ако имаше съсловия в хумора, „Стършелите“ щяха да са благородници, а главният редактор на най-стария и най-обичан български вестник Михаил Вешим – да празнува аристократичен юбилей.

Г-н Вешим е скромен човек, предпочитащ по-сдържани представяния, и вероятно би се смутил от знатното оприличаване. Според собствените му думи професионалният му път започва като „момче за всичко, доставчик на качествен алкохол, организатор на гуляи и шофьор на главния редактор [на вестник „Стършел“, бел. ред.]. В момента е главен редактор и шофьор на самия себе си.“

След четири десетилетия във вестник „Стършел“ и двайсет начело на най-смешната редакция, Михаил Вешим е човек институция. Автор е на над 20 книги, стотици фейлетони и разкази, хумористични представления, радио и театрални пиеси и телевизионни сценарии. Творбите му са преведени на десетки езици и са включени в антология на световния хумор. През 2011 г. излиза едноименен филм по популярния му роман „Английският съсед“.

Приносът на г-н Вешим и неговия вестник не е само към хумора. От години екипът на „Стършел“ попълва оределите редици на независимата журналистика в България. Няма тема или български политик, които да не са вкусили от жилото на „Стършелите“. Редакционните им коментари за съдебната система, българския политически живот и състоянието на медиите в страната стигат надълбоко и се помнят дълго.

Разговаряхме с г-н Вешим за ролята на хумориста днес, за социалните медии, за байганьовците и патриотизма и за смелостта да останеш верен на себе си.

Фондация „Америка за България“: До кого достига хуморът днес? По-лесно ли е или по-трудно да разсмиваш по време на демокрация, отколкото по време на тоталитаризъм?

Михаил Вешим: Иска ми се хуморът ни да достига до мислещия читател. Към него са отправени нашите послания, моите и на останалите стършели. Незабравимият ни колега Йордан Попов, смешна му памет, разказваше следния случай: Ходи си той по созополското пристанище, на главата си е нахлупил шапка с надпис „Лондон“. Един лодкар му вика: „Ей, Лондон, ела да те повозя!“ А Йордан му отвръща: „Наричай ме просто Джек!“ Хората наоколо се засмиват на шегата, но лодкарят остава сериозен. Защото не прави връзката между Лондон и Джек, не е чувал за Джек Лондон.

За да разбере човек хумора, трябва все пак да има някакъв културен пласт, някаква интелигентност, а тя се придобива с книгите. За такива читатели са предназначени моите книги, за такива читатели е и нашият „Стършел“. Ясно е, че не може да бъде масов вестник – от това се отказахме веднага след 10 ноември, когато се появиха жълтите издания и станаха масови. Тогава ние предпочетохме да останем верни на своите идеи и принципи, вместо да се принизим до масовия вкус – това направиха телевизионните шоу-програми, най-вече кукувците, а после и „Шоуто на Слави“. Откакто те се появиха, аз съм неизменен техен критик, не ми харесва тяхната вулгарност и пошлост. Това не е хумор, това е чалга в хумора. Кукувци и Славита докараха и чалгата в музиката, а сега и в политиката.

Преди промените стремежът на хумористите бе да надхитрят партийната цензура, да намерят начин – с намеци, с алегории, с езоповски език да кажат неща за обществото и за човека, които не ни даваха да казваме. Това правеха Валери Петров, Радой Ралин, Борис Априлов, Марко Ганчев, Станислав Стратиев и много други от това поколение. И го правеха талантливо, защото бяха талантливи хора, а талантливият човек трудно може да бъде спрян от цензура. Можеш да гориш книгите му, да не го печаташ, но той пак ще намери начин да каже това, което мисли.

А днес е времето на посредствените. Те робуват на масовия вкус, те са царете на клишето, на баналността. Затова не мога да гледам нито хумористични шоу-програми, нито лековати комедийки в театъра, нито телевизионни ситкоми със смях зад кадър.

Трудното сега е, че масовият вкус наложи компромиса. И иначе талантливи актьори, за да привличат публика на сцената или на екрана, се налага да се правят на маймуни, вместо да отстояват себе си… За авторите важи същото.

„Америка за България“: Вашите книги, както и много от коментарите ви в „Стършел“ са хем смешни, хем тъжни и сериозни. В тази връзка, задачата на хумориста само да разсмива ли е?

М.В.: Понякога настръхвам, когато ми кажат, че „Стършел“ е най-сериозният вестник! Аз не искам да е така, напротив, иска ми се „Стършел“ да бъде несериозен, забавен, бохемски, какъвто навремето е бил „Българан“, например. Ама все повече се налага да сме сериозни, защото другите вестници не са. Налага се сериозно и последователно да отстояваме позициите си, а те са най-общо казано демократични, проевропейски и либерални, защото другите издания са хамелеони и се менят, според интересите… Налага се да се занимаваме всяка седмица с политическа сатира, да пишем по-скоро директно, отколкото забавно и развлекателно, защото усещаме, че демокрацията в България е застрашена. Застрашен е европейският ни избор. Читателите на „Стършел“ чакат от нас реакцията ни на ставащото в политиката, те затова купуват вестника ни или го четат онлайн. Понякога ни казват: това, което ние си мислим, вие го пишете… Какво по-голямо признание!

Иначе, след толкова години сатирична и фейлетонна дейност, ми се иска да пиша други неща – не толкова свързани с текущата политика и с нашите безкрайни български  неуредици. Понякога си мисля: какво ли пишат швейцарските хумористи, които си живеят безпроблемно в уредена и спокойна страна? Май нищо не пишат, защото не знам името на нито един швейцарски хуморист. Знам марки на швейцарски часовници и шоколади, имена на банки и на фирми, но не и на хумористи…

„Америка за България“: Каква е ролята на хумориста днес в ерата на свръхсподелянето?

М.В.: Ерата на социалните мрежи, където всеки е коментатор, журналист, писател и  хуморист… Макар да е губене на време, понякога ми е забавно да чета коментари във Фейса. Попадам на постове, написани с чувство за хумор, това ме разсмива и зарежда с някакъв оптимизъм, че ние, българите, не сме народ от мрънкалници, а можем да гледаме и с намигване на нещата от живота. Но хумористите и зевзеците в социалните мрежи са ми малко съмнителни – няма как да съм сигурен, че написаното е тяхно, а не са го взели „назаем“ от някого. Защото в мрежите няма авторско право, всеки може да вземе каквото си иска и да го представи като свой пост и свое мнение. Пък и не знаеш дали човекът, който стои зад този профил, е истински. Преди време някакъв неизвестен за мен гражданин си направил профил с моето име и моята снимка и почнал да поства, каквото му е на душа… Че чете книги за отвъдното и за свръхестественото, че харесва Хулио Иглесиас. Нито се интересувам от отвъдното, нито слушам Хулио Иглесиас. Но много мои приятели (истински, а не виртуални) са си помислили, че това съм аз и са се сприятелили с този човек във Фейса. Слава богу, че поне този „Менте-Вешим“ не отправя политически послания, представяте ли си, ако беше симпатизант на Копейкин? Иди обяснявай, че аз не съм той! Докладвахме го, но не му блокираха профила. Та се наложи аз да си правя профил във Фейсбук (до този момент нямах, защото не ми се занимаваше) и да обяснявам кой от двата профила е истинският.

Иначе наличието на зевзеци и хумористи в социалните мрежи не пречи на професионалния автор. Може даже да му помогне – във Фейсбук има друг вид аудитория, която избягва да си купува вестници и чете само постове. Та някой, като вземе да качи някой мой текст, се изненадвам колко много четения и коментари предизвиква. Не ми е нужна такава слава, тя е твърде преходна и нетрайна – от днес до утре. Но пък, от друга страна, всеки читател е добре дошъл – ако някой случайно попадне на мой текст и му хареса, може да потърси „Стършел“ или да отвори моя книга.

„Америка за България“: Какво мотивира вас и колегите ви да продължавате напред и то без компромиси с качеството на коментарите и обхвата на темите, предвид колко трудно е оцеляването на една медия днес?

М.В.: „Стършел“ е най-старият български вестник, който излиза от февруари 1946 г., без да е сменял името и нрава си. В историята си е минал през различни периоди, някои от които и доста мрачни. Преди 10 ноември беше издание на ЦК на БКП и това определяше съдържанието му. Истинският, свободният период на „Стършел“ започна през 1990, когато успяхме да скъсаме зависимостта си от БКП/БСП, защото не трябва националният седмичник за хумор и сатира да бъде партийна собственост. Оттогава мога да кажа, че никой не оказва натиск върху нещата, които публикуваме, никой не ни диктува политиката на изданието. Не сме зависими нито от партии, нито от икономически групировки. Благодарни сме на Фондация „Америка за България“, която неколкократно през годините подкрепи финансово някои наши проекти – за нас тази помощ е много важна. А още по-важно е, че помощта е безкористна, без условия, тя е подкрепа за независимия български печат.

Михаил Вешим на четвъртата годишна среща на общността на Фондация „Америка за България“

Но истинската подкрепа идва от нашите читатели, вестникът оцеля през годините благодарение на тях. Нямате представа какви верни читатели-стършелисти имаме и тук, в страната, и в чужбина. Вестникът ни се разпространява онлайн на пет континента, българите в чужбина ни пишат, че от „Стършел“ най-точно се информират за ситуацията в България – дори нашите карикатури „Без думи“ им казват повече от някои информационни сайтове.

„Стършел“ оцеля и благодарение на ината ни – моя и на колегите ми. Ние превърнахме вестника в наша кауза и си я отстояваме през годините. Докога, не знам. Не си правим дългосрочни планове – работим си седмица за седмица, брой за брой… Играем „мач за мач“, както казваше философът Христо Стоичков. Пък докогато ни стигнат силите.

Бях чел някъде, че ако изчезне и последната пчела, само след година-две ще изчезне и човечеството. Ако изчезне „Стършел“, това едва ли ще се отрази на човечеството, но съм сигурен, че България ще стане по-скучно място за живеене…

„Америка за България“: Кое предизвикателство най-много ви гнети? А какво ви дава оптимизъм в работата?

М.В.: Най-много ме гнети простотията, която е около нас, в най-различните си проявления. Във всекидневието ни, на шосето, когато шофираме, в медиите ни, в парламента, на площада… Дори в театралния салон понякога, когато тя, простотията, седи на стола до теб, дъвче пуканки, пие Кока-Кола и на висок глас апострофира актьорите на сцената. Заради такива зрители вече не ходя на театър.

Срещите с простотията понякога толкова ме отчайват, та ми се ще да кажа като Ботев: „И аз съм тръгнал да мра за тоя народ!“

Но понеже, нито съм Ботев, нито съм тръгнал да мра за тоя народ, прогонвам мрачните мисли и търся хумора в живия живот. Една смешна случка на ден, един виц, който ми е хрумнал, или една смешка, която ми е бръмнала като стършел в главата – това е достатъчно да ме зареди с оптимизъм.

„Америка за България“: Не мога да не ви попитам за фалшивите новини – те са особен обект на острото ви перо. Как си обяснявате популярността им? А вие самият как спазвате информационна хигиена?

М.В.: Полският сатирик Станислав Йежи Лец е автор на афоризма: „Всеки век има своето Средновековие“.

За много от нашите сънародници 20-те години на 21-я век са Тъмно Средновековие. Има статистика, че 60 на сто от българите вярват в черна и бяла магия. Ами колко на сто вярват, че земята е плоска и че самолетите ни пържат мозъците… Недоверие към учените, недоверие в прогреса, недоверие в медицината и във ваксините. „Вие учените сте много прости!“ – казваше един дървен шоп от Панчарево и аз му се смеех, когато бях дете. Сега масово българският народ вярва, че „учените са много прости“ и се стремят да затрият човечеството.

Какво да се прави в това мрачно Средновековие, където слуховете и манипулациите се разпространяват със скоростта на светлината в социалните мрежи?

След него 21-ят век трябва да роди своя нов Ренесанс, новото Просвещение… Нови личности, истински авторитети, но къде ги?

За тази болна информационна среда няма всеобщо лекарство. Лекарството е здравият разум, ама у много българи той е нездрав разум.

Задачата на сатирика, както аз я виждам сега, е да проникне до буковите глави, да ги ашладиса с калема на разума, та дано от пъна да избие зеленият филиз на рационалната мисъл… Трудна задача.

„Америка за България“: „Стършел“ е сред малкото издания, предлагащи както граматически правилна, така и привлекателна, неклиширана българска реч. Това редакционна политика на вестника ли е? Защо е важно отношението към езика?

М.В.: Темата за езика ми е болна, не ме настъпвайте по мазола… Писал съм десетки фейлетони на тази тема. Поводи са ми давали медиите, изказвания на политиците, плямпания на така наречения „елит“. Преди трийсет години езикът ни бе пълен с русизми, сега се напълни с английски думи. Вече никой не започва и не свършва, всички „стартират“ и „финализират“… Примерите за чуждици са много.

Повече ухото ми на фейлетонист се дразни от съкращенията – например защо българските болници се казват МБАЛ? Произнесете го на глас, не ви ли звучи като ругатня? Означава Многопрофилна Болница за Активно Лечение. Защо за Активно? Някой иска ли да го лекуват Пасивно? Ами, ако болницата е Еднопрофилна? Как ще звучи съкращението? Ухото на чиновника не улавя тия нюанси, но фейлетонистът е с чувствителен слух и реагира веднага – тия неща съм ги писал неведнъж. Никаква полза. Както неведнъж съм писал против това „Аскеер“, с което нарекоха театралните награди и ни се набива на всеки 24-ти май. „Аскер“ означава турски войник и в българската памет това не предизвиква положителни чувства. Представяте ли си в Полша да кръстят най-голямата си театрална награда „Солдат“? Разбирам, че „Аскеер“ е пародийно на „Оскар“ – нали не се съмнявате, че разбирам от пародия. Но е лоша, несполучлива пародия. В „Стършел“ от години предлагаме да се смени тази нелепица с „Войскар“ – поне е на български и има някаква връзка с Театъра на армията, който раздава наградите. Макар че, къде в Европа има Театър на армията? В Москва и сигурно в Северна Корея.

Виждате ли само един въпрос за езика колко много други въпроси повдига. И колко теми за писане. В началото на сатиричната си кариера бях убеден, че с писане може да се оправи светът. Сега знам, че не може. Но пък си струва да се опита.

„Америка за България“: Сродна с темата за езика е темата за патриотизма. Много политически (и не само) формации си присвояват определението патриот и обвиняват в родоотстъпничество всеки инакомислещ. Как стигнахме дотук?

М.В.: Патриотизмът у нас е атрофирал и се е превърнал в показен кич. Младежи си татуират цар Симеон Велики и Крум Страшни по прасците, Паисий на бицепса или Раковски на трицепса. Много и без мярка станаха тия възстановки, в които пукат пушки, юнаци се зъбят на тирана и пишат кървави писма, а после „пожарът на бунта“ се потушава с ракии и бири в кръчмата… На нашата улица „Кръстьо Сарафов“ в „Лозенец“ един такъв показен „патриот“ си е нарисувал образите на Левски и на Ботев върху двете врати на гаража – на останалите гаражи пише „Не паркирай“, а на неговия Левски и Ботев бдят за неправилно паркиране… Е, не е ли това кичът, за който още навремето, когато бяхме студенти, ни говореше нашият преподавател по философия, проф. Иван Славов? Но телевизиите възвеличиха този гаражен „патриотизъм“ в репортажи, вместо обратното – да анализират безвкусицата. Направихме го единствено ние – в „Стършел“. Който разбрал, разбрал…

Темата за фалшивия патриотизъм си е постоянна наша тема – най-вече в политиката. Постоянно сме „жилили“ проявите на „сидеровци“ и „шкембе-войводи“, които осребряват „любовта“ към Отечеството в лични банкови сметки. Както сегашните противници на еврото, които ни плашат, че европейската валута ще отнеме националния суверенитет на нашето левче, а пък се оказа, че личните им банкови сметки са в евро.

За мен патриотизмът не е показност, не е фланелка с надпис „България на три морета“.

Патриотизъм е да работиш, да учиш и да се усъвършенстваш всекидневно, за да си полезен за напредъка на страната си, да живееш честно и почтено и с примера си да увличаш останалите.

Почтените българи, които не вдигат празен шум – това за мен са истинските патриоти.

Другото е менте и кич.

„Америка за България“: Сънародниците ни зад граница са чест обект на вашата сатира. С какво провокират те твореца у вас?

М.В.: Ние, сатириците след Алеко, вече повече от 100 години не правим нищо друго, освен да развиваме онзи образ, който Щастливеца ни завеща. Всеки автор дописва Бай Ганю, според силите и творческите си възможности. Защото Бай Ганю днес е все по-жив и жизнен, все повече са неговите проявления. По обясними причини Алеко не е могъл да предвиди какъв ще е Бай Ганю като шофьор на пътя, като банкер, като футболен бос или като футболист със световна слава… Не е могъл да предскаже, че един ден неговият герой ще е наркотрафикант в Доминикана или ще точи холандската социална система. Ами замисляли ли сте се за женския Бай Ганю – да я наречем Буля Ганювица или Лейди Гана. Колко много такива дами плачат за описване… Ганювци имаме много, Алековците ни липсват.

„Америка за България“: В книгите, сценариите ви и по страниците на „Стършел“ изследвате народопсихологията на българина и навика му да произвежда четири мнения на всеки три глави, образно казано. Разделенията в нашето общество не са от вчера, но ще се съгласите ли, че всички разцепления се свеждат до разделението между прозападно и проруски настроените в страната?

М.В.: Поетът и сатирик Димитър Подвързачов преди повече от сто години го е казал в един афоризъм: „Българският народ не си е доробувал“. Който българин днес се обръща с гърба към Европа и плаче за Евразия, наистина не си е доробувал…

„Америка за България“: Много проруски настроени в страната се опитват да маскират позицията си по темата за войната в Украйна, например, като призив за „неутралност“. Можем ли да сме неутрални в тази ситуация?

М.В.: Каква неутралност? Че не е ли ясно кой е агресорът и коя е жертвата? На чия територия се води войната? Руските ракети чии градове разрушават, кого убиват? От какво бягат милионите украински жени и деца?

Да говориш за неутралност в такава война означава, че оправдаваш престъплението и настъплението на варварството срещу цивилизацията.

„Америка за България“: Закъде сме без хумор?

М.В.: Има хора, които могат да живеят без хумор. Аз не мога – за мен хуморът е като въздуха, ако ми липсва, ще се задуша.

Убием ли хумора, свободата ще го последва – Михаил Вешим, в. „Стършел“ from America for Bulgaria Foundation on Vimeo.