„Можело!“ – българският урок на двама американци

Как се прави изложба, която увлича? Кристина Феруерда и Пол Орсели търсят отговорите заедно с участниците в Академия „МУЗА“. А българското „Можело!“ им дава смелост да опитват нови неща и в работата си в САЩ.

Името веднага привлича вниманието им. Кристина и Пол пред ресторант „Muza“ – съименник на любимата им Академия.

Кристина Феруерда още помни скръстените ръце и скептицизма в залата на първата Академия „МУЗА“ през 2023 г. Музейни специалисти и изложбени дизайнери идват да научат как да увлекат музейния посетител дотолкова, че да забрави за часовника. Но ще могат ли да приложат наученото на практика? Всички познават пречките в ежедневната работа: малки бюджети, съпротива срещу промяната и дежурното „Това няма как да стане“.

Към средата на седмицата обаче надделява желанието да опитат. Дали пък няма да се получи оная щура идея, която отдавна им се върти в главата? Подхващат я с подръчни материали и бъдещите изложби започват да добиват форма.

За колегата ѝ Пол Орсели този обрат всеки път е вълнуващ. „Тези хора и преди са имали всичко нужно. Просто не са вярвали в себе си“, казва той.

На едно от следващите издания на Академия „МУЗА“, в Плевен, участниците търсят начин да доближат посетителя до преживяното от войниците в Първата световна война. Една група предлага да го постави на мястото на войника: сам, на войнишки креват, в затишието между боевете. Дали така няма да усети самотата в окопите? Само за ден сглобяват кревата, за да изпробват идеята си. Когато я представят пред останалите участници, в залата има сълзи, а после избухват аплодисменти. За Кристина да види как замисленото само преди ден вече вълнува толкова хора е „един от най-силните моменти в живота ми“. По-късно идеята се превръща в основен акцент от изложбата „Войникът в човешка униформа“ в Регионалния исторически музей в Плевен.

Кристина и Пол се запознават покрай работата си по „Музейко“ – детския научен център в София и един от първите музейни проекти, подкрепени от Фондация „Америка за България“. По-късно заедно с Джейми Лойър – „оригиналните трима МУЗкетари“, както ги нарича Пол – поставят началото на Академия „МУЗА“ на Фондацията. Програмата помага на хората зад изложбите да погледнат работата си през очите на посетителя: какво ще го заинтригува, как да го въвлекат, с какво ще си тръгне. През годините към преподавателите се присъединява и Изабела Бруно, а Кристина и Пол са неизменно част от екипа. На последното издание в Балчик двамата водят занятията през цялата седмица.

Дори когато разказва за Академията на английски, Пол я нарича с българското ѝ име – „МУЗА“. В речта му често се промъкват и други български думи. Една от тях се превръща в неофициален девиз на програмата: „Можело“. Двамата с Кристина си я татуират на ръцете – да им напомня, че последната дума не е на скептиците и си струва да опиташ въпреки всяко „не може“.

Наученото в Академията намира приложение в работата на участниците по „Домът на Вазови“ в Сопот, Фентъзи НЕ-музея на Пловдив и праисторическа експозиция в село Чавдар. Всеки взема от обучението различни идеи и подходи, а след него Пол и Кристина остават насреща за съвет и подкрепа. Кристина например редовно разговаря в Zoom с две участнички от предишни издания. В петъчните им срещи обменят идеи и обсъждат работата си – както техните проекти, така и нейните. Пол също ги насърчава да го търсят и помага с конкретно предложение, с мнение по труден въпрос или с окуражаване в точния момент.

Разговаряме с двамата за това как събуждаш любопитство към непозната тема, как помагаш на хората да повярват в идеите си и как българското „Можело“ им служи и в работата у дома.

Разговорът е редактиран и съкратен.

Идеята трябва и да се изпробва. Кристина тества войнишкия креват, който по-късно става основен акцент в изложбата „Войникът в човешка униформа“ в Регионалния исторически музей в Плевен.

Фондация „Америка за България“: Пол, работил си по най-различни изложби – от историческа мандра до зоопарк за насекоми. Как превръщаш една непозната за теб тема в изложба, която да заинтригува посетителите?

Пол: Трябва да се влюбя в темата, да ми стане истински интересна. Иначе как очаквам да заинтригува посетителите?

Затова се питам: Какво би ме привлякло мен? А какво би привлякло тях?

На хората понякога им писва от въпроса ми „На кого му пука?“. Всъщност питам: Как да направим изложбата така, че темата да стане важна и за публиката?

Когато зададеш този въпрос на посетителите, те се отпускат. Разбират, че искаш да чуеш какво наистина мислят, а не какво според тях очакваш да кажат. Ние, възрастните, често сме прекалено възпитани. Дори да ни е скучно на някоя лекция, оставаме на местата си и мислим за друго. Децата просто стават и си тръгват.

„Америка за България“: Кристина, ако изложбите можеха да говорят, как биха звучали, за да ни се иска да ги слушаме?

Кристина: За всяка изложба се опитвам да си представя конкретен човек, от чието име да разказвам. Учител в пети клас например? За една изложба в Кентъки си представих как някой местен разказва на по-малкия си братовчед. Знае повече от него, но и сам се вълнува от темата. Говори непринудено, с местни думи и изрази.

Когато пиша, си представям неговия глас. Искам посетителите да го чуват – да усещат, че им говори истински човек.

В един природонаучен музей пък включихме много гласове от местната общност – на изследователи, художници, учени и други. Техни думи присъстваха из цялата изложба. Различните им гледни точки помагаха на посетителите да намерят нещо близко до себе си.

Картонът може да побере цял свят. Някои от прототипите в Академия „МУЗА“ впечатляват и с детайлността си.

„Америка за България“: Какво казвате на участниците в Академията, когато чуете: „Чудесно звучи, но в нашия музей няма как да стане“?

Пол: Има ли нещо, макар и малко, което можете да промените? Започнете от него.

Понякога си поставяме за цел да променим целия музей или цялата изложба. Това наистина изглежда невъзможно. Но ако разделиш работата на по-малки задачи, вече има откъде да започнеш.

Кристина: Ние не сме живели и работили при същите условия. Затова за мен е важно да разбирам как стоят нещата в България. Тръгваме от познатото, от онова, в което човек се чувства уверен. После го насърчаваме да опита нещо малко по-различно.

Така е замислена и програмата: да си тръгнеш с нещо, което можеш да приложиш веднага и от което да има полза.

„Америка за България“: Как се озова „Можело“ на ръцете ви?

Пол: Когато започнах да работя в България, често чувах „Това не е възможно“. Искаше ми се да знам как да кажа обратното на български – че все пак има начин. Попитах Весела Герчева [музеен експерт, работила с Фондацията по детските кътове в музеите, „Музейко“ и други музейни проекти – бел. ред.], а тя ми предложи думата „Можело“.

След няколко издания на Академията двамата с Кристина започнахме да си говорим да си я татуираме. Хората си мислеха, че само си приказваме, но ние помолихме участници с опит в графичния дизайн да предложат как да изглеждат татуировките.

Накрая отидохме в студио в Бруклин заедно с Джейми, а след татуировките тримата излязохме да пийнем по нещо. Когато изпратихме снимки на Надя и Юлиана от Фондацията, те отначало помислиха, че татуировките са временни.

Как се увлича публика? Пол показва нагледно – с подръчни материали и без да пести ентусиазма си.

„Америка за България“: Двамата невинаги сте на едно мнение и не го криете. Какво печели работата ви от тези разногласия?

Пол: Когато работиш с хора, готови да спорят с теб открито и по същество, заедно стигате до идеи, които едва ли бихте измислили поотделно.

С Кристина мислим сходно, но не за всичко. Точно тогава стигаме до интересни решения. Дори по време на „МУЗА“ се случва единият да каже на другия: „Не съм съвсем съгласен с това“. Полезно е участниците да го виждат. Няма един-единствен верен отговор.

Кристина: Аз определено имам склонност да свръханализирам всичко. Още от първия ден се тревожа за подробностите: това ще се получи ли, онова как ще го направим? А Пол е човекът „няма проблем“ – ще намерим начин.

Покрай него се уча да се отпускам малко повече. Не е нужно да съм обмислила всяка подробност, за да продължа напред.

„Америка за България“: Какво се случва след Академията, когато участниците се върнат към работата по своите изложби?

Кристина: Две участнички много държаха да останем във връзка. При всяко наше идване в България идваха на събитията, канеха ни на кафе, искаха мнението ни за проектите си. Сега се чуваме в Zoom приблизително веднъж всеки месец – месец и половина, в петък сутрин.

Обсъждаме тяхната работа, те ме питат за моята. Подкрепяме се като колеги.

Не ти коства много да се чуеш с някого, да го окуражиш или да му дадеш полезен съвет. А това може да му помогне да продължи. После виждаш докъде е стигнал – изложбата вече е готова и посреща посетители.

Пол: В малък музей или далеч от големите градове понякога се чувстваш сам в работата си. Друго е да знаеш, че има към кого да се обърнеш.

Казваме на участниците: пишете ни, ако имате въпрос. Наистина ще ви отговорим. Искаме да ни търсите.

Тримата МУЗкетари: Джейми Лойър, Кристина Феруерда и Пол Орсели. Сериозната работа явно оставя място и за смях.

„Америка за България“: С какво ви изненадаха участниците в последното издание на Академията в Балчик?

Кристина: Тази група дойде с повече желание да експериментира и с по-малко притеснения. Мнозина бяха чували за Академията от предишни участници и вече знаеха донякъде какво да очакват.

Една от групите разработваше идея за музей на границите – кой ги контролира и как се променя отношението ни към тях от времето на комунизма до днес. Направиха чудесен прототип, в който тръгваха от Черно море като граница, за да стигнат до руската агресия в региона днес.

От такива проекти и аз научавам много. Виждам как участниците подхождат към една тема и си казвам: аз не бих се сетила за това. Кара ме да се замисля защо съм свикнала да правя нещата по определен начин. В България и историята, и условията са различни, така че няма как всичко да се прави по познатите ми правила.

„Америка за България“: Разговорите с вас повлияват на създателите на изложбата „Домът на Вазови“ в Сопот при оформянето на нейния замисъл. Коя част от историята на семейство Вазови ви се струва най-любопитна за посетителите?

Пол: Помолих ги да си представят, че съм американец, който не знае нищо за българските национални герои. Мен ме заинтригува самото семейство. В този дом израства не един национален герой, а няколко, при това с принос в различни области.

Какво се е случвало в този дом? С какво е бил по-различен от другите? Та това е лаборатория за национални герои!

Ето за това искам да науча повече.

Разговорът продължава и след Академията. Пол и Кристина обсъждат „Тя, когато беше другарка“ с авторката ѝ, участничка в „МУЗА“, в Регионалния исторически музей – София.

„Америка за България“: Имате общ опит и от Маунт Върнън, имението на първия американски президент Джордж Вашингтон. Сблъскват ли се музейните екипи в Щатите със същите спънки и предизвикателства, каквито има и в България?

Кристина: И в Щатите не е лесно да прокараш нещо ново в музей. Често има хора, които работят на едно място от години, и когато някой предложи идея, веднага чува: „Не, това няма как да стане. Тук не работим така“.

В Маунт Върнън се прави изключително сериозна изследователска дейност. Искаха обаче да подготвят по-добре хората си и да предложат повече занимания за деца и семейства – такива, в които посетителите сами да пипнат, да опитат и да открият нещо. Поканиха ни да помогнем и за двете: да обучим екипа и заедно да разработим тези програми.

Търсехме начини хората да учат чрез преживяване. Например да се превъплътят във Вашингтон като геодезист, да влязат в ролята на шпиони или да проектират градина – и покрай това да научат за страстта му към ботаниката.

Пол: Направихме нещо като Академия „МУЗА“ за Маунт Върнън. Колегите от образователния отдел на музея бяха с нас през цялото време. Заедно обсъждахме идеите, правехме прототипи и ги тествахме на терен. Така те извървяха целия път по създаването на заниманията и се научиха как утре сами да ги променят или да измислят нови.

Това е същината на работата ми. Помагам ти да направиш нещо, но те уча как следващия път да се справиш сам.

Понякога ме питат: „Защо го правиш? Нали си консултант, така ще си изгубиш клиентите?“.

Да, за тази конкретна задача повече няма да им трябвам. Но следващия път, когато работим заедно, ще можем да вдигнем летвата още по-нагоре.

„Можело“ – вече и с мастило. Кристина и Пол си татуират българската дума, с която отговарят на всяко прибързано „не може“.

„Америка за България“: С какво си тръгвате от България?

Пол: Обменът е напълно взаимен – аз вземам точно толкова, колкото и давам. Всеки път си тръгвам с нови идеи. Когато влезеш в някой музей или поговориш с колега и видиш някое страхотно, умно решение, веднага си го скътваш в ума – точно както катеричка скрива орех за зимата: „Ей, това ще ми влезе в употреба!“.

Това ми се случва в България, а и навсякъде, където работя с музейни експерти. Като гъба съм – попивам всичко!

Продължавам да се връщам тук, защото получавам страшно много. Когато преди години Весела дойде да се запознаем след моя презентация в Чикаго, изобщо нямах представа докъде ще доведе това познанство. Понякога животът се нарежда много по-добре, отколкото изобщо сме си представяли.

Кристина: Аз пък се прибирам в Щатите с една идея повече „Можело“. С нагласата: „Виж какво, знам, че според теб това няма как да стане, но всъщност защо да не пробваме? С очите си съм виждала, че се получава. Знам, че е възможно, колкото и да ми обясняваш обратното. Хайде поне да опитаме.“

 

Пол Орсели има зад гърба си над 40 години опит в научни и детски музеи. Днес той създава изложби и консултира колеги чрез своето студио Paul Orselli Workshop (POW!), а в блога си ExhibiTricks споделя полезни идеи и практически ресурси.

Кристина Феруерда създава изложби и образователни програми за музеи по целия свят. В работата си тя съчетава увлекателния разказ, проучванията сред публиката и ученето чрез преживяване. Можете да разгледате проектите ѝ на Ferwerda Creative Services.

Абонирай се

Не изпускайте нашите истории.

Абонирай се

Не изпускайте нашите истории.