Спонтанно решение довежда Елвин Гури в България през 1992 г. и оттогава тя е негов дом. Тук той жъне успехи като предприемач и инвеститор, като инвестициите му не са само в бизнеса – Елвин е един от най-големите индивидуални инвеститори в българското образование.

Подкрепата му за „Заедно в час“, Джуниър Ачийвмънт и Американския университет в България (АУБ) помага на стотици младежи да реализират академичните си цели. С бизнес инвестициите си, Елвин дава възможност на над 15 компании да разширят дейността си в страната и чужбина. Днес тези компании имат общ оборот от над 250 милиона евро и повече от 5000 служители.

След като завършва АУБ през 1996 г., Елвин работи в сферата на международното развитие – година и половина в централата на Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР) в Лондон и четири години в офиса на ЕБВР в София. Първата си компания, JetFinance, основава в началото на 2000-те, като за няколко години я превръща в една от най-успешните фирми за потребителско кредитиране в региона. С продажбата ѝ през 2008 г. на BNP Paribas започва пътят му на инвеститор. Един от механизмите, чрез които инвестира днес, е Empower Capital, фонд за дялово инвестиране, подкрепящ компании в растеж.

Елвин се присъедини към инициативата RE:TURN на Източния бряг на САЩ през ноември, за да разкаже защо е избрал да изгради живота и бизнеса си в България. В интервю за декемврийския бюлетин на Фондация „Америка за България“, роденият в Албания Елвин описва себе си като „български патриот по избор“ и споделя идеи за това как България да повиши конкурентоспособността си в региона и света. В интервюто също ще научите за неговата благотворителна дейност в страната и за участието му в RE:TURN – инициатива на Българската асоциация за дялово и рисково инвестиране – BVCA и Фондация „Америка за България“ за свързване на българите зад граница с родината им.

Живееш в България от 1992 г., без година и половина, които прекарваш в Лондон. Какво те доведе тук?

Попаднах в България случайно. Исках да уча в чужбина понеже през последните две години в гимназията никой не учеше, всички протестирахме на улицата. На този етап щях да приема каквато и да е възможност за обучение навън, тъй като опашката за кандидат-стипендианти пред италианското посолство в Тирана беше прекалено голяма (смее се).

Бях с приятели една сутрин в Тирана и единият от тях каза: „Вие видяхте ли рекламите за Американския университет в България по телевизията?“ Няколко от нас потърсихме повече информация, попълнихме формуляри за кандидатстване и ни поканиха на изпити. Тогава не знаех, че става въпрос за TOEFL и SAT. Отидохме без каквато и да е подготовка. Аз изкарах много нисък резултат, но достатъчен, за да стана един от първите шест албанци в АУБ.

Вече вероятно не вземаш решения толкова спонтанно… 

Ще се изненадаш (смее се). Има субективен елемент във всички решения, дори в бизнес решенията, отчасти защото ние хората виждаме нещата през призмата на миналите си преживявания. Всички решения имат обективен елемент – фактите такива, каквито ги виждаме, както и комбинация от надежда и илюзия. Вероятно имаме нужда и от двете – от правилната комбинация от двете – за да живеем със себе си.

След АУБ започваш да работиш в сферата на международното развитие в Лондон. Защо промени посоката на професионалното си развитие и се захвана с предприемачество?

Лондон никога не е бил моята цел. Планът беше да се върна в Албания. България също беше само временна спирка. Но през 1998 ­– 1999 г. Албания беше в криза след краха на схемите Понци там. Затова се преместих в българския офис на ЕБВР. Разбирах български и смятах, че България може да бъде пример за това къде може да стигне Албания след няколко години. В последната ми година там се случиха две неща – започнах да мисля за стартиране на собствен бизнес и срещнах бъдещата си съпруга. Наборът от възможности пред мен се стесни значително (смее се).

В АУБ си завършил приложна икономика и история. По-широкото образование в университета ли те подготви да работиш в различни сфери?

В университета бях по-запленен от макроикономиката, отколкото от микроикономиката, но когато взех тези предмети отново в магистърската програма, подготовката по микроикономика ми беше по-полезна, защото влизаше в по-големи детайли. Микроикономиката изследва поведението на играчите в дадена индустрия и с това е директно приложима. Макроикономиката разглежда как инфлацията влияе на финансовата политика, което е интересно, когато си на 22 и искаш да промениш света. Но в телекомуникационната индустрия микроикономиката е по-полезна, ако искаш да разбереш как се определят цените или какво действие да предприемеш.

За предприемачеството научих повече от историята, отколкото от икономиката. В един от курсовете учихме философия на историята. Един от големите дебати в историята – която повечето хора считат за фактологична, но която съвсем не е такава – е за въздействието на индивидуалните лидери върху нейния ход. Има две школи на мислене. Ние отраснахме с убеждението, че масите движат историята, докато други смятат, че масите са инертни и лидерите ги насочват. Този дебат разви интереса ми към лидерството като наука и като практика. Историята в комбинация със здравословен интерес към случващото се днес помага за изграждането на добри взаимоотношения, които са задължителни за всяка добра организация. В основата на всяка силна организация има добра комуникация.

Спомена лидерство, затова не мога да не отбележа активната роля, която играеш в управлението на Американския университет. В Борда на настоятелите си повече от десет години и си се ангажирал да предоставиш един милион долара за стипендии. Освен това, отдели два месеца, за да интервюираш над 80 души в университета (служители, професори и студенти) и да изготвиш план за развитието на институцията през следващите няколко десетилетия. Защо инвестираш толкова време и усилия в АУБ?

Във Вашингтон модераторката ме представи като възпитаник на Оксфордския университет (откъдето Елвин има магистърска степен, бел.ред.) и аз я поправих. Всъщност много по-важен за моето личностно и професионално развитие беше Американският университет в България. АУБ определено остави по-голям отпечатък върху мен като човек. Ние градим характер, когато сме на 18, затова обстановката в университета наистина може да ти повлияе, ако си отворен за това. Когато си на 39, можеш да разшириш хоризонта си, но вече си оформен като индивид. Американският университет ме направи човека, който съм.

Постиженията на възпитаниците на АУБ както в собствените им страни, така и навън, затвърждават убеждението ми, че университетът играе много позитивна роля. За мен АУБ е най-добрият дългосрочен начин да се създаде нов вид лидер и нова класа граждани в региона.

Университетът повлия ли на дарителската ти философия? Там ли се научи да „даваш обратно“ на обществото?

Смятам, че рано или късно повечето хора започват да се занимават с някакъв вид дарителство. Това не е нова или революционна идея; нова обаче е идеята за „даването обратно“ на обществото, като продължение на благотворителността или причина за нея. Братята Евлоги и Христо Георгиеви, които финансират построяването на ректората на Софийския университет, инвестират в бъдещето на нацията; те не ѝ „връщат“ каквото и да било. Има ключова разлика. Същото се отнася и за филантропа Джордж Сорос, от чиито стипендии аз и много от състудентите ми в АУБ сме се възползвали. Това са два от примерите, които ме вдъхновяват.

Освен че са благодетели, тези личности са и предприемачи. Тяхната дейност ли имаш предвид, когато говориш за социално предприемачество?

За мен предприемачеството е да поемаш отговорност за решения, за разрешаването на конкретни проблеми. В този смисъл, предприемачеството може да бъде практикувано, научено. Можеш да подходиш предприемачески в бизнеса или в гражданския сектор, можеш да бъдеш предприемчив в живота си или в политиката. Предприемачите търсят нови решения за съществуващи проблеми. Социалното предприемачество е предприемачество за постигане на социални цели. То е много повече от това да мислиш за екология или обществото, докато правиш бизнес. То означава активно да мислиш за мястото си в обществото като индивид или като организация.

В различни ситуации социално предприемачество означава различни неща. В страни като България днес, всеки бизнес, който създава работни места, плаща данъци и осигуровки и се стреми да работи в рамките на закона е социален бизнес. Такива компании променят социалната и бизнес среда в България.

Технологичният сектор в България има несъмнен успех. Може ли постиженията в този сектор да повлияят на други области и да доведат до по-мащабна социална и политическа промяна?

По принцип предприемачите винаги трябва да се опитват да направляват промяната… Не мисля, че можем да я форсираме, но вярвам, че IT секторът като цяло помогна за подобряването на репутацията на страната като добро място за инвестиране. Разбира се, ние сме в началния стадий на развитие на тази екосистема. Добавяме много малко реална стойност в тази индустрия. България все още е позната като аутсорсинг дестинация. За да развием истински успешна технологична индустрия, трябва да се изкачим по стълбицата – трябва да предлагаме продукти и услуги и да получим признание за това.

България атрактивна дестинация за инвестиране ли е?

Ако бях инвеститор в Ню Йорк, който може да инвестира, където пожелае по света, ще ми бъде трудно да отговоря с „да“. Но за тези от нас, избрали да живеят и да градят, да отглеждат семейства тук, отговорът без съмнение е „да“. Предизвикателството е да дадем достатъчно причини на достатъчно хора да виждат позитивната страна на България. Най-силният аргумент за инвестиране в страни като България не е „Елате и ще направите много пари“. За големите възможности всъщност трябва да отидете в големите пазари; инвестирането в България и региона ще ви помогне да разнообразите бизнеса си. Така се говори за инвестирането в малки пазари – като за разнообразяване. Няма да привлечем големи инвеститори, защото нямаме достатъчно квалифицирани хора и това е заради размера ни, не защото не сме способни да произведем квалифицирани хора.

Някои хора биха възразили и посочили Словакия или Унгария за пример. Да, но не трябва да бъдем сравнявани с тези страни сега, а с тях преди 15 или 20 години, когато големите компании решаваха да инвестират там. Днес изискванията за страни като нашите са много по-високи, защото Унгария и Словакия вдигнаха летвата. Словакия е най-големият производител на коли в Европа днес. Концентрацията на автопроизводители там е огромна. За да успеем, трябва да сме по-добри от най-добрите, а това няма да се случи, ако се борим за големите инвеститори. Трябва да се борим за по-малките компании да дойдат на нашия пазар и, паралелно с това, трябва да се борим, за да създадем собствени, местни компании. Тук влизат в действие фондове като Empower Capital.

По необходимост станах икономически националист. Малките страни трябва да изградят национални лидери. Като регион, трябва да създаваме водещи компании – регионални компании, които са конкурентоспособни както в региона, така и отвъд него. Така ще станем привлекателни.

Казваш „ние“, когато говориш за България. Идентифицираш ли се като българин след толкова време тук и, ако да, това ли е причината да се включиш в инициатива RE:TURN, която, най-просто казано, се опитва да покаже на сънародниците ни зад граница, че в България си струва да се инвестира? 

От 15 години съм български гражданин, тъй че съм албански патриот по кръв и по рождение, но български по избор. Затова участвах в RE:TURN. Но не гледам на инициативата само като на начин да накараме повече българи да се върнат. Виждам я като начин, по който да се поддържа интереса и ангажимента на сънародниците ни. Не очаквам резултати утре, но се надявам, че в обозримото бъдеще някои от хората, с които се срещнахме и с които разговаряхме на тези срещи, както и други като тях, ще намерят достатъчно причини и кураж да се вдигнат и да променят живота си в името на по-силен ангажимент към България и на каузи, свързани със страната.

Какви впечатления оставиха в теб RE:TURN срещите?  

Всички срещи бяха много вълнуващи. Създадоха много приятни чувства. Срещнах хора, които имат интерес като цяло, които търсят не просто място, а добро място, за да се почувстват добре като българи. Не очаквах някой да се ангажира с нещо конкретно, но се надявах, че ще има хора, които ще попитат: „Как да помогна?“ Не се разочаровах. Какво мога да направя, за да подкрепя каузите и компаниите, в които инвестират фондовете? Можем ли да им помогнем да стъпят на американския пазар? Можем ли да им помогнем да намерят инвеститори? Можем ли да дарим за някоя от каузите? Всичко това се чуваше често в разговорите.

Най-интересният коментар, който чух, беше: трябва да направим тези срещи по-чести, на всеки шест месеца. Трябва да създадем форум, чрез който диаспората, особено по-младите хора, могат да насочат енергията и ресурсите си, за да допринесат за позитивна промяна в страната. Трябва да направим така, че българите зад граница да мислят за тези срещи като за нещо в социалния им календар, което не е за изпускане. Не може да ги организираме от време на време. Хората трябва да ги очакват, да планират посещението си с желание, защото се надяват да срещнат същия позитивен тон. Той е нещото, което със сигурност не получават от медиите днес. Затова наблегнах на добрите новини по време на дискусиите. Чуваме достатъчно лоши новини от медиите, а всъщност не се справяме толкова лошо, колкото смятат хората.