Когато Нанси Шилър пристига в България за първи път през 1992 г., работата ѝ тук трябва да продължи само три години. Близо 35 години по-късно България е вторият ѝ дом, а временният проект, който я довежда в страната, се е превърнал в делото на живота ѝ.

След десет години начело на Фондация „Америка за България“ Нанси се пенсионира от поста президент и главен изпълнителен директор. Но преди да се отдаде на заслужена почивка, я поканихме на разговор за най-вълнуващите моменти от работата ѝ, за хората, които са я вдъхновявали, и за промените, на които е станала свидетел в България.

И макар да гледа напред с обичайния си оптимизъм, раздялата носи и малко носталгия. Особено когато стане дума за онова, което ще ѝ липсва най-много. (Ще издадем само, че са хората. Макар да подозираме, че лютеницата също е доста напред в списъка.) 

Фондация „Америка за България“: Представяхте ли си през 1992 г., при първото си посещение в България, че страната ще се превърне в толкова голяма част от живота Ви?

Нанси Шилър: И през ум не ми е минавало! Когато започнах през януари 1992 г., Българо-американският инвестиционен фонд трябваше да бъде тригодишен проект.

Американски оптимизъм? Определено!

Идеята беше да инвестираме в България и след три години да си тръгнем. Нещата не се стекоха точно така, но резултатът беше много добър.

В началото срещнахме доста трудности и непрекъснато променяхме подхода си, докато намерим работещия модел и подходящите български партньори. После бизнесът потръгна. Никой от нас не беше предполагал, че ще постигнем такъв успех и че ще създадем тази фондация. Всичко продължаваше да се развива, появяваха се нови предизвикателства, които поддържаха интереса и отдадеността ни, моята също, през всичките тези години. Беше невероятно пътешествие.

„Америка за България“: Преди десет години казахте в интервю, че „фондацията трябва да оценява успеха на подкрепените организации по малките стъпки, защото всяка крачка напред е крачка в правилната посока“. Кои от тези малки стъпки се оказаха не чак толкова малки?

НШ: Винаги съм казвала на колегите си, че трябва да празнуваме всяка победа, колкото и малка да е тя. Понякога победите идват бавно. Може да мине много време, преди да видиш резултат от усилията си и да намериш правилната формула.

Но едно от нещата, с които най-много се гордея, е общността, която изградихме. Като фондация потърсихме контакт не само с граждански организации и доброволци, но и с бизнеса, дипломатическите среди и политиците. Искахме да създадем усещането, че сме общност и че заедно можем да постигнем промяна.

Да видя как през годините тази общност расте, как се появява чувство за принадлежност и желание България да стане още по-добро място за живеене – това е най-голямата ми гордост. И смятам, че фондацията има съществен принос за това.

„Америка за България“: Отделили сте изключително много от личното си време, за да запознавате хора, чиито пътища иначе може би никога нямаше да се пресекат. Защо вярвате толкова силно във връзките между хората?

НШ: Аз обичам да свързвам хората. Харесва ми да ги опознавам, да разбирам какво ги интересува, какво ги вълнува, а после да откривам допирните точки между тях. Имам предимството, че идвам тук от 35 години и съм срещнала толкова много хора. Мога да кажа: „А ти познаваш ли еди-кого си?“ Понякога двама души живеят на едно и също място, а не се познават. Запознаваш ги и така общността става по-силна. Не е просто едно плюс едно. Получава се нещо повече.

Понякога връзката не е очевидна. Срещаш човек от бизнеса, който търси начин да даде нещо на обществото. Чуваш какво го интересува и си казваш: „О, трябва да поговориш с еди-кого си от тази организация.“ Те се запознават и впоследствие човекът може да стане доброволец, член на управителен съвет или дарител.

„Америка за България“: Години наред се стремите да включвате бизнеса в разговорите по въпроси, които засягат всички българи, но с чието решаване твърде често се налага да се справят само гражданските организации. Защо това е толкова важно за Вас?

НШ: За да има истинска промяна, трябва да участва цялото общество. Нужна е ангажираност от всички негови сектори.

Бизнесът съществува, за да печели пари, разбира се. Компаниите не са склонни да се набиват на очи и така да рискуват да навредят на бизнеса си. Но държавните политики засягат и тях, не само гражданското общество. Когато една политика заплашва да ограничи ролята на гражданските организации, бизнесът трябва да се обади. Защото това в крайна сметка засяга и него – например възможностите да наема хора или да организира обученията, които иска. Бизнесът има глас, при това силен. А когато компаниите се обединят в асоциация или около обща кауза и застанат до гражданските организации, гласът им се чува много по-силно.

Прекрасно е да виждаш как успешни компании, включително някои от българските „еднорози“, и предприемачи създават собствени фондации и също работят за по-добра среда в България.

„Америка за България“: Как се промени разбирането Ви за дарителството през последните 20 години?

НШ: Обществото трябва отново да се научи да дарява. Знам, че в края на XIX и началото на XX век България е имала силна дарителска традиция. Някои от прекрасните ви университети, болници и читалища са създадени благодарение на щедри дарители. После обаче в продължение на 50 години тази традиция е прекъсната.

Важно е да си припомним тази история. Гражданските организации трябва да разберат, че да поискаш подкрепа не означава да просиш. А всички ние трябва непрекъснато да си напомняме колко важна е работата им за обществото.

Трябва да ги насърчаваме да ценят труда си, за да могат да отидат при потенциален дарител и да кажат: „Това е важно и за вас.“ Не е лесно да осъзнаеш и истински да повярваш, че работата ти като неправителствена организация има стойност за обществото.

И да имаш смелостта да чуеш „не“, а после да почукаш на следващата врата. Защото това, което правиш, има значение.

„Америка за България“: С кое постижение на Фондацията се гордеете най-много?

НШ: Особено се гордея с това, което направихме за детските отделения в „Пирогов“. Беше преди почти девет години. Един кратък разговор с колега даде началото на нещо, което промени условията за лечение на деца от цялата страна.

Отидохме в „Пирогов“, видяхме състоянието на отделенията и аз знаех, че може да бъде много по-добре.

Доверието, което ни гласуваха дарителите, медицинският екип на „Пирогов“ и държавата, която се съгласи да поеме ремонта, докато ние се погрижим за цялостното преобразяване на отделенията, беше изключително важно. Хората даряваха, защото разбираха колко значим е проектът.

Започнахме с идея да обновим само приемната – около 100 квадратни метра. Накрая изцяло преобразихме 65 помещения в детските отделения на три етажа.

За мен това е силата на общността и на дарителството. И силата да вярваш, че нещата могат да бъдат по-добри.

 

„Америка за България“: Тъкмо бяхте напуснали поста си, когато тръгнахте на пътешествие с приятели, за да им покажете България. След 35 години посещения и десет години живот тук какво включихте в обиколката „Най-доброто от България“?

НШ: Беше трудно да избера. Разполагахме с 11 дни. Понеже пътувахме през октомври, исках да се насладим на есента и на всичко, с което тя ни дарява. Така че хапнахме доста!

Наистина ми беше трудно да реша къде да отидем, но пътуването беше вълшебно. Приятелите ми никога не бяха идвали в България и останаха очаровани.

Исках да усетят колко богата е историята ви. Много хора извън Европа, особено в Съединените щати, не познават добре България. Една от приятелките ми стоеше на едно от пловдивските тепета, гледаше града и каза: „Пред очите ми са 6 000 години история. И тя още е жива, още е тук.“

„Америка за България“: Заведохте приятелите си и в Белене – не точно обичайната спирка в маршрут с най-хубавото от България. Защо държахте да отидете там?

НШ: В историята на всички ни има мрачни периоди. Съединените щати не са изключение.

Да минеш по понтонния мост, да стъпиш на острова и да знаеш, че вървиш по стъпките на хора, изпратени там без съд и присъда… Да срещнеш оцелели, които разказват за преживяното. За мен беше важно приятелите ми да разберат и тази част от историята.

Ходила съм там девет или десет пъти през годините. И всеки път ме трогват разказите на оцелелите от лагерите, готовността им да простят и желанието им да говорят, за да не се повтори историята.

Това не е само българска история. Тя е общочовешка.

„Америка за България“: Кое в днешна България би изненадало най-много Нанси при първото ѝ посещение през 1992 г.?

НШ: Толкова много неща се случиха. Демокрацията ви е млада – едва на 35 години. Страната напредва, макар и с трудности, понякога и с връщане назад. Не всичко е идеално, но промяната е огромна.

Мисля, че голямо значение има и свободата хората да пътуват, да заминават и да се връщат. Да отидат някъде на почивка и да се приберат с мисълта: „Това, което видях, е важно. И на нас ни трябва. Защо го нямаме?“ И после да работят, за да го постигнат.

Сещам се за Епископската базилика на Филипопол. Когато я видях, бях поразена от красотата ѝ, от историята, от всички пластове, които събира на едно място. Това трябва да го види целият свят.

Благодарение на сътрудничеството с държавата и на всички хора, които свършиха тежката работа, днес в Пловдив има обект, включен в Индикативната листа на ЮНЕСКО. Процедурата продължава и се надяваме базиликата да бъде вписана в Списъка на световното наследство, за да научи светът повече за богатата история на България.

От 50-те изпълнители, работили по базиликата, 48 бяха български. Тя е българско постижение!

„Америка за България“: През последните десет години България не е просто месторабота, а Ваш дом. С какво ще Ви бъде най-трудно да се разделите?

НШ: С хората. Хората, на първо място. Колегите ми във Фондация „Америка за България“ са невероятни. Но това не е сбогуване, а само довиждане, защото след година ще се върна като член на Борда на директорите.

Ще ми липсват хората, които обичат България и искат да променят нещо към по-добро, и възможността да се срещам с тях. Ще ми липсва и възможността чрез работата на Фондацията да допринасям за промяната. Да видиш нещо и да кажеш: „Тук можем да помогнем.“ Това е много силно усещане. Независимо дали става дума за малък проект или за нещо мащабно като Базиликата или Къщата музей „Иван Вазов“.

Да видиш възможност, да намериш партньор, който споделя ентусиазма и отдадеността ти, и да кажете: „Можем да го направим.“ А после наистина да го направите. Това ще ми липсва.

„Америка за България“: А какво се радвате, че ще си върнете в живота, особено след толкова години далеч от семейството и старите приятели?

НШ: Вече споменах, че съм баба на две внучета. Имам новороден внук, който вече е на малко повече от месец. Ще бъде хубаво да виждам семейството си по-често, без да ни делят десет часови зони. Семейството ми е идвало няколко пъти в България, аз също съм пътувала до САЩ, но не е същото. Пропуснала съм много.

Не съжалявам, защото знам, че работата ни тук е важна. Че и моята работа има значение. Очаквам с нетърпение деня, в който ще доведа внуците си и ще им покажа какво сме направили заедно.

„Америка за България“: Какво е усещането да поверите следващия етап от развитието на Фондацията на друг човек?

НШ: Изключително съм щастлива, че Род Мур беше избран и прие да поеме този пост. Убедена съм, че ще се справи прекрасно. Ако съм имала някакви колебания дали да се оттегля, те вече са изчезнали. Нямам никакво съмнение, че Фондацията ще бъде в много добри ръце. Не бих могла да се радвам повече, че Род прие тази отговорност.

Любовта му към България, познанията му за страната и трите му назначения тук през дипломатическата му кариера му позволяват веднага да се впусне в работата.

„Америка за България“: След 35 години, през които наблюдавате как България се променя – 25 години като чест гост, а през последните десет и като неин жител – какво продължава да Ви дава надежда за страната?

НШ: Хората. Хората, без съмнение.

Иска ми се да вярвам, че част от оптимизма, който донесох тук, е заразителен. Че хората вярват, че могат да постигнат това, което са си поставили за цел. Че ще намерят съмишленици и подкрепа – общност, на която да разчитат.

А ако предпочитате да гледате и слушате, вижте видео интервюто: