Полин Адес-Мевел
Провеждането на журналистически разследвания в България е по-лесно от всякога – но нещата се усложняват при публикуването им. От присъединяването си към Европейския съюз преди десетилетие, България се срина в годишната класация за свобода на медиите на „Репортери без граници“ – от 35-то място през 2006 до 111-то място през 2018 (от общо 180 страни). Това е най-ниската позиция на страна членка на ЕС. България се класира по-зле и от шестте страни кандидат-членки на Балканите.
Според някои наблюдатели има връзка между класирането на страната и желанието на българското правителство да подобри имиджа си пред Брюксел, така че европейските институции да повярват, че борбата с корупцията напредва. Оттук и интересът към „заглушаването“ на разследващата журналистика.
Може да звучи парадоксално, но въпреки класацията, България е добро място за разследващата журналистика. Лесно е за мотивиран журналист тук да открие, разследва и събере доказателства за корупция и злоупотреба с власт. За жалост, когато се стигне до публикуване на техните разследвания, журналистите са посрещани не с бурни ръкопляскания, а със стена от мълчание и от институции с „широко затворени очи“. В по-лошия случай са преследвани и заплашвани, стават жертва на клеветнически кампании и са наричани „врагове на държавата“. Причините са класическите: корумпирани редактори и издатели, самоцензура, натиск от страна на властите и концентриране на собствеността на медиите в хора, които ги използват като „медийни бухалки“ – средство за осигуряване на контрол и наказание на противниците.
През последните години българските разследващи журналисти участваха в успешни съдебни битки срещу държавни учреждения поради отказ за предоставяне на важна публична информация. Откази са получавани по най-различни причини, но най-често когато чрез достъпа до информация могат да бъдат разкрити нередности, включително и корупция. Съответно властите намират „уважителни“ причини да откажат достъп: например, че той би нарушил разпоредби за опазване на търговските тайни на трети лица или би изискал разкриване на лични данни. Все пак, съдебната битка срещу подобни откази е важна. Дори и да отнеме месеци и години (и да струва пари), успехът проправя път към по-бърз и безпроблемен достъп до информация в бъдеще.
Провеждането на качествени разследвания не е проблем за българските журналисти. Проблемът е в публикуването и популяризирането им и постигането на желания ефект. Според мнозина съществува практика редактори да сключват споразумения с лицата, които са обект на журналистически разследвания. Също така, медиите са склонни да се поддават на политически натиск. Наскоро разследващи журналисти докладваха за прекратени или целенасочено провалени разследвания срещу политически фигури по заповед на ръководството на телевизионния канал, за който работят. Политическият натиск в големите медии се упражнява директно чрез собствениците или косвено чрез контрол от рекламодателите. Освен това, държавата има мощен, пряк финансов инструмент за контролиране на медиите – еврофондовете. Насочването на европейски субсидии към определени медии води до още повече зависимост и липса на прозрачност.
Разследващите журналисти са подложени на различни форми на натиск. За щастие не е имало убийства на разследващи журналисти в България до момента, но са документирани редица сериозни заплахи. Нито един от съответните случаи не е разрешен и няма официално обвинени за атаките срещу репортери. Печален е и фактът, че държавата стои зад редица административни и съдебни нападки срещу разследващи журналисти, да не говорим за многобройните дела за клевета, заведени срещу репортери от политически значими личности. Практиката на прокуратурата да заглушава или прекратява официални разследвания, инициирани вследствие на журналистически разкрития за корупция и злоупотреба с власт, е твърде демотивираща, особено когато става въпрос за корупция в най-високите ешелони на властта.
Има и добри новини. Благодарение на съвременните технологии заглушаването и игнорирането на общественозначими разследвания става все по-трудно. Независимите платформи за онлайн публикации и тяхното разпространение в социалните мрежи също играят решаваща роля, а и „ефектът на Страйсънд“ работи в полза на журналистите. (Ефектът на Страйсънд е феномен в интернет, при който опитът за цензуриране или премахване на дадена информация води до нейното масово разпространение – бел. прев.)
Полин Адес-Мевел оглавява дирекция „Европейски съюз и Балкани“ на „Репортери без граници“.
