Най-прекият път между Североизточна и Южна България минава през Стара планина и се нарича Хаинбоаз, днес по-познат като Проходът на Републиката. Дълъг е 57,5 км и е построен за две години – от доброволци. Или поне така младите строители са представени от комунистическата пропаганда.
Проходът на Републиката е един от мегапроектите, започнати от новоустановилия се в страната социалистически строй през 40-те години на двадесети век. Социалистите завземат властта с амбициозна програма – да превърнат България от аграрна в модерна, индустриализирана държава – с нови пътища, фабрики и градове – и то в рамките на няколко години. За да постигне амбициозните си цели и да реши проблема с недостатъчната работна ръка, режимът създава така наречените „младежки трудови бригади“ – групи от младежи, работещи без заплащане и, според пропагандата, напълно доброволно. В действителност отказът от участие се е приемал само по извинителни причини като заболяване или трайно увреждане и на практика е било невъзможно да си намериш работа или да учиш в университет без да представиш бележка за участие в младежка бригада, разказва в мемоара си „Бивалици“ историкът Вера Мутафчиева.
Всъщност, задължителният труд за младежи не е въведен от социалистическия режим – Законът за трудовата повинност от 1920 задължава младежите да участват в строителството на железопътни линии, шосета, мостове и др., а през периода 1941 – 1943 се провеждат младежки трудови лагери за извършване на селскостопанска или строителна работа, но задължителният труд сред младежите постига истинска масовост и всеобхватност едва след 1944, пише Биляна Раева, която изследва явлението в книга за изграждането на Димитровград, друг мегапроект на социалистическия режим в България.
В архивите на Института за изследване на близкото минало е запазено интервю от 2008 с Михаил Х., участвал в строежа на Хаинбоаз през 1946 – 1947, когато е на 24 години. Интервюто, взето от доцента по културология в Софийския университет Даниела Колева, запечатва конфликта между лошите условия, при които работят и живеят бригадирите, и желанието на пропагандния апарат на властта да представи участието на младежите като спонтанно и изпълнено с въодушевление.
Михаил, шивач от Велинград, описва „големия младежки ентусиазъм“ на строителите на Хаинбоаз. Същевременно говори за лошата и недостатъчна храна; тежката физическа работа – проходът е прокопан буквално „на ръка“, с кирки и лопати; суровите климатични условия, при които се работи; кражбите на храна; прекомерно дългите работни смени и оскъдната почивка. За три месеца Михаил отслабва с 15 килограма.
М.Х.*: Ами тогава беше… работеше се с ентусиазъм, голям ентусиазъм… Отидем вечерта в 8 часа, вечеряме. Малко почивка, в 12 ставаме и отиваме пак на обекта… Дъжд вали. Септември месец, късно. Студено! Но – голям ентусиазъм.
Д.К.: И каква беше работата там?
М.Х.: Пробиваме… Той черен път и има само пътеки или като за кола волска да мине. И ние, едни баири така, по 2-3 метра по края разширяваме. Копаем с копачките.
Д.К.: На тия бригади сигурно не са плащали тогава?
М.Х.: Никакво плащане.
Д.К.: И хората как отиваха така? Оставя си вкъщи всичко и отива безплатно да работи?
М.Х.: Ами тогава беше голям ентусиазъм.
Д.К.: И после, като си дойдохте?
М.Х.: Като си дойдохме, мършави такива, един месец дорде се съвземем.
„Михаил говори на два гласа. Думите „младежки ентусиазъм“ не са част от речника на шивач, а плод на пропагандния жаргон. Има конфликт между това, което казва, и това, което описва“, казва доцент Колева. Въпреки че през 40-те години вероятно има искрен ентусиазъм сред някои от бригадирите, той не е идеологически, допълва доцентът. За тези първи „доброволци“ режимът става съюзник в конфликта между поколенията и средство за бягство от патриархалния контрол в родното село или град. Липсват точни данни, но вероятно много родители се противопоставят на участието на децата си в бригади през 40-те години, поради което пропагандата им отправя предупреждение: „Бащи и майки, не спирайте устрема на вашите деца – те строят своето собствено бъдеще“. Михаил споменава 63-годишен баща, член на неговата бригада, дошъл да строи Хаинбоаз на мястото на дъщеря си.
Във втория етап на бригадирското движение, през 70-те и 80-те години, няма и следа от ентусиазъм – нито сред младежите, нито сред ръководителите на селскостопанските обекти и фабриките, където се използва младежки труд. В поверително изследване от 80-те години на Централния комитет на Българската комунистическа партия, цитирано в историческия сборник „Какво се случи преди ’89-та?“ на Фондация „Софийска платформа“, се отчита не само незаинтересованост от работата на студентите, но и опити тя да бъде отклонена. Според изследването, печалбата от извършената по време на бригадите работа през 1981 в селското стопанство възлиза на 27 млн. лв., докато за издръжката на бригадирите са направени разходи за над 64 млн. лв. Икономическата неефективност е характерна черта на бригадите през цялото им съществуване.
Доцент Колева, която е участвала в бригади като студентка през 80-те години, заключава: „Нямаше съзнание, че допринасяме за каквото и да било“.
* Тук е представен само откъс от интервюто.
