Свобода, демокрация: Кои думи определят нашето съвремие?

Share on linkedin
Share on facebook
Share on print
Share on email
previous arrow
next arrow
Slider

Брайън Дейли не се вписва в традиционните определения за артист. Заради „всеядното“ си любопитство и жажда за знания развива любов към пътуванията и интереси в редица области. Посетил е над 120 страни, а междувременно се сдобива с истински пъстро резюме – работил е като заварчик и изкуствовед, заемал е ръководни позиции в корпорация, бил е университетски преподавател, работил е в сферата на ядрено разоръжаване и политики за космоса.

Изкуството на Дейли се ангажира с едни от важните въпроси на съвремието ни – опасностите от глобалната оръжейна надпревара и вероятността от ядрен конфликт, ценностите като определящи за политическата принадлежност и стереотипите, свързани с нея. Зад тези въпроси стоят притесненията, страховете и надеждите на реални човешки същества и Дейли се опитва да достигне именно до тях. В своята последна и най-мащабна творба – „ДУМИ“, Брайън Дейли изследва стопяващата се вяра на човечеството в обществения договор и неговите крепители – правителства и институции, и се надява да провокира размисъл за посоката, в която сме се отправили.

Нетрадиционният житейски път на Дейли го прави рядко добър изследовател на тези въпроси. Детството и юношеството си той прекарва между Калифорния и Нова Зеландия. На 17 се премества в Австралия за шест месеца, където работи като заварчик. Със спестяванията си пътува в Западна и Източна Европа през следващите няколко години. През 1975 година защитава магистърска степен по изящни изкуства в Института за изкуства „Отис“, а през следващото десетилетие работи и прави изложби в Лос Анджелис.

Дълбокият интерес на Дейли към човечеството и отношенията между хората от различни култури го подтиква да учи международни отношения и през 1987 година той защитава докторска степен в областта в Университета на Южна Калифорния. Към края на Студената война е съветник на американското правителство в областта на разоръжаването и политиките за сигурност при използването на космоса за граждански, търговски и отбранителни цели, а в началото на 90-те години се присъединява към военно-промишления гигант „Локхийд Мартин“. През 2008 година се връща към изкуството.

Със своя богат професионален опит днес Дейли допринася за развитието на Фондация „Америка за България“ като член на нейния Борд на директорите от 2017 година насам.

Връзката на Дейли с България е щастлива случайност, според думите му. Познанството му с български галерист в Ню Йорк и с член на Борда на директорите на Фондацията го отвежда в България на 25-тата годишнина от демократичните промени в страната през 2014 година. Той отбелязва юбилея със серия от фотографски портрети на български гласоподаватели, събрани в колекцията „България в демокрация“. Две години по-рано, по време на президентските избори в САЩ, той завършва сходен проект – „Америка в цвят“. Колекцията от фотографски портрети на американски избиратели се стреми да погледне отвъд стереотипите за „Демократ“ и „Републиканец“ и да покаже многообразието на Америка.

Америка в цвят“ е изложена в музея „Колекцията на Филипс“ във Вашингтон до 31 декември 2020 година.

Говорихме с Брайън Дейли за неговото изкуство, за страстта му към пътуванията и за щастливите случайности, довели го до Фондация „Америка за България“.

Фондация „Америка за България“: Вие сте артист с всестранни интереси. Как подбирате по кои теми да работите?

Брайън Дейли: Да правиш изкуство е в голяма степен като да започнеш изречение, но да не знаеш как ще завърши то. Затова обикновено започвам проектите си с въпрос. В случая с най-новия ми арт проект „ДУМИ“ въпросът беше: Как е повлияла глобализацията на различните езици и култури? В началото си мислех повече за икономическите и социални измерения на глобализацията, особено за това как интернет разпространява предимно западно съдържание и така влияе на различните култури и хора.

Друго измерение на глобализацията е модната индустрия. Заради интернет тя е навсякъде и това води до уеднаквяване на облеклото на хората по света. Например дори в някои от най-отдалечените места в Централна Азия срещнах много хора, облечени като западняци. Почти никой не носеше традиционните за региона дрехи.

Най-значително влияние върху културата и езика обаче имат социалните медии. Два от моите арт проекти, „Америка в цвят“ и „ДУМИ“, изследват как социалните медии развиват чувство на разделение у хората, почти на племенен принцип, което от своя страна може да допринесе за появата на популизъм, а в някои случаи и на национализъм. От старта на тези проекти, съответно през 2010 и 2012 година, социалните медии присъстват все по-забележимо в живота на хората по света и според мен имат огромен ефект върху тях и поведението им.

„Америка за България“: Отнема ви седем години, за да завършите „ДУМИ“ – проект, за който сте разговарял с почти 3000 души от 134 страни. Всеки участник споделя, с една дума, с какво свързва следните 13 думи: бъдеще, демокрация, религия, свобода, околна среда, САЩ, социализъм, капитализъм, любов, война, мир, правителство и щастие. Намерението ви беше да изследвате как различните култури и езици се променят в нашия все по-свързан свят. Намерихте ли отговор на първоначалния си въпрос?

Б.Д.: Да, проектът наистина еволюира от тази първоначална идея или въпрос, който споменах по-рано. Не знаех как ще се развие, когато стартирах проекта през 2012 година. Това, което ме изненада във всичките 120 страни на седем континента, които посетих, и в почти всеки регион в тях, беше реакцията към думата правителство. Хората само в пет страни казаха нещо положително за своето правителство – всичките жители на богати страни от Близкия изток. Останалите често бяха негативно настроени към своите правителства. Най-често използваната дума за правителство в почти всяка страна беше корупция или неин синоним. По същия начин, през тези седем години с проекта виждах как подкрепата за демокрацията като желана форма на управление намалява все повече. Тези реакции ми разкриха колко разочаровани са хората по света от своите правителства и как това може да бъде сериозно предизвикателство за вътрешната и външна стабилност, както и за надеждите им за света. Има много страдание навсякъде. Глобалният разговор, който водих, се насочи към теми като неравенство, насилие, управление, демокрация, корупция, работа, здраве и справедливост.

„Америка за България“: Имаше ли други изненадващи уроци от проекта „ДУМИ“?

Б.Д.: Важните уроци от проекта са много. По-конкретно бях поразен от различните реакции към него: че е накарал някого да размишлява за живота, да осъзнае, че хората имаме сходни проблеми и че си приличаме повече, отколкото се различаваме в стремежите си. Също така не беше необичайно участници да ми споделят, че никога преди не е трябвало да се замислят колко важни са тези думи. Мнозина са ми казвали, че проектът е променил мисленето им за тези думи или дори за живота.

Струва ми се интересна подробност, че отговорите на участниците зависеха от местожителството и обстоятелствата им. Например, когато посетих сирийски лагер за бежанци в България, реакцията им към думата война беше различна от реакцията на американец или западноевропеец. Ето друг пример: реакциите на участниците в проекта от Тропическа Африка бяха свързани с ползите от войната, затова използваха думи като свобода, освобождение, промяна, напредък, докато за сирийския бежанец асоциациите с война бяха кръв, глад, ужас, скръб, сълзи. Обстоятелствата, в които се намираме, определят как виждаме много от вградените значения на тези думи.

Други думи също предизвикваха тревога и разочарование. Например в Мадагаскар отидох на три различни места за интервюта, така че хората не знаеха какво са казали другите. В отговор на щастие над половината заявиха „несъществуващо“.

Трябва да спомена, че всъщност започнах проекта само с дванадесет думи. В началото му отидох в Бутан – осмата страна, която посетих. Когато приключихме с интервютата, попитах помощника ми какво мисли за дванадесетте думи. Той каза, „Мисля, че ви липсва една дума.“ „Коя е тя?“ попитах. „Щастие“, отговори той. Обясни ми, че властите в страната измерват щастието. Дори имат система за измерване, нещо като брутен национален индекс на щастието. Така добавих щастие към проекта.

Мисля, че също е важно да спомена, че във всяка страна използвах местен помощник. Направих това по редица причини, но най-вече защото исках всички участници да бъдат попитани на родния им език за реакции към тези тринадесет думи. Това беше сериозно предизвикателство и усложни проекта значително, но според мен беше от съществено значение, за да се получат по-точни отговори.

„Америка за България“: Една от оригиналните 12 думи е демокрация. Бихте ли казали повече за това как се промениха реакциите на хората към нея през годините?

Б.Д.: Много хора споделиха, че не смятат демокрацията непременно за добра във всички обстоятелства или за всички страни. Тя има своите ограничения. Един от отговорите, които често чувах, беше „надценена“. Поради това трябваше да съм внимателен „демокрация“ да не звучи като „американска демокрация“, тъй като нашата форма на демокрация е различна от системата на управление дори в сродни страни като Франция. Под демокрация тук имам предвид нещо по-просто – например директно гласуване за лидери или възможността гласът ти да бъде чут, вместо да ти насаждат наследствени монарси, революционери или деспоти без свободни избори.

С развитието на проекта от 2012 до 2019 година обаче вижданията на хората за демокрацията се промениха. Към неговия край започнах да питам участниците след интервютата защо са толкова скептични към демокрацията. С други думи, ако не демокрацията, какво друго? Отговорът много често беше „добра диктатура“ или нещо подобно. Това е последствие от случващото се по света. Брекзит е примерът, който ми идва на ум, както и възходът на националистически и популистки партии в цял свят.

„Америка за България“: Според вас сме обединени в разочарованието си от демокрацията, но едва ли ни свързва само негативното…?

Б.Д.: Участниците в проекта говорят над 63 езика. Това изискваше доста превеждане, но пък ми позволяваше да усетя силата на езика и думите. Около пет от седемте милиарда жители на планетата използват десет езика. Английският е номер 1, китайският мандарин е номер 2. Между 30 и 40 страни използват английски в ежедневието, въпреки че в тях се говорят и 60 – 80 местни езика. Например в Замбия помощникът ми говореше с всички на английски. Накрая му казах: „Господине, ако може, бих искал да използвате родния език или диалект.“ Отговорът му беше: „Господине, аз говоря девет езика, но за съжаление в Замбия говорим 83 и президентът на страната е наредил всички да говорят английски като начин за обединяване на страната. И така единственият начин да направим това е на английски, защото той е общият ни език.“

Уганда беше друг интересен пример. Моята помощничка в Кампала говореше един от местните диалекти, а съпругът ѝ говореше друг диалект. Двамата не можеха да общуват помежду си със своите племенни или родни диалекти, така че общият език в семейството им беше английският. По този начин общуваха помежду си.

„Америка за България“: Каква е поуката, която бихте искал да предадете с „ДУМИ“ и други ваши творби?

Б.Д.: Не искам да казвам на хората каква поука да извлекат, искам да формират собствено мнение. Но мога да говоря за поуките, за които са ми споделяли. Мнозина са ми казвали, че тези понятия и идеи позволяват на хората да размишляват над предизвикателствата, над своите надежди, проблеми и разочарования. Ключовото ми откритие беше дълбокото усещане сред хората, че всички преминаваме през това заедно. Преди не си бяха давали сметка, че хората по света споделят много от трудностите, които току-що споменах, техните надежди и тревоги, предизвикателства и радости. За мен това беше важно.

Ако ме питате, както други: „Какво бихте искали да направя, докато съм в контакт с проекта?“ бих казал: „Надявам се изкуството да ви накара да мислите.“ Мисленето е единственото нещо, което мога да поискам от вас. Прекарайте известно време в размисъл за това, което чувате и виждате. Заради интернет толкова бързо скачаме от едно нещо на друго, бързаме да отговорим на едно съобщение, а после и на следващото, не пропускаме да раздаваме „лайкове“ или неодобрение. Максималното, което мога да помоля хората да направят, е да се потопят в преживяването – с мисли и съзерцание. А надеждата ми е, че ще открият нещо за себе си.

„Америка за България“: Ясно се вижда колко много подготовка и знания изискват творбите ви. Какво мотивира жаждата ви да учите нови неща? 

Б.Д.: Когато бях на деветнайсет, путъвах с влак от Полша до Източна Германия. Срещу мен седеше някакъв човек, както се оказа полски математик, очевидно много известен в своята страна. Разговаряхме с него през цялата нощ. Въпреки че живееше в затворена комунистическа страна, той знаеше повече за Съединените щати от мен – политическата ни система, обстоятелствата около възникването ѝ, всеки аспект от историята ни. В този момент реших, че повече няма да приемам собственото си невежество. Вдъхнових се да се върна в университета и да науча колкото може повече, по всички предмети, не само за изкуството. Не исках да ме е срам повече, че знам толкова малко за собствената си страна, както и за света и неговата история. Това ме накара да се върна към предметите, които бях пренебрегвал в гимназията. Този епизод разпали у мен истински „всеядно“ любопитство, което ме води до ден днешен и което е важна част от моето изкуство.

„Америка за България“: Какво желаехте да научите с проекта „Америка в цвят“ – фотографски портрет на американския избирател по време на изборите от 2012 година?

Б.Д.: Търсех възможност да снимам мои приятели, майсторите, които работеха по къщата ми, и други хора, които посещаваха моето арт студио. Така започнах да експериментирам с този проект – в студиото, не на път, това дойде по-късно. Не исках да правя стандартни портрети. Вместо това, исках да включа нещо за човека, което може да не е известно на никой друг. Затова ги помолих да споделят политическата си принадлежност. Показах я, като промених фона на всеки портрет така, че да съответства на цветовете на партията им – синьо за Демократи, червено за Републиканци, сиво за независимите, зелено за Зелената партия и жълто за негласувалите или тези, които нямат право на глас.

Започнах да окачвам тези портрети в студиото и реакцията на много хора беше: „Не мога да повярвам, че този човек е Републиканец“ или „Не мога да повярвам, че този човек е Демократ“. Стереотипите бяха осезаеми и много изненадващи за мен. Така реших да пътувам до Ню Йорк, Чикаго и Лос Анджелис и да видя какво ще се случи извън студиото. Реакцията беше същата. След това започнах да посещавам по-малки места, както и други градове, за да си осигуря по-цялостен поглед върху американския електорат. Посетих градове и села в 22 щата за две години и направих над 1200 портрета. Въпросът, който зададох, беше: Защо хората толкова бързо съдят, без дори да търсят диалог? Това беше въпросът, който изследвах с проекта, както и темите за личната идентичност и себеизразяването.

„Америка за България“: Имате необикновено богат опит и може би не е изненадващо, че сте привлечен от работата на фондация като „Америка за България“, която работи по теми като гражданско общество, културно наследство, образование. Какво ви заинтригува във Фондация „Америка за България“?

Б.Д.: Привлякоха ме две неща. Член съм и на борда на Фондацията за изкуство и съхранение в посолствата – FAPE, чиято основна мисия е да показва американско изкуство в посолствата на САЩ по света. Член в тази организация е и Лен Харлан, един от първите директори в Българо-американския инвестиционен фонд и после директор във Фондацията. Лен често ми е разказвал с ентусиазъм за тази фондация в България на име „Америка за България“. Заинтригува ме начинът, по който я описваше, и важната мисия на организацията.

Паралелно с това галеристът ми в Ню Йорк по това време беше българин. Той организира две от самостоятелните ми изложби там, една от които беше „Америка в цвят“ през 2012 година. Година по-късно той се върна в България и през 2014 година организира ретроспективна изложба на изкуството ми в Националната художествена галерия в София с подкрепата на Фондация „Америка за България“. Покрай това и след разговор с Фондацията, реших, че би било интересно да обиколя страната и да направя подобен портрет на българските гласоподаватели, които тъкмо бяха участвали в доста оспорвани парламентарни избори. Нямаше как да подходя точно като при „Америка в цвят“ предвид големия брой политически партии в България. В тези избори участваха около тридесет политически формирования, само осем от които в крайна сметка влязоха в парламента. Затова структурирах проекта така, че да показва многообразието на българския електорат, но по много по-различен начин от „Америка в цвят“.

Покрай проекта видях голяма част от България – нейните равнини, планини, езера, морето, различните градове и села и разбира се нейните многолики и интересни хора. Година-две по-късно бях поканен да се присъединя към Борда на Фондацията. Накратко, беше щастлива случайност.

„Америка за България“: С кои аспекти от работата на Фондация „Америка за България“ се чувствате най-свързан?

Б.Д.: На младини пътувах до много страни от бившия Съветски съюз, до Източна Германия и Полша, както споменах по-рано. Тези пътувания и преживявания ме вдъхновиха да се замисля за демокрацията и свободата. Срещнах много творци в тези страни. Притесняваше ме не толкова комунистическата система в тях, защото не ме интересува каква форма на управление избира дадена страна. За мен въпросът е дали тя е избрана свободно или е наложена? Отговор често може да бъде намерен в това доколко свободни да се изразяват са артистите. Творците, които срещнах в тези страни, бяха силно репресирани.

Когато бях на 25 години, пътувах с Транссибирския експрес в тогавашния Съветски съюз, за да стигна от Европа до Япония. Преминаването през бившия Съветски съюз отне 18 дни и по време на това дълго пътуване срещнах редица артисти и писатели, които бяха заточени в далечните краища на Сибир. Най-просто казано, те бяха наказани заради изкуството си, заради това, което са изразили с него. Именно това ме притесни – тоталитарната държава, която потиска свободата на изразяване. Вярвам, че хората трябва да имат свободен избор и право да изразяват себе си, независимо от формата на управление. Казано по различен начин, не ме интересува каква система хората избират, но всички творци трябва да бъдат свободни да изразят себе си по избрания от тях начин. Именно това винаги ме е водило в живота – независимо дали като правя изкуство или докато работех за правителството или в корпоративния свят – свободата на изразяване на отделния човек. Една от областите, върху които се фокусирам като член на Борда на директорите на Фондация „Америка за България“, е свободата на изразяване. Бих искал България да е място, в което както творците, така и всички граждани имат необходимата свобода да се изразяват и да говорят открито и честно за своето правителство.