🎧 Слушайте историята в Спотифай!

Търсете Макс

В Епископската базилика на Филипопол птиците по древните мозайки отдавна са неподвижни. През телефона обаче се озоваваш сред пернати, които крачат и прелитат около теб, а в следващия момент към теб се устремява гигантска птица.

На Фестивала на мозайките в Базиликата на 16 май 2026 г. една аркадна машина пък отказваше да приема монети. За да започне играта, трябваше да ѝ подадеш празно кенче или пластмасова бутилка. Пред машината почти постоянно имаше опашка.

Кой измисля подобни неща?

Търсете Макс.

Така наричат Васил Анастасов част от хората в екипа му. MaxVRAB е прякорът, с който го познават от видеоигрите, а с годините Макс се е залепило за него почти като второ име. Някои от колегите му никога не са го наричали другояче.

Васил е основател на DevHubOne – организация, която помага на ученици безплатно да направят първите си стъпки в разработката на видеоигри и дигиталното творчество. Днес екипът използва игрите и по други начини: за да насочва вниманието към музейни съкровища, да решава конкретни задачи за бизнеса и дори да насърчава рециклирането.

Васил е на 23 години, но вече има девет години опит в създаването на видеоигри и осем в споделянето на наученото. Завършва първата си игра на 14, а година по-късно застава пред свои връстници, за да им покаже как да си направят собствена игра. Оттогава над 540 деца са преминали през работилниците на DevHubOne.

Васил обаче не е следвал предварително начертан план. Много от важните неща в живота му започват на шега, съвсем случайно или с репликата, която най-добре го описва: „Дай да пробваме.“

Звънецът в пет сутринта

На четири години Васил наследява стария компютър на брат си. Играе много, често заедно с брат си и баща си. Вкъщи игрите са споделено занимание, а родителите му дават свободата сам да открие докъде могат да го отведат.

„Моите родители не са ми толкова родители. Те са ми наистина много близки приятели“, споделя Васил. Още като малък чува от баща си: намери рано онова, което ти харесва, за да натрупаш опит още преди да завършиш.

Първата му игра се ражда с помощта на по-големия му брат. Когато Васил е в седми клас, брат му си купува очила за виртуална реалност и подхвърля: „Хайде да си направим игра.“ След кратко колебание Васил казва: „Дай да пробваме“ – и се захваща да работи по нея.

Двамата започват от нулата. Година по-късно пускат TimeWarriorZ VR в Steam. Играта печели „внушителните“ 37 долара – недостатъчни дори за теглене. За Васил обаче тя има друга стойност: вече знае с какво иска да се занимава.

Ако родителите му му дават свободата да избере пътя си, дядо му добавя дисциплината. До седми клас Васил прекарва летата при него на село. Бивш военен с две висши образования, дядото превръща ваканцията във „военно обучение“.

В пет сутринта Васил се събужда със звънец. Той има пет минути, за да стане, да си оправи леглото и да слезе подготвен за деня. Следват физзарядка, обиколка на селото и математика. Добре изпълнените задачи носят точки, които по-късно може да размени за награди – например ходене на басейн или нова играчка.

След работата денят е негов. Може да вземе чук, пирони и трион и да строи къща в гората. Дядо му има само едно условие: инструментите да бъдат върнати.

Без да го нарича така, дядо му превръща ежедневието в игра със задачи, избор и награди. Години по-късно Васил ще използва същата логика в музеи, училища и компании.

Третото правило на разработчика

Първата игра отвежда Васил в Румъния, където полага изпит, за да се сертифицира като Unity разработчик на игри – по това време в България няма сертификационен център. Случайно научава, че в Букурещ се провежда DevPlay, голямо събитие за разработчици на видеоигри, за което получава безплатен билет.

„Аз на 14 години, а всички останали със същите години, но като опит в индустрията“, спомня си той с усмивка.

Притеснението му бързо отстъпва място на изненадата. Хората го разпитват за играта, предлагат му помощ, а няколко разработчици дори споделят с него кодове от свои проекти. Васил очаква компаниите да пазят подобни решения в тайна. Вместо това попада в общност, в която знанието се предава нататък.

Тогава формулира третото правило на разработчика: освен да създава игри и непрекъснато да се учи, трябва да споделя наученото.

Ученикът учител

Когато е в девети клас, Васил отива при директора на 51 СУ „Елисавета Багряна“ г-н Асен Александров с предложение: веднъж седмично да носи своя компютър и очилата за виртуална реалност и да показва на други ученици как се създават игри.

Отговорът го изненадва: „Няма да го направим по този начин. Ние ще вземем техника.“

Директорът вижда в идеята не просто интересно занимание, а възможност учениците да се докоснат до перспективна индустрия. Днес световният пазар на видеоигри надхвърля 200 милиарда долара, а създаването им изисква хора с различни умения – от програмиране и визуални изкуства до музика, писане, дизайн и управление на проекти. Няколко години по-късно училището вече предлага и професионални паралелки по анимация и компютърна графика.

Училището купува два компютъра и два комплекта очила, а в първата група се записват петима осмокласници. Васил е почти техен връстник и тепърва се учи да обяснява. Година по-късно учениците вече представят свои проекти – виртуална стая с планетите от Слънчевата система и друга, обитавана от дракони.

През 2021 г. курсът става официална извънкласна дейност, а Васил продължава да го води и след завършването си. И до днес обаче се дърпа от думата „преподавател“. „Аз просто си споделям опита и знанията“, казва.

Самият той няколко пъти се отказва в началото, защото не знае откъде да тръгне и се пита дали не е прекалено сложно за него. По-големият му брат му помага да преодолее това съмнение.

Пред дъската Васил се опитва да направи същото за други: да им покаже откъде да започнат, преди сложността да ги е отказала.

Стая за първата крачка

След няколко години в училището Васил забелязва проблем. Между 70 и 80 процента от учениците в работилниците нямат подходящ компютър у дома или цялото семейство използва една машина. Могат да се запалят по разработката на игри в класната стая, но после няма къде да надградят уменията си.

Първоначално Васил си представя скромна стая с шест компютъра, които учениците да използват безплатно. Когато идеята се осъществява, мащабът вече е съвсем друг. През 2022 г. е създадена фондация DevHubOne, а малко по-късно отваря и зала със 16 работни места, техника за виртуална реалност и симулатори. След въвеждащите работилници децата могат да се връщат там и да развиват свои проекти.

Залата става факт благодарение на много хора и организации. Идеята получава начална подкрепа от инкубатора за социални предприемачи на Reach for Change. Благотворителен #GoodGame маратон събира над 115 участници в 127-часово излъчване, българското гейминг студио Imperia Online дарява компютри, а собственикът на бизнес център „Рувекс“ предоставя помещение. Фондация „Америка за България“ подкрепя DevHubOne през 2023 и 2024 г., за да продължат безплатните работилници.

Днес през тях са преминали над 540 деца. Някои продължават в гейминг индустрията, други откриват, че пътят им е другаде. И едните, и другите са имали възможност да пробват, преди да направят големия избор.

Когато някой нарече DevHubOne академия, Васил веднага го поправя: „Не сме академия. Ние сме общност.“

В тази общност грешките не се крият. Учениците виждат, че и менторите понякога бъркат, връщат се назад и опитват отново. Така провалът постепенно престава да изглежда като край.

Най-лошото предложение за работа

Безплатните работилници повдигат неизбежен въпрос: кой плаща сметките?

Васил бързо разбира, че организацията не може да разчита само на дарения. Затова в края на 2024 г. екипът създава DevHubOne Company. Фирмата разработва платени продукти и услуги, а приходите ѝ подпомагат образователната дейност на фондацията.

До Васил в това начинание е Боян Иванов – негов приятел още от седми клас и програмист, на когото Васил възлага различни проекти още в гимназията. През 2022 г. му звъни с предложение, което едва ли би попаднало в наръчник за привличане на кадри: „Ще работиш два пъти повече и ще получаваш два пъти по-малко.“

Боян помисля и отговаря: „Това ми звучи много готино. Давай.“

Така двамата започват да развиват DevHubOne заедно – Васил поема гейм дизайна и бизнеса, а Боян софтуерната разработка. Въпреки че са партньори, нито един от тях не притежава дялове в компанията. Тя е изцяло собственост на фондацията.

Към екипа се присъединява и 3D артистът Костадин Стоилов. Той се запознава с Васил във видеоигра. Двамата играят заедно две години, преди да се срещнат на живо, макар да живеят само на 15 минути един от друг. Костадин и до днес го нарича Макс.

В екипа са и родителите на Васил. Баща му Иво конструира аркадните машини, а майка му Ани се занимава с визуализациите и графичното оформление. По-големият му брат също помага при нужда.

Празна бутилка вместо монета

Един от най-разпознаваемите продукти на DevHubOne са аркадните машини, които приемат пластмасови бутилки и алуминиеви кенчета вместо монети.

Пускаш опаковката, машината я отчита и играта започва. Някои от игрите са за събиране на отпадъци, в други – двама играчи се борят с чудовища от смет. Екипът проектира корпуса, хардуера, софтуера и самите игри. Седем такива машини вече са намерили своите клиенти сред училища, университети и компании.

Идеята е съвсем практична. Рециклирането обикновено обещава полза, която човек не може да види веднага. Аркадата дава незабавен отговор: бутилката отключва игра. Полезното действие придобива звук, движение и награда.

„Целта ни винаги е да обвържем полезното с приятното“, казва Васил.

От събраните капачки екипът изработва и фигурки за настолна игра, посветена на климатичните промени. Сред тях има малки пингвини. Играчите научават какво се случва с ледника Туейтс (известен и като „ледника на Страшния съд“) или с огромните натрупвания на пластмаса, които океанските течения събират на едно място. Кодове върху играта отвеждат към актуална информация по темата.

Така детето не получава готова лекция за глобалното затопляне. То държи фигурката, взема решение и вижда последицата в рамките на играта.

DevHubOne използва същия подход и за други задачи. Екипът е разработвал игра за подбор на служители, решения за обучения и приложение за рехабилитация. Във всеки случай въпросът е един и същ: как скучният, сложен или далечен процес да стане достатъчно ясен и притегателен, за да пожелае човек да участва?

Съкровища под мозайките

TreasureUp тръгва от подобен въпрос: как посетителят да забележи онова, което иначе би подминал?

Преди да започне работа по продукта, самият Васил не е особено запален по музеите. Историята го интересува, но редиците от музейни експонати и табелки рядко задържат вниманието му. Тъкмо от това усещане се ражда платформата, доразвита по време на участието му в Академия „Муза“ на Фондация „Америка за България“.

Днес TreasureUp работи в девет музея. Приложението води посетителя през експозицията с въпроси, на които не можеш да отговориш от дивана – трябва да намериш експоната и да се вгледаш в него. Според резултата получаваш медал и награди с добавена реалност.

Сред обектите вече е и Епископската базилика на Филипопол. Там наградите с добавена реалност ти позволяват да се разходиш сред пернати или да се изправиш пред гигантска птица. За да изглежда точно както Васил си я представя, 3D артистът Костадин Стоилов преработва модела четири пъти.

Няма бутон „Save“

Отстрани историята на Васил може да изглежда като бързо преминаване през поредица от успешни нива: първа игра на 14, обучения още в гимназията, фондация на 20, а скоро след това – развитие на компания и работа с клиенти.

Началото обаче е трудно. Когато си млад предприемач, казва той, доверието трябва да се извоюва. Хората искат опит и доказателства, преди да поверят на двайсетгодишен проект или бюджет.

Васил отговаря с упоритост. „Някой като ми каже: „Не можеш“, реакцията ми е обратната: „Айде бе. Дали не мога? Дай да пробваме.“

Той рядко говори за провал. За него има грешка, урок и нов опит. Но същата нагласа има и друга страна: Васил трудно приема нещо за завършено, ако не изглежда точно както си го е представял. Понякога това означава още една версия, още една поправка, още няколко часа работа.

Така упоритостта лесно прераства в работохолизъм. Васил признава, че работи дори на почивка – нещо, което приятелката му невинаги приема с възторг. Досега не е намирал време дори да отбележи рождения ден на организацията.

Следващото му предизвикателство вероятно няма да бъде как да започне, а кога да спре. Защото в истинския живот няма бутон „Save“ и версия, към която да се върнеш след безкрайна работна седмица.

Следващото ниво

В края на ноември DevHubOne планира първия си гейм джам съвместно със SofiaGameJam – 48 часа, в които участниците ще създават игри в екипи. Ако всичко се получи, тогава организацията за първи път ще отбележи и рождения си ден. Четири години след създаването ѝ Васил най-сетне е решил да спре за миг и заедно с хората до себе си да погледне колко път са изминали.

После работата продължава. DevHubOne иска да достига до повече младежи извън София с мобилни работилници, а един ден TreasureUp и аркадните машини да намерят място и извън България.

Една мечта на Васил остава непроменена: „Искам някога да направя игра, за която да чуе цял свят.“

Първата му игра все още държи недостижимите 37 долара в Steam. Междувременно обаче тя е дала начало на стотици други истории. За много от децата, преминали през DevHubOne, всичко започва с компютър, място за работа и човек до тях, който да каже: „Дай да пробваме.“

Оттам нататък играта е в техни ръце.