Империя под тревата
На около час път северно от Плевен, близо до мястото, където река Искър се влива в Дунава, е село Гигѐн. Две реки оформят пейзажа наоколо – спокойният Дунав и по-темпераментният Искър, който тук постепенно забавя ритъма си преди срещата с голямата река. Няколко улици, едноетажни къщи, тук-там скрити зад гъста зеленина и рушащи се огради. Тихо дунавско село.
Трудно е да си представиш, че точно тук някога се е издигал У̀лпия Ескус – един от значимите римски градове по долното течение на Дунава.
Оттук е тръгвал Константиновият мост – инженерно чудо на античността с дължина над два километра, което е свързвало двата бряга на империята. През 328 година император Константин Велики лично присъства на откриването му – рядък момент, в който владетелят на империята идва на самата дунавска граница, за да отбележи едно от най-амбициозните строителни начинания на своето време.
От Ескус идва и една от най-впечатляващите антични находки у нас – почти триметрова мраморна статуя от II век, вероятно изобразяваща богиня. Съхранява се в София, но е открита именно тук, край Гиген.
Днес в селото живеят около 1500 души. Руините на Ескус са ниски и разпръснати в полето, а Дунав продължава спокойно по пътя си към Черно море, както е текъл и преди две хилядолетия.
Големият римски град е изчезнал, но мястото все още пази усещането за мащаб.
Хората, които поддържат региона жив
Ако тръгнете обратно към Плевен, пейзажът постепенно се променя. На хоризонта плавно се извисяват Плевенските височини, а между тях – села, ферми и дворове, в които денят минава в работа и грижа за земята.
В Орѐховица стогодишна мелница отново мели брашно – от онези редки места, където още може да се проследи пътят от зърното до брашното. Малко по-нататък семейство Пътови отваря кошерите си за посетители – показват живота в пчелина, а после в малка работилница от пчелен восък се раждат свещи.
В село Рѝбен ферма „Ламбеви“ прави сирене и кашкавал от мляко собствено производство. В Петърнѝца семейство Хараламбиеви налива в чашите вина от лозята край селата Петърнѝца, Са̀довец и Горни Дъбник – сред тях и кайлъшки мискет, почти забравен местен сорт, който тук получава втори шанс.
Има и други срещи. В Гостиля местните пазят традициите на банатските българи – трескичета на масата, носии за снимка и разговори на характерния банатски говор. В село Байкал, на брега на Дунав, читалището събира гости на пикник до реката – сирена, домашни мезета и саундтрак от птичи хор.
Много от тези преживявания могат да се открият чрез платформата pendara.bg, която събира на едно място местни производители, фермерски обиколки, дегустации и срещи с домакините на региона. Зад тази мрежа стои и работата на Местна инициативна група Долна Митрополия – Долни Дъбник, която подкрепя местните производители и насърчава малките общности да пазят и развиват своите традиции.
Всяка точка на тази карта има свое лице. Това са хора, които са избрали да останат. Да инвестират спестяванията си тук. Да дадат препитание на съсед. Да върнат живот в сгради, които иначе биха стояли празни.
И от тези усилия постепенно се появява нещо по-голямо от отделни бизнеси – появява се регион, който отново започва да живее.
Майорът и лилиите
На главния път София – Русе, недалеч от Плевен, има място, което кара шофьорите да намалят. Първо се вижда водата, после цветовете. Лилии.
Всичко започва от едно хоби.
Дойчин Владимиров прекарва повече от 25 години като офицер в Българската армия. В службата му често се налага да оптимизира процеси, да намира решения, да подрежда хаоса така, че системата да работи по-добре. За тези умения обаче рядко се намира особено поле за изява.
Когато се пенсионира преди десетилетие, решава да си направи малък водоем край Плевен, където да отглежда любимите си водни лилии.
Минаващите започват да спират. Първо от любопитство, после с въпроси, а след време – и с поръчки. Така постепенно малкото езеро се разраства в нещо, което днес е единствената в България ферма за водни лилии – двайсет декара водни градини, над петдесет вида растения и посетители, които идват не просто да гледат цветя, а да усетят спокойствието на мястото.
Дойчин често работи по 14 часа, потопен до гърди във вода. Но когато разказва за двойката, която наскоро се е сгодила сред лилиите, гласът му омеква.
За някои хора пенсията е край на професионалния живот. За този плевенчанин се оказва начало.
Кайлъка живее отново
Втори шанс получава и парк „Кайлъка“. Каменна долина, прорязана от река Ту̀ченица, само на няколко минути от центъра на Плевен. Скалите се издигат от двете страни, а между тях водата се разширява на малки езера. По алеите има хора – семейства с колички, велосипедисти, рибари.
През последните години общината, местният бизнес и гражданите започват да работят заедно за мястото – поддържат алеите, възстановяват пространства, организират събития.
И постепенно паркът отново се изпълва с хора – за разходки, срещи и дълги летни вечери край водата.
Маршрутът, който не би съществувал без хората
Ако продължите на север към Дунав, ще попаднете на друга история за това как малките усилия се превръщат в нещо голямо.
Дунав Ултра е най-дългият веломаршрут в България – път, който свързва Видин с Черно море и постепенно привлича колоездачи от цял свят.
Но маршрутът не е просто линия на картата. В Плевенско той минава през дворове, кухни, работилници и малки жестове на гостоприемство.
Ще срещнете домакини като чичко Величко и съпругата му в Гигѐн. Ще ви подслонят, нагостят и между две чаши домашно вино ще ви покажат една от най-чудатите етнографски колекции, на които човек може да попадне.
Край пътя ще забележите и метални стойки с помпа и инструменти – ремонтни станции за велосипеди. По тази част на маршрута сервизи почти няма, затова за колоездачите те са истински острови на сигурност. Станциите са дело на варненския инженер Здравко Василев и стоят на ключови места по Дунав Ултра.
Но за да съществува този маршрут изобщо, е нужен човек, който да го измисли, да го свърже и да го поддържа жив.
Това е Борис Бегъмов.
Повече от петнадесет години предприемачът и възрожденец по душа обикаля села и градове по Дунава, говори с кметове, убеждава домакини, свързва партньори и чертае пътя на Дунав Ултра – километър по километър, човек по човек. Не защото е лесно, а защото вярва, че този край заслужава повече.
Колоездачите идват заради реката и пътя.
Но без хората маршрутът не би бил възможен.
Историята, разказана човешки
Същото важи и за историята. И зад най-големите събития стоят отделни човешки съдби.
В Плевен този човешки поглед към миналото може да се усети и в музея.
Новата изложба „Войникът в униформата на човек“ в Регионалния исторически музей в града, създадена от Студио СФЕРА (част от РИСК Електроник) с подкрепата на Фондация „Америка за България“, разказва за войните за национално обединение по необичаен начин.
Не чрез маршове и победи, а чрез писма до близките, малки предмети от фронта и изкуство, създадено от използвани гилзи. Изложбата кани посетителите да проследят и пътя на българското знаме – и на онези войници, които рискуват живота си, за да не попадне то в плен.
Плевенската Панорама, наскоро озвучена от същия екип, също поставя човешката история в центъра на голямото събитие. В епичните сцени на обсадата постепенно започват да се открояват отделни хора – ранен боец, изморен медик, изплашено дете, жестове на милост към врага.
Технологията тук не е самоцел. Тя служи на разказа.
Място на контрасти
Малко хора биха използвали думите „джунгла“ и „Плевенско“ в едно изречение.
Но между Белене и Никопол Дунавът минава покрай десетки острови, обрасли с тръстики, лиани и крайречни гори. Никополско-беленската островна група е едно от най-богатите природни местообитания в страната – свят на блата, диви животни и буйна зеленина, който на моменти наистина напомня на джунгла. Неслучайно някои наричат тези острови българските „Малдиви“.
Най-добре се виждат от водата – по време на разходка с лодка между островите. Но могат да се усетят и пеша, по пътеките сред почти тропическата растителност. (Само не забравяйте репелента – в една истинска дунавска „джунгла“ комарите също са част от пейзажа.)
По време на „Персина на велосипед“ – велосъбитие, организирано от екипа на Дунав Ултра – посетителите могат да разгледат островите именно по този начин. Тази година, на 27 и 28 юни, Никопол и Белене ще посрещнат колоездачите и с празнична програма по повод Деня на река Дунав, който традиционно се отбелязва на 29 юни.
Само на няколко километра оттук е и лагерът „Белене“ – място, превърнало се в символ на репресиите на комунистическия режим.
Днес тези два пласта съществуват едновременно.
Местната общност търси начин да говори и за двата. Млади хора организират музикални празници като Персина Фест. Общината развива идеи за природен туризъм. А беленчанинът Михаил Маринов често показва на посетителите и двете лица на мястото – след разходка до бившия лагер ги отвежда до платформата на Българското дружество за защита на птиците, откъдето могат да се наблюдават пеликани, чапли, корморани, лопатарки и десетки други видове.
Платформата Belene.Camp пък дава възможност на хора от цял свят да разговарят с оцелели от лагерите – не като част от музейна експозиция, а като жив разговор за паметта и свободата.
Това съжителство между природа, история и настояще не винаги е лесно. Но именно в него се вижда силата на мястото.
Защото Плевенско не е регион, който се определя само от миналото си. То е място, където хората продължават да създават – бизнеси, маршрути, паркове, фестивали, нови разговори.
И може би точно това е най-интересният контраст на този край: че между империи, войни и концлагери винаги се намират хора, които засаждат лилии, възстановяват стари мелници, поставят станции за велосипеди и канят непознати на масата си.
И така, тихо и упорито, пишат следващата глава на Северна България.
Фондация „Америка за България“ подкрепя развитието на туризма в Северозападна България и по поречието на Дунав. А най-добрият начин да усетите този край е да го видите сами.
