Партнирахме си със списание EVA, за да представим една малка част от жените лидери от нестопанския и публичен сектор – силни, красиви, устремени. Резултатът беше „Оптимистичният брой на EVA: 15 истории за успеха“. Това е една от тези истории, препубликувана с разрешението на EVA.
Текст: Теодора Николова
Фотография: Костадин Кръстев-Коко
Венелина е дългогодишен журналист в БНР, от 2001 година е кореспондент на програма „Хоризонт“ от Стара Загора, била е главен редактор на Радио Стара Загора. Носител е на наградата за гражданска доблест „Паница“, има награди от Националния омбудсман и от родовата фондация „Митрополит Методий Кусев“. Тя е и първият носител на наградата „Червена линия“ на Антикорупционния фонд за регионална журналистика.
Венелина Попова е едно от безценните свободни пера в нашата журналистика. Да е независима от влияния и опити да бъде прекършена по нейните собствени думи ѝ помага убедеността, че да търсиш истината е най-важното в тази професия и че трябва да бъдеш опозиция на всяка власт и никога да не превиваш гръбнак пред силните на деня.
Заради нейни разследвания е била заплашвана, апартаментът ù е бил разбиван, била е подсъдима по две дела, излиза и по двете с присъдата „невиновна“. Когато я попитах какво е научила за другите, за властимащите, за обществото ни и за самата себе си, минавайки през всичко това, тя ми каза:
„О, това е тема за цяла студия. Вярно е, че целият ми живот беше едно изпитание – още от училище и досега. И битки, много битки, които несъмнено изморяват и изтощават. Журналистическата работа изчерпва човек, а не го зарежда. Или го зарежда рядко – когато вижда, че усилията му не са били напразни. Не знам какво точно съм научила от 35-годишната си работа като репортер, новинар, анализатор и най-вече в кратката си битност на шеф. Но разбрах, че хората и обществото се променят трудно и че всяка промяна трябва да започва от нас самите. Ако не можем да променяме себе си, е безполезно да изискваме това от другите. Но това е най-трудното нещо на света – да промениш себе си, гледната си точка, да излезеш от кожата си и да влезеш в кожата на другия, да прощаваш, да не си злопаметен, да си щедър и добър“.
Днес Венелина Попова е автор в независимата онлайн платформа „За истината“, чийто собственик и издател е сдружението с нестопанска цел „Про веритас“. Това е платформа, на която се публикуват журналистически разследвания и чиято цел е да подкрепи създаването на мрежа от разследващи журналисти в страната. Във фокуса на публикациите са проблеми от всички важни сфери на живота – икономика, политика, здравеопазване, образование и култура. Идеята е разследванията да хвърлят светлина върху случаи на корупция и злоупотреба с власт, но и върху историите на успеха, зад които стоят достойни хора с енергия и воля да дърпат обществото напред.
Близо половин година след пенсионирането на Венелина от БНР ѝ се обажда нейният колега Спас Спасов, създател на сдружението „Про веритас“, и я кани да бъде автор в платформата. По това време Венелина е автор в сайта „Тоест“, но приема и новата покана „заради тръпката, освен да пиша коментари и анализи, да правя и разследвания“.
Във времето на „бързата журналистика“, „бързото писане“ и „бързото четене“ как платформата защитава ценността „разследваща журналистика“ и съответно как защитава разследващите журналисти?
Работата ми като кореспондент на БНР в Стара Загора беше изтощителна като на всеки репортер – тичане след събитията – днес убийство, утре пожар, после наводнение, после дошъл я министър, я премиер… бързане, понякога напълно безсмислено. Но въпреки това интересът ми към разследванията датира още оттогава. За разследвания, излъчени в радиото, бяха и двете ми дела. Сега е различно, мога да отделя на едно разследване достатъчно време и колкото публикации са необходими. Обичам да проследявам нещата в тяхното развитие, нещо, което оперативната журналистика не прави. Имаме хубав израз „всяко чудо за три дни“ – толкова долу-горе едно събитие поддържа вниманието и на медиите.
Сайтът „За истината“ е замислен и създаден тъкмо като платформа за разследваща журналистика с финансовата помощ на фондация „Америка за България“. Журналистите в него нямат ограничения какво и кого могат да разследват за разлика от изданията, зависими от рекламодатели и от още един куп интереси на собственика или на държавата, ако става дума за т.нар. обществени медии като БНТ, БТА и БНР. Нерядко, откакто съм автор в „За истината“, чувам подмятания по мой адрес, че съм на хранилка на американците. Неприятно ми е, но се опитвам да се дистанцирам от подобни коментари, понеже с чиста съвест мога да кажа, че никога не съм получавала поръчка за един или друг материал от колегата Спас Спасов, който създаде и развива тази платформа в годините.
Авторите в платформата сте около 10-ина. Какви са критериите при подбора?
Не знам по какви критерии Спас избира авторите, но съм свидетел, че трудно намира колеги от страната с интерес към разследваща журналистика. Но дори и да имат такъв интерес, те обикновено работят и за други медии, най-често финансово зависими от местната власт и бизнес. Затова повечето от авторите в „За истината“ имат собствени медии и могат да си позволят да правят разследвания.
Съдбата или личният избор ви доведе в журналистиката?
Много хора наричат съдба волята Божия. Е, добре, да кажем съдбата. До смяната на тоталитарния режим, извършена от висшите функционери на БКП и ДС, нямах никакъв интерес към журналистиката по разбираеми причини. В Радио Стара Загора кандидатствах през есента на 1990 г. Спечелих конкурса и въпреки нежеланието на тогавашния директор Динко Динев да приеме „синя“ журналистка в радиостанцията, бях назначена по настояване на председателя на комисията – журналиста от БНР Йордан Лозанов, който не се е поддал на натиск.
Наричате журналистиката призвание. Как и кога разбрахте, че това е призванието ви?
Да, така е – може да си завършил „журналистика“ и от теб да не стане журналист. А може да си с друго образование, дори не хуманитарно, и пак от теб да излезе чудесен журналист. Трябва да си отворен към света, да имаш интерес към живота и хората, да имаш една постоянна тръпка и най-важното – смелостта да задаваш точните въпроси, независимо колко високо стои в йерархията човекът срещу теб. Ако постоянно се съобразяваш с това и се самоцензурираш – по-добре зарежи тая работа.
За себе си разбрах, че това е призванието ми, почти веднага след като започнах да репортерствам, да водя предавания, да правя новини. Не ми трябваше дълго да се ориентирам в професията, може би и затова само година след назначаването ми госпожа Райна Константинова – тогава зам. генерален директор на БНР, ми предложи да стана главен редактор на Радио Стара Загора. След десет години отново бях на този пост и не съжалявам, въпреки тежката цена, която платих, за да направим радиото да звучи по нов и модерен начин.
Какво казвате на тези, които твърдят, че може да има много истини?
Знам ли, не ми се е налагало да оборвам подобно твърдение, макар че в търсенето на истината човек може и да сгреши, да не прецени добре едно или друго обстоятелство, един или друг човек, една или друга ситуация, да изгуби контекста и прочие. Затова моралът трябва да е водещ в търсенето на истината. Разбира се, моралът като система от правила за нравственост също не е догма и се променя, но все пак някои неща остават константни.
Позволявате ли си благородна лъжа в личния живот?
Да, позволявала съм си и сега си позволявам, въпреки че лъжата – благородна или не, си е лъжа. Но има ситуации, в които истината може да убие, защото ние, хората, не сме подготвени за това да чуваме винаги истината, особено за себе си. Помислете колко често казваме с лекота неща, които мислим, че са истина за другите, и колко ни е трудно да чуем някаква истина за себе си. Затова и жълтите медии са толкова неприятни, когато се ровят в личния живот на хората, ужким от обществен интерес. В работата на един журналист трябва да отсъства личното отношение към обекта на неговата критика.
Кое ви дава сила и увереност да продължите?
Не знам, наистина. Но си мисля, че щом още съм на този свят, значи имам още неща за свършване и трябва да ги изпълня, за да не повтарям класа отново, както казват някои мъдреци.
Чувствате ли се понякога сама в борбата за истината?
Да, в тази борба често човек е самотен. Но в моменти, когато ми е било тежко и съм имала нужда от съпричастност, съм получавала подкрепа и от приятелите ми, и от колеги. А нерядко и от хора, които не познавам, но които ми пишат или се обаждат, за да ме окуражат и да кажат, че ми вярват и са зад мен.
Кое ви дава основание за оптимизъм – и по отношение на журналистиката, и по отношение на обществата, и по отношение на вашия личен живот?
Убеждението, че винаги след мрака идва светлина – както в личен аспект, така и за отделните общества и за цялата ни планета. Същото е и по отношение на журналистиката – и тя се развива по законите на диалектиката и няма как колегите, които идват след нас, да не са по-добри в занаята.
Как си почивате от битките?
Нямам много време за почивки. Много ме разтоварва плуването, пътуването, шофирането, среща с непознати места и хора.
Каква вдъхновяваща история от Стара Загора бихте разказали на човек, който за първи път е там?
За дядо Методий – първият старозагорски митрополит със светското име Методий Кусев – един великан на духа, бунтар, будител и вдъхновител за всяко поколение с делата си, най-голямото от тях – създаването на уникалния парк Аязмото, който днешните управници в Стара Загора превръщат в банален с милиони от европейски фондове и програми.
Кое приемате за най-голям ваш успех?
Не гледам на работата си като поредица от успехи и не ги градирам. Но се радвам винаги, когато тя има полза и смисъл за хората.
За какво благодарите на 2023 г. и какво си пожелавате за 2024 г.?
През тази година преживях нелеки изпитания, свързани със здравето ми, но ги преодолях. Имам приятели, майка и коте, за които се грижа, и племенници, които мисля. Ще се радвам, ако Бог ми даде още шансове за хубави пътувания и преживявания. Най-важното обаче – и това не е поза – през 2024 година да приключи войната в Украйна и военните действия в Газа. И планетарният преход, в който се намираме, да продължи с по-малко природни катаклизми и жертви.
