Людмила Кисьова е заместник-управител на РИСК Електроник – създател на изложбата „Войникът в униформата на човек“

CV-то ѝ не е дълго. Но на всеки друг биха му трябвали няколко живота – и поне три висши образования – за да натрупа опита, който Людмила Кисьова придобива в „РИСК Електроник“.

Как се конфигурира лаптоп, как работи смарт система за събиране на отпадъци, от каква свързаност се нуждае една болница, за да функционира безпроблемно, и как се преосмисля офис пространство до най-малкия детайл. Откъде могат да се намерят автентични войнишки ботуши от началото на ХХ век. Това са само част от уменията, натрупани за 27 години в „РИСК Електроник“ – семейния бизнес, който Людмила днес управлява заедно с брат си Георги.

Компанията е сред първите частни технологични фирми в България след 1989 г. и дълги години създава собствени марки компютри и сървъри. С времето „РИСК Електроник“ се насочва към разработването на цялостни технологични решения за бизнеса и институциите – включително и на дигитални преживявания.

Такъв проект е изложбата „Войникът в униформата на човек“ в Регионалния исторически музей в Плевен, реализирана с подкрепата на Фондация „Америка за България“.

Изложбата разказва за героизма на българските войници във войните за национално обединение между 1912 и 1918 г. – но и за човека под шинела. За писмата, писани набързо между две сражения. За вечерите в окопите и малките жестове, с които войниците са си вдъхвали кураж. За нуждата да създаваш дори насред война – свещници, мастилници и фигурки от изстреляни гилзи.

Част от историите са разказани така, че да говорят и на най-малките. Драматичната история за спасяването на българското знаме например е представена чрез комикс – достъпен и интригуващ за всяка възраст.

Чрез технологиите посетителят тук не е просто зрител, а участник. В един момент си в окоп на фронта и земята трепери от взривовете. В следващия – край домашното огнище, до жена, седнала да напише писмо до своя любим.

Разговаряхме с Людмила Кисьова за създаването на изложбата „Войникът в униформата на човек“ и за това как технологиите могат да направят историческия разказ по-жив и достъпен. Говорихме и за управлението на семеен бизнес – и то не какъв да е, а един от първото поколение ИТ бизнеси в България. И за още нещо: как една малка българска компания продължава да намира своето място в ерата на глобалните ИТ гиганти.

Фондация „Америка за България“: Когато хората чуят „технологична компания“, рядко си представят изложба, която те ангажира емоционално и неусетно те задържа с часове. Какво научихте за силата на технологиите, работейки по такива проекти?

Людмила Кисьова: Научих, че технологиите не са самоцелни. Те съществуват, за да бъдат полезни на хората. Ако не допринасят за нас, няма смисъл да съществуват.

При такива проекти те допринасят по много особен начин. Няма граници за това къде могат да бъдат използвани. Важното е да умеем да ги използваме правилно – според контекста и целта.

Днес технологиите вече са толкова гъвкави, че не се ограничават до дисплеи, видеостени или киоски. Те могат да бъдат много дискретни, почти невидими – да се интегрират в пространството така, че човек просто да вижда резултата, без да се пита как точно е постигнат.

„Америка за България“: Какво е най-важното, когато работите по проекти в областта на културното наследство?

Л.К.: Важно е да се подбере правилната технология. При музеите това изисква много широк поглед върху възможностите. За да го постигнеш, трябва да познаваш какво се прави по света. Не за да копираш, а защото понякога точно това провокира нова идея.

Но най-важното е технологията да не води. Първо е съдържанието – историята, която искаш да разкажеш. Технологията е инструмент, който трябва да помогне тя да бъде разбрана и преживяна по-силно, а не да я засенчва.

„Америка за България“: Кога разбирате, че сте се справили добре?

Л.К.: Разбираме, когато говорим с хората след това – с клиенти, партньори, посетители.

Понякога няма нужда да питаш нищо. Виждаш изражението на лицата им. Усеща се по реакцията, по енергията. И тогава знаеш, че се е получило.

„Америка за България“: Има ли момент или реакция на посетител, която се е запечатала особено силно в паметта Ви?

Л.К.: По-скоро атмосферата като цяло. На откриването всеки намираше нещо, което го грабва – камбаната, тунела, прожекциите.

Аз имам специално отношение към камбаната. Колегите я поръчаха, а аз я взех от Еконт и я карах до офиса. През цялото време звънеше в колата и имах чувството, че карам камбанария.

Беше голяма емоция да намерим такава камбана и да я запазим. Тези неща не се намират лесно.

После намерихме и войнишки ботуши. Поръчвах ги аз, получих ги в София и ги закарах до Плевен.

„Америка за България“: Така че шефът понякога кара камбани и ботуши?

Л.К.: Да, оказва се, че да.

Аз винаги помагам с каквото мога. Ако имам време, включително и с такива неща – поръчки, доставки. Всичко е част от проекта.

„Америка за България“: Как виждате развитието на компанията в областта на културното наследство?

Л.К.: Това е нишова дейност. Много специфична. Особено ако не искаш да работиш шаблонно – а ние точно това избягваме.

Не се стремим просто да продаваме дигитални решения. Искаме да има концепция.

Това направление ще остане част от нашето портфолио. Но ни се иска да има повече реални реализации, а не само концептуални проекти. Разбира се, много зависи от музеите – от техните нагласи, бюджети и възможности.

„Америка за България“: Ако нямаше ограничения – какво бихте искали да направите в тази област?

Л.К.: Вероятно бихме се размечтали повече.

Но най-интересно е, когато вече създадена концепция се реализира и започне да функционира. Тогава виждаш как хората взаимодействат със средата и какво си предизвикал като емоция.

Лично на мен много ми се иска да има още повече интеракция – не просто човек да гледа експозицията, а да може по някакъв начин да участва в нея.

Най-хубавото е, ако успееш да провокираш интерес у децата.

„Америка за България“: Децата ли са най-важната публика?

Л.К.: Да, според мен. Когато правех проучвания за музеи, видях колко важна е образователната част. Много музеи трудно комуникират със съвременните деца.

И по наше време не беше много лесно – всичко беше доста монотонно. Аз много обичах Природонаучния музей. Спомням си крокодила във фоайето. Децата му тропаха по стъклото и питаха дали е жив.

Този спомен ме наведе на мисълта, че технологиите могат да създадат интеракция, без животните да страдат. Холограми, дигитални елементи, различни форми на взаимодействие. Това е много по-добър начин да се въвлекат децата.

„Америка за България“: Работите в „РИСК Електроник“ от студентските си години. С какво се занимавате днес в компанията и как сте разпределили ролите с брат Ви?

Л.К.: Ролите ни са различни, но се допълват. Моята част е по-скоро вътре – организацията, процесите, средата, в която работим. Това вътре „къщата“ да е стабилна и надеждна.

Понякога се налага да се занимавам и с доста практични неща. Ако трябва да се поръча нещо, ако трябва да се намери решение – включвам се.

Брат ми е много по-ангажиран с развитието на компанията, проектите и посоката, в която се движим.

„Америка за България“: Каква е културата в компанията?

Л.К.: През годините се е потвърдило едно – „РИСК Електроник“ е фирма, в която се събират и насърчават хора, които са мислещи, а не просто служители. Хора, които виждат по-далеч от ежедневното и от тривиалните цели и искат да бъдат третирани като личности.

Работим като екип и като професионалисти, но и като хора. За нас е важна човешката комуникация. Няма атмосфера, в която някой трябва да се доказва за сметка на другия – всеки знае с какво е ценен и се старае да даде най-доброто от себе си.

С брат ми всяка година провеждаме лични разговори с всички служители – не формални анкети, а истински разговори за това как се чувстват в работата си, какво работи добре и какво може да се подобри.

Стараем се и да бъдем разбиращи към хората. Понякога се налага отсъствие заради деца или семейни ситуации – всички сме минавали през това. От 2020 г. работим основно онлайн, което също е въпрос на доверие. И мога да кажа, че никой никога не е злоупотребявал с него.

Повечето ни служители са при нас повече от десет години. Жената, която отговаря за технологичните решения, е в компанията вече над 20 години, а тази, която отговаря за склада – над 30.

Екипът ни не е голям – 22 души, но е стабилен и много сплотен.

„Америка за България“: Основателят на компанията е Вашият баща. Лесно ли е да се работи в компания, създадена от родител?

Л.К.: Аз не мога да сравня. Работила съм само във фирмата. Но има една особеност – трябва да можеш да разделяш семейното от служебното. Първите години служителите много се учудваха, когато наричах баща ми г-н Кисьов. Не казвах „питай баща ми“ или „баща ми каза“. Говорех за него като за г-н Кисьов. Просто според мен това е най-здравословният начин да функционира една компания.

„Америка за България“: Вашият баща, Йордан Кисьов, е част от първото поколение български инженери, които разработват компютърни технологии още през 70-те и 80-те години. Миналата година той разказа тази история в книгата си „Първото ИТ поколение на България“. Усещате ли, че неговият подход – от науката към бизнеса – продължава и днес в компанията?

Л.К.: Баща ми идва от БАН – от Института по кибернетика и роботика. Там се е занимавал с развой на индустриални системи и компютри. Оттам идва и името на компанията. „РИСК“ не е думата „риск“, а абревиатура – развой на индустриални системи и компютри.

По онова време тази дейност е била много добре структурирана и на високо ниво. Институтът е работил на международно равнище, участвал е в различни изложби и разработки. Честно казано, дори аз не си давах сметка за всички детайли, преди да прочета книгата на баща ми.

Когато идват промените, този развой на практика остава без подкрепа. И създаването на частна фирма се оказва единствената логична крачка напред.

Трудно е да се скъса нишката. Днешната компания е резултат от това, което е била преди. Баща ми не е създал фирма просто за да прави бизнес. Подходът му е бил от науката към бизнеса.

Така се стремим да работим и днес.

„Америка за България“: „РИСК Електроник“ съществува повече от три десетилетия – нещо рядко за малка технологична компания. Как се оцелява толкова дълго в този сектор?

Л.К.: Не мисля, че има една единствена формула. Бизнесът се променя постоянно и трябва да се адаптираш.

Имали сме периоди, в които компанията е била много по-голяма. В един момент екипът ни беше близо сто души в различни области на страната. Днес сме около двайсетина. Но това не означава, че сме по-слаби – просто сме се адаптирали към различни етапи на пазара.

Много важна е диверсификацията. Ако се занимаваш само с едно нещо, рискът е много по-голям. Затова през годините постепенно разширявахме посоките – от производството на компютри и сървъри към цялостни технологични решения, а в последните години и към дигитални преживявания.

Това, което не се е променило, е концепцията за това какво предлагаме – решенията ни трябва да са конкурентни на международно ниво.

„Америка за България“: След толкова години в семейната компания – какво Ви изненадва най-много?

Л.К.: Че успяхме да развием толкова различни направления и въпреки това проектите ни да завършват успешно.

В един момент имах чувството, че губим фокус. Но проектите се реализират в срок и качествено.

Другото, което ме изненадва, е колко бързо направихме прехода – от производител на компютри и сървъри към компания, която предлага цялостни решения.

„Америка за България“: Имало ли е моменти, когато работата Ви е поставяла в странни ситуации?

Л.К.: О, да. В един период шоурумът ни – пълен с компютри и сървъри – се напълни с огромни контейнери за боклук. Правехме тестове за интелигентно сметосъбиране за клиент и трябваше да сложим датчици и системи за измерване.

Хората влизаха в офиса и се чудеха защо има контейнери за боклук в средата на шоурума.

Така че ботушите и камбаната всъщност не са най-странните неща.

„Америка за България“: Къде виждате „РИСК Електроник“ след 20 години?

Л.К.: Като компания, която продължава да се трансформира.

Бизнесът е непредвидим и не мога да кажа точно какво ще бъде след 20 години. Но най-важното е постоянно да анализираш промените и да се адаптираш достатъчно бързо, за да не те изненадат.

Така че вероятно и след 20 години ще правим това, което правим и сега – ще търсим нови посоки, ще се адаптираме и ще се стараем решенията ни да са на нивото на най-добрите.