Слушайте историята: 11:44 минути
Първо ще забележите очите: светлосини, почти прозрачни, хладни като Дунавска утрин. По ръцете му пълзят плътни трайбъл татуировки, които през лятото комбинира с тениска на любим метъл или пънк състав, а зиме крие под суичър с качулка и камуфлажно яке. Ако го срещнете по здрач на някоя улица, нищо чудно да преминете от другата страна.
Първото впечатление обаче изчезва със „Здрасти“. Гласът му е тих и добронамерен, усмивката – момчешка. Михаил се шегува, че в края на 50-те години на миналия век заради външния си вид е щял да бъде „любимец“ на милиционерите, които гонели младежи със „западно“ поведение и дрехи.
С тази шега напомня за времена, когато дори кройката на дънките – и дори самото притежание на дънки! – може да мине за идеологическо провинение. Комунистическата власт следи не само думите, а и прическите, и рокендрол плочите.
Днес Михаил Маринов е съосновател на фондация „Остров Белене“ и един от малкото беленчани, напълно посветени на паметта за близо 20 000 души, минали без съд и присъда през най-големия и най-дълго съществувалия лагер от времето на българския комунизъм – концлагера Белене (1949 – 1987 г.).
Ако сте били в Белене напоследък, вероятно именно той ви е водил до едноименния остров и обектите на бившия лагер. Ако пък гидът е бил друг, пак сте видели труда на Михаил – изчистените пътеки, обуздания трънак, ремонтираните покриви, заключените врати и решетките на прозорците, които пазят руините от животни и бракониери.
Път със завои и завръщане
Първото му посещение на остров Белене – познат още като остров Персин, прочут с гъстата си растителност и дивеча – е съвсем невинно: още като дете, покрай семейни приятели, прекарва уикенд във вилата на МВР. За повечето беленчани обаче островът е недостъпен – в представите им това е просто зелена пустош насред Дунав. В града се шушне само за „затвор за криминални“, а за истинския лагер не се отронва и дума.
Михаил расте в католическо семейство, заровен в книги – история, фантастика, всичко, което попада в ръцете му. Четенето е прозорец към светове отвъд равнината край реката.
След основното училище логиката диктува ядрения техникум край недостроената АЕЦ, специалност „Ядрена електроника“. Продължава в Русенския технически университет, но технологиите не го вълнуват. Отбива военната си служба в авиобаза, пазеща небето над Козлодуй, в години на хиперинфлация, когато заплатата се стопява още преди да стигнеш до магазина. След това следва икономика в Свищов, работи в Англия, сменя столични квартири. Въпреки пъстрия опит, навсякъде му липсва нещо – или може би някое място.
През 2012 г., малко след като окончателно се завръща в Белене, Михаил се запознава с италианския свещеник Паоло Кортези, духовен водач на местната католическа общност – традиционно мнозинство в града. Отецът вече е проучил документите за лагера и търси местен съмишленик, който да му помогне на терен. Почти всяка седмица двамата минават по понтонния мост към остров Персин с ножици, тример и чували, разчиствайки часове наред обраслата пътека до Обект 2 на лагера. Когато машините замлъкват, подреждат следващите стъпки: как руините на лагера да станат още по-достъпни за хората. Скоро след първите сериозни почиствания повеждат и първите групи посетители, а някогашният шепот за лагера започва да звучи на висок глас.
„Един чужденец ми разкри историята на лагера Белене“, казва Михаил, все още удивен, че нечии други очи са били нужни, за да види собствената си земя.
Италия идва на помощ
Първите, които откликват на призива за мащабно почистване на лагерните сгради, са предимно чужденци. През лятото на 2013 г. отец Кортези довежда близо петдесет италианци; към тях се присъединяват петима българи от други краища на страната и едва шепа беленчани. За Михаил това е отрезвяващ момент: осъзнава колко огромна е задачата и колко малко българи я припознават като своя.
От този момент фантастичните романи по рафтовете му постепенно отстъпват място на мемоари, архивни документи и изследвания за концлагера Белене, а свободното му време се разделя между четенето и работата на острова. Доброволците с храсторези и лопати разчистват бурените около Обект 2, изнасят почти метър тор и боклуци от сградата, подпират разклатени комини, закърпват покрива. Връхната точка е възстановяването на лагерния портал с горчиво-ироничния надпис „Да си човек, това звучи гордо“.
Колкото повече чистят, толкова повече свидетелства изплуват: бетонен умивалник, основите на първите спални бараки, табелка с име на лагерист, чиято съдба никой не е записал. „Където и да се разровим, намираме част от историята на лагера“, споделя Михаил.
Нов живот за Обект 2
През 2013 г. острова посещават едва около шейсет души, докато днес посетителите са няколко хиляди всяка година – семейства, ученици, изследователи, а понякога и оцелели. През юли и август островът почти се обезлюдява заради жегата, но със септемврийския хлад графикът за посещения отново се запълва.
Най-трудни са срещите с бившите лагеристи. Те вървят бавно, плъзгат пръсти по олющената мазилка, спират, за да уловят шума на вятъра, и накрая се оттеглят в малката молитвена стая, която Михаил и отец Паоло обособяват по тяхна молба – побелени стени, няколко пейки, тишина. Именно тези мигове на мълчание, отбелязва Михаил, говорят най-силно.
Постепенно, в партньорство с изследователи и сродни организации, пустите коридори на Обект 2 се изпълват със съдържание. На фасадата се помещава изложба с лични истории на лагеристи, а вътре оживяват две по-мащабни експозиции. „Пробиви в стената“ показва портрети, които военният прокурор и бивш концлагерист Петър Байчев е рисувал тайно и е изнесъл при амнистията си през 1954 г. Най-новата изложба, подготвена от „Софийска платформа“ и The Convo и разположена на двата етажа на сградата, проследява различните вълни на репресии – от първите въдворени след 1949 г. и „хулиганските“ арести през 50-те и 60-те до насилствената кампания срещу турско-мюсюлманското население през 80-те години на миналия век.
Така мястото се превръща не просто в сграда, а в жив разказ, в който всяка стена шепне живота на онези, които не са имали право да говорят.
През 2016 г. Михаил и отец Кортези регистрират фондация „Остров Белене“, за да изнесат темата извън Дунавската равнина. Оттогава пътуващи изложби обикалят Европа и Америка: истории за преследваните от режима музиканти; проект за бъдещ мемориал на острова, показван в Европейския парламент и пред българската общност в Чикаго; фотографии и лични разкази на лагеристи във фоайето на Народното събрание; интерактивна експозиция във Вашингтон, където посетителите разговарят виртуално с оцелели от Белене. Видимостта расте, но мечтата за истински мемориал на жертвите на комунизма – не просто на хартия или винил, а изграден край самите руини – все още чака политическа воля и стабилно финансиране.
„Нашият лагер“
За Михаил Обект 2 отдавна е „нашият лагер“ – кауза, около която той изгражда всекидневието си. Когато архитектите Александър Генчев и Иглика Люцканова изготвят идеен проект за мемориал между 2012 и 2015 г., той е убеден, че до пет години ще бъде реализиран, но с времето разбира колко много са предизвикателствата пред начинанието. Тринайсет години по-късно мечтата за музей все още е на чертожната дъска, но желанието на Михаил остава все така непреклонно.
„Най-големият лагер за терор, издевателства и убийства – трябва да го опазим, за да не се повтаря историята“, настоява Михаил, описвайки себе си като „инат, но не като овен, а като водолей“ – упорит, но същевременно способен да огъва стратегията си около всяка пречка.
Когато Българският хелзински комитет му връчва статуетката „Пазител на паметта“, Михаил я приема повече като потвърждение на каузата, отколкото на собствените заслуги: наградата е за всички, които не позволяват историята да бъде забравена.
На брега на Дунава в Белене, където речните води тихо галят песъчливия бряг, Михаил спира за момент. Над реката се изправя силуетът на остров Белене – мълчалив свидетел на миналото, за което той не престава да говори. С леко кимване към водната шир той отсича: „На мен работата не ми тежи. Дава ми смисъл.“
