Иван Георгиев
Беше късното лято на 2012 година. Вечерите в Сейнт Пол ставаха все по-хладни, а всички вариации на жълтото и оранжевото вече покриваха дъбовете и брястовете по течението на Мисисипи.
След неизбежните първи няколко дни на ориентация, запознанства с колегите от World Press Institute, лекции в университета St. Thomas и кросовете в 5 сутринта по брега на реката в опит за справяне с часовата разлика, привечер с Тери намирахме време да се отдалечим от кампуса и след недълго шофиране паркирахме достолепното старо „Шеви“ до любимата му кръчма. Заобиколена от парковете на Катедралния хълм, в близост до Saint Paul College и едва на 400 метра от родната къща на любимия ми Франсис Скот Фицджералд, тя е нещо, което местните наричат landmark („ориентир“, „забележителност“ – бел. ред.). След като повече от 40 години е бил средище на бизнес, политически и арт компании в столицата на Минесота, WA Frost стана и наше убежище след дългите дни на лекции, срещи и дискусии, в които на чаша бира и бяло вино с Тери говорехме дълго за журналистиката, журналистите и всичко, което им се беше случило през изминалите 60 години. И уроците продължаваха, само че без сериозността, която академичната атмосфера на университета неизбежно носеше със себе си.
Моят скъп приятел Тери Уолкърсторфър започва журналистическата си кариера в местния училищен вестник с интервю и една неслучила се вечеря с гостуващия в града Луис Армстронг във времена, в които „на цветнокожите не беше гледано с добро око в заведенията за хранене“. Преминава през може би най-престижната школа за журналисти в света – Columbia Journalism School, а след това и през бойните полета на Виетнам и Камбоджа, откъдето Тери предава за Associated Press. И така до работата за администрацията на Джими Картър във Вашингтон и усилията по разширяването на американските външнотърговски интереси в Азия.
Тери с нескрито удоволствие ме представяше на присъстващите, а аз бързах да стисна ръцете на съдии, бизнесмени и хора на изкуството, след като получавах звучащото като титла в неговите уста „журналист от България“.
Какво е да си журналист ОТ България в компанията на носители на Пулицър, на талантливите разследващи журналисти, репортери и редактори в най-влиятелните и често митологизирани медийни институции в САЩ, имах късмета да разбера в месеците прекарани като WPI Fellow (обучаващ се в програмата на World Press Institute – бел. ред.) в края на 2012 година. А какво е да си журналист В България (и региона) обаче е нещо, което преживявам всеки ден през изминалите 12 години. И макар че не става нито по-лесно, нито по-приятно, това не е текст, в който ще прочетете жалби или недоволство – напротив. Само два споделени урока.
Урок номер едно: „Всичко, което имаме, е доверието на публиката“.
В края на 2017 година агенция „Алфа рисърч“ и фондация „Конрад Аденауер“ публикуваха резултатите от национално социологическо проучване, които показаха критично ниско ниво на доверие към медиите в България – едва 10 процента от сънародниците ни вярват, че медиите в страната са независими, и че това, което публикуват, е истина. В края на 2015 година процентът е около 12. За човек от гилдията тези резултати не бяха и не са изненадващи, a само потвърждаваха ускореното протичане на продължаващ вече няколко години процес на все по-осезаема загуба на доверие в медиите и обезличаване на тяхната обществена роля.
А доверието наистина е единственият капитал, който журналистите имат. Без него, няма никакво значение какво ще покажеш, публикуваш или напишеш. Тази учебникарска истина обаче очевидно е ясна и на хора, за които е много удобно населението да прилича на леха̀ с гъби – за да го държат на тъмно и да го хранят с тор, а изблиците, които загатват за съществуването на гражданско общество – моментни неудобства. Все по-често след новините ми се случва да прочета гневен зрителски мейл за това, че не сме отразили събитие, което всъщност е било първа или втора новина в току-що приключилата емисия и чело на сайта през деня. Като някаква абсурдна, паралелна реалност.
„Всички са маскари“ е ситуация, която един пишещ колега скоро нарече „ефектът Пеевски“. Но без етикетите, той отразява усещане за безтегловност, което се постига при продължително свободно падане. Подобна паралелна реалност, в много по-драматични мащаби, до скоро можеше да бъде наблюдавана в съседна Македония, с която тази година си разменихме 109-то и 111-то място (от 180 възможни) в класацията на „Репортери без граници“ за свободата на словото – World Press Freedom Index. При това в Скопие съм виждал снимки от Майдана (протестите в Украйна от 2013 – 2014 – бел. ред.) на първите страници на водещите вестници, когато хората край Вардар взеха плахо да протестират срещу кражбите и престъпленията на управляващите. Очевидно вече сме по-зле.
Урок номер две: „Freedom is not free“. („Свободата не идва даром“. – бел. ред.)
И това не важи само за журналистите. Защото свободата, не само медийната, но и всяка друга, не може да бъде приемана като даденост, а търсена, отстоявана и защитавана. Както всяка ценност, която наричаме „кауза”.
Иначе всички имат нужда от силна, независима и обективна журналистика, колкото и да не го разбират. Защото корупцията убива. Журналисти и медии също могат да бъдат „убивани“ – при това без да гръмне нито една пушка. Всъщност, обикновено това се случва тихо и често незабелязано от публиката. Тери добре го знаеше, макар да беше загубил колеги и приятели в джунглите на югоизточна Азия. В музея на журналистиката във Вашингтон има една висока стъклена стена, на която с дребен шрифт са изписани 2 323 имена – на репортери, редактори, фотографи и изобщо журналисти, загубили живота си, докато предават новините от всички краища на света. Преди да отида, Тери ме помоли да потърся името на негов колега, останал завинаги във Виетнам. Намерих го, от уважение.
А моят приятел Тери е корав мъж. Когато ми дойде на гости с жена си, Сюзън, преди три години, се качи и слезе сам по тясното стълбище на Хрельовата кула в Рилския манастир въпреки претърпяната 3 месеца по-рано операция на коляното, която спокойно би приковала всеки негов връстник към леглото. Пѝ от лютата македонска ракия на баба ми и каза на родителите ми, че не му е оказвана по-голяма чест от тая, домакините да споделят хляба си с него. А той отдавна беше обиколил света. За щастие е жив и здрав. И както винаги, продължава да гледа несериозно на себе си и много сериозно на работата си. В което нескрито се опитвам да му подражавам.
Като водещ и репортер в bTV Иван е отразявал някои от водещите международни и регионални събития и конфликти през последните години.
„Freedom is not free“ е американски идиом, използван за отдаване на почит към загиналите по време на изпълнение на служебния им дълг военни. Извън военната и армейска реторика, често се използва, за да покаже, че свободите и привилегиите, на които се радват гражданите в демократичните общества, са резултат от саможертвата на онези, понесли и преживели загуби в тяхното отстояване.
Снимка 1. Иван Георгиев
Снимка 2. Мемориалът, посветен на журналистите, в Newseum във Вашингтон. От потребител Lenitha [CC BY-SA 3.0], via Wikimedia Commons
