Българският плейлист на сем. Карпентър (и други приключения от 90-те)

Share on linkedin
Share on facebook
Share on print
Share on email
семейство Карпентър на Рилския манастир

В началото на май 1995 г. Скот и Сюзън Карпентър и техният 11-месечен син Алекс се нанасят в скромно обзаведен тристаен апартамент на една от пресечките на булевард  „Витоша“, в близост до Националния дворец на културата (НДК). Апартаментът предлага гледка към Витоша и музикален фон: българския национален химн, изпълняван на всеки 15 минути. Не истинският химн, а хор от алармите на паркираните на улицата автомобили. Те звучат при всяко преминаване на трамвай по булеварда. „Така че ги нарекохме българския национален химн“, смее се Сюзън. Врявата, предизвикана от раздрънканите стари трамваи, е оглушителна и говори за липсата както на поддръжка, така и на обществен ред.

Шегата, обаче, е подходяща метафора за състоянието на страната след 45 години комунизъм и планова икономика, както и труден преход към пазарна икономика. През 1995 г. новото ляво правителство довежда страната до най-тежката икономическа криза в посткомунистическата ѝ история – банков срив, празни магазини и режим на тока и, в крайна сметка, масови протести в цялата страна. Междувременно, организираната престъпност става неконтролируема. Съперничещи си групировки се борят за контрол над доходоносния застрахователен бизнес и приватизацията на големи държавни предприятия. „Беше времето на Мултигруп. В близост до НДК избухна бомба. В нашия квартал имаше стрелба от автомобил“, спомня си Сюзън. „Но бяхме млади и се чувствахме неуязвими.“

Младото семейство пристига в София заради работата на Скот в Международния републикански институт. Първоначалният договор е само за шест месеца. „Когато се съгласих да започна работата, всъщност изобщо не знаех с какво се захващам, но бях живял в Унгария веднага след падането на Берлинската стена, така че исках да се върна отново в Централна и Източна Европа. Убедиха ме, като ми казаха, че ще помагам за изграждането на основите на българската демокрация“, обяснява Скот.

В действителност работата му е да помага на хората да си говорят. Това, което я усложнява, е, че обикновено тези хора отказват дори да седят един до друг. Скот съветва различните партии на опозицията как да се обединят и да спечелят местните избори в края на годината – едно на пръв поглед непосилно начинание, предвид колко разпокъсана е тя. „Имаше нещо като 18 монархистки партии. Беше леко смахнато“, смее се Скот.

Той е упорит обаче и се залавя да гради доверие. Оказва се идеален за задачата – той е открит, скромен, добронамерен, семеен и това му помага да възстанови много взаимоотношения, както и да създаде нови такива. В крайна сметка, опозицията се обединява и макар да губи от социалистите в малките градове и по селата, почти всички големи градове запазват демократичното си управление.

Мандатът на Скот е удължен с още една година, през която той работи с опозицията по стратегията ѝ за президентските избори през 1996 г. Целта е президентската институция да остане в ръцете на Съюза на демократичните сили (СДС), като се намери кандидат, който да обедини гласоподавателите. Скот предлага на опозиционните партии да организират предварителен вот за президент, само за партийни членове – решение, което във времето изглежда политически далновидно, но за момента е прието със смесени чувства. Поне на теория, предварителният вот гарантира, че успешният кандидат е избран възможно най-прозрачно и се ползва с широка подкрепа сред участващите партии.

Скот и Алекс Карпентър

„Всички смятаха, че идеята за предварителни избори е пълна лудост. Един анализатор дори каза, че това ще се случи, когато в река Марица заплуват китове. Но се справихме“, казва Скот.

В очите на мнозина предварителните избори са ненужен риск. Все пак, президентът Желев е емблематична фигура в демократичния преход на България, управлява от години и все още се радва на сериозна подкрепа сред десните партии. От друга страна, основният му претендент, значително по-младият пловдивски адвокат и депутат Петър Стоянов, е до голяма степен непознат и излъчването му може да доведе до допълнителни разриви в десницата. Но Стоянов печели убедително с 66% от 870 000 подадени гласа. Желев приема резултата и се съгласява да отстъпи кандидатурата за президент на опонента си, с което гарантира убедителната победа на Стоянов срещу кандидата на социалистите през 1996 г. Скоро след това и социалистическото правителство е свалено, а страната поема уверено по пътя на демократичните реформи и икономическата либерализация.

През януари 1997 г., когато Петър Стоянов встъпва в длъжност, семейство Карпентър вече живее във Варшава, Полша, но и тримата се връщат за официалната церемония. Българският химн отбелязва събитието.

И Скот, и Сюзън говорят с любов за времето, прекарано в България, независимо колко трудно им е на моменти. Тъй като са без дипломатически статут и не могат да ползват магазина към американското посолство, на Сюзън често ѝ се налага да чака на опашка за хляб, да тича напред-назад из града в търсене на различни хранителни стоки и да внася памперси и бебешка храна за малкия Алекс. Често е сама със сина си, докато Скот пътува из страната по работа. Въпреки това, като доброволец към Международния женски клуб, където помага на местни неправителствени организации, тя успява да създаде приятелства както с българи, така и с чужденци.

В България Скот предпочита да се потопи изцяло в местната общност. Пререканията между политиците не го обезкуражават и тук той създава „дълбоки, стойностни приятелства“, а понеже е част от важен момент от новата история на страната, връзката му с нея е особено специална.

За младата двойка животът в България има и допълнителни ползи. Грижите и топлото отношение на всички около тях ги впечатляват. Тук те намират страхотна детегледачка, която обожава сина им, затова когато Скот не е на път, се радват на вълнуващ социален живот. Излизат често и имат шанса да се запознаят с едни от най-интересните българи, много от които са техни приятели и до днес. Семейството намира България за изключително красива и не пропуска възможност да пътува из нея. Не на последно място, и двамата са категорични, че никога не са се чувствали притеснени за личната си сигурност.

„Разболяхме се от вируса на пътешественика – приключението да се потопиш в чужди култури. Беше страхотен момент да си [в тази част на света]“, казва Сюзън. Преди да се преместят в България, те прекарват няколко месеца в Унгария, а по-късно живеят в Полша, Турция и Словакия заради работата на Скот като основател и директор на европейската програма на Международния републикански институт. През 2001 г. се връщат в САЩ.

„България беше любимото ни място“, казва Сюзън. Ето защо 20 години по-късно, когато Скот получава покана да стане член на Борда на директорите на Фондация „Америка за България“, той приема без колебание. „Често се чудех какво да направя, за да се върна в България. Предприемах кратки пътувания от време на време… Когато ме попитаха дали бих обмислил предложението да стана част от Борда на Фондацията, отговорих: „Дали бих го обмислил? За мен би било чест!“ казва той.

Сюзън подкрепя идеята и придружава Скот и при двете му пътувания до България миналата година. „За нас е чест да прекарваме време и да инвестираме в България. Затова решението беше лесно“, казва тя.

Дългите години живот в чужди страни променят мирогледа на Сюзън и я насочват към доброволчеството. Тя осъзнава, че „ако се потопиш в други култури и ги опознаеш на човешко ниво, научаваш, че няма кой знае какви разлики между тях, освен може би във времето и мястото. Това те кара да развиеш състрадание и готовност да жертваш от времето си за другите, да работиш за постигане на общи цели“. Днес, като доброволец в няколко религиозни организации в Ню Йорк, където двойката живее, Сюзан помага на новопристигнали и на родители с малки деца да се приспособят към живота в големия град. „Наистина познавам това чувство. Била съм сама на много места“, казва тя.

След завръщането им в САЩ през 2001 г., Скот работи на различни позиции в Държавния департамент на САЩ. Заема ръководен пост във временното коалиционно управление в Ирак от април 2003 г. до юли 2004 г. и е заместник-помощник секретар в Бюрото за демокрация, човешки права и труд. По-късно е заместник-помощник на държавния секретар в Бюрото по близкоизточни въпроси, където помага за създаването и прилагането на Инициативата за партньорство в Близкия изток (MEPI), преди да бъде назначен за координатор за Г-8 на Инициативата за Близкия изток и Северна Африка (BMENA).

Сюзан и Скот на Епископската базилика на Филипопол през септември 2019 г.

През 2011 г. Скот прави значителна кариерна промяна, като приема работа в Alphabet, компанията майка на Гугъл – ход, който описва като по-голям културен шок от преместването му от САЩ в България през 1995 г. „Трябваше да усвоя съвсем различна култура, да проговоря на съвсем различен език и се очакваше веднага да заработя на много високо ниво. Наистина си беше предизвикателство“, разказва Скот. (Скот съжалява, че така и не намира достатъчно време, за да научи български, докато е тук. А и през цялото време работи с изключителен преводач, който ясно и точно предава посланията му.)

Скот е един от основателите на Google Ideas и понастоящем е управляващ директор на Jigsaw, също част от Гугъл. Компанията използва технологични средства за борба с екстремизма и заплахите за журналистиката и демокрацията, като дезинформация, онлайн тормоз и цензура. Освен това, е сътрудник във Вашингтонския институт за близкоизточна политика, където основава и ръководи „Проект Фикра“.

С работата си във Фондация „Америка за България“ Скот се надява да допринесе за подобряване на условията на живот и работа в България. „Наистина искам българите да искат да останат в България, а напусналите – да искат да се завърнат, но за да го направят, трябва да има към какво да се върнат“, казва той. „България е уникална част от света. Съжалявам, че повече хора не знаят за нея – за уникалната ѝ история, местоположение, за цивилизационните тектонски плочи, които си дават среща в тази малка страна…“

При последното пътуване на Скот и Сюзън тук, те отиват до стария си блок до булевард „Витоша“. „Съвсем същият си е“, казва Скот. Единствената разлика е в превозните средства наоколо: безшумни модерни трамваи прекосяват града, а автомобилите разполагат с по-напреднали защитни системи от аларми. И за щастие на съседите, българският национален химн звучи само при специални поводи.

Абонирай се

Научете за инициативите на Фондацията срещу COVID-19

Абонирай се

Научете за инициативите на Фондацията срещу COVID-19