Ако телевизията беше като спорта, Дарина Сарелска щеше да е в собствена лига. Освен че участва в модернизацията на телевизионното новинарство в България през 2000-те, работата ѝ и тази на екипите, които ръководи, допринасят двете най-големи частни телевизии в страната да се наложат като водещ източник на новини за българите.
Като дългогодишен изпълнителен продуцент на Би Ти Ви новините, а впоследствие и като директор „Новини“ в Нова телевизия, Дарина оставя следа в едни от най-популярните новинарски и актуални предавания в българския ефир през изминалите две десетилетия.
След като защитава докторска степен по журналистика в Университета на Тенеси в Ноксвил през 2021 г., Дарина се насочва към преподаването – професия, която истински обиква, защото, както казва тя, „Искам да си говоря с млади хора“.
Прави го в аудиториите на Американския университет в България и като гост-лектор в Нов български университет и в стипендиантската програма по журналистика „Медия е:волюция“ на Фондация „Америка за България“.
Също така говори с младата аудитория на „Телевизия по радиото“ – подкаст във форма̀та „токшоу“, което води съвместно с известните български телевизионни журналистки Миролюба Бенатова и Анна Цолова и чиито слушатели са предимно от Поколението Y (родените между 1981 и 1996 г.).
Разговаряхме с Дарина Сарелска за „Телевизия по радиото“, за обмена на идеи с млади хора и за страстта ѝ към медийната грамотност – предмет на най-новия курс, който преподава в Американския университет в България.
Фондация „Америка за България“: Професионално сте 100% отдадена на младите. Какво Ви привлече в работата с млади хора?
Дарина Сарелска: Била съм в българските медии 20 години, била съм в лидерски позиции и имам голям дълг, защото в качеството си на директор „Новини“ трябваше да направя повече за развитието на стажантските програми. Не че не съм искала, нямала съм време. Имала съм и отношение „Тук сме, за да работим, не сме тук, за да преподаваме“, което е грешка, защото това се учи цял живот и се учи на място в редакцията.
Хубаво е, дори в най-лошия си ден и в най-напрегнатия си момент, да не си казвал неща [на млад човек], от които после да те е срам, като ти ги припомнят. Имахме такава случка с моя колега, с която аз се срещнах години по-късно в съвсем други роли и ѝ казах, „Ти помниш ли, че аз идвах при теб да съм ти стажант?“ „Не, не те помня. Добре ли се държах?“ Аз ѝ казвам, „Не“. „Защо, какво ти казах?“ Аз ѝ казах, „Аз съм първи курс студентка в университета, идвам от Златоград. Много искам да Ви помогна, много се интересувам от политика.“ Тя ми отвърна: „Ти на мен не можеш да ми помогнеш.“
От сегашната си позиция твърдя, че можех да ѝ помогна. На мен студентите много ми помагат да видя каква публика расте, да видя, че те не искат това, което ние сме правили цял живот.
Вярвам, че не съм възпроизвеждала това отношение по този начин, но и не съм направила достатъчно, защото съм нямала време за младите. Което е нормата в много редакции и до сега. Поради липса на време и стратегия. Затова програма „Медия е:волюция“ е толкова ценна. [В нея] ангажиментът на хората [в медиите] е много по-сериозен, когато те имат партньор отсреща. И мотивацията на стажанта, и мотивацията на организацията и ползата, която организацията има, защото идва един човек, който е подготвен. Той е минал през процес на подбор, после е имал някаква теоретична част, в която се е срещнал с хора от индустрията, получил е ясни инструкции какво се иска от него и къде той може да е полезен в тази индустрия.
„Америка за България“: Звучи сякаш цените уроците на младите. Какво учите от тях?
Д.С.: Уча да не смятам, че само защото имам опит, моят начин е единственият начин. Уча да не смятам, че само защото съм правила нещо сто пъти, това е единственият начин, по който то може да се направи 101-ия път. Да си разчупвам собствените убеждения.
Индустрията се променя, изискванията на публиката се променят и аз мога да знам по-добре какви са професионалните практики, но те са публиката. Те по-добре разбират поколенческите си нужди и как потребяват медии. Аз така стигнах до подкастите. Като ги питах как се информират за новините, моите студенти не ми казаха, „Гледаме Би Ти Ви, Нова или Би Би Си.“ Казаха ми, „По принцип в Тик Ток, но когато искаме нещо по-задълбочено и по тема, която ни интересува – подкасти“. Какви подкасти? „Ден“. Аз не бях чувала за „Ден“, а в момента правя подкаст в тази мрежа.
Искам да си говоря с млади хора.
„Америка за България“: А кои са най-важните уроци, които Вие бихте искала да предадете на следващото поколение?
Д.С.: Може да звучи като клише, но не е въпросът аз да им предам уроци. Така са ни губили нашите учители – когато говориш „на“ някого, уроци ще му даваш. Не е въпросът в даване на уроци и във взимане, а в размяна на идеи. Опитвам се да преподавам своя опит – аз винаги съм работила в телевизия – но виждам как те не се интересуват от телевизия. Не гледат телевизия по традиционния линеен начин. Гледат видеа, потребяват вероятно съдържанието на телевизионни мейнстрийм медии по друг начин, но повече харесват Ютюб видеа, по-кратки форми.
То и естетиката е различна. Аз винаги съм смятала, че трябва да е много професионално, кадърът трябва да е такъв и такъв, осветлението… Обаче в един момент си казвам, „Добре де, кой казва?“ Има нова естетика. Има някакъв фундамент – фактите да са верни и посланието да е честно. Оттам нататък аз съм много склонна да отстъпвам от тези мои разбирания за „високо изкуство“ и да кажа, „ОК, те познават тази аудитория, за която ще работят, по-добре от мен“. Още през студентските си години знаех, че няма как да се продължи както е било с печатната преса и го знаех не защото някой ми го е казвал, а защото аз не виждах себе си там. Виждах себе си в телевизията. Това беше заветната цел за нашето поколение.
„Америка за България“: А какво искат сегашните подрастващи? Кои са техните стремежи?
Д.С.: Моите студенти не се интересуват от политика или поне така казват. Мнозинството от тях имат донякъде пропагандирано, донякъде заучено мнение, че нищо полезно не се случва в политиката, че това са едни игри, непременно свързани със злоупотреба. В същото време те много се интересуват от това как да променят света. Казвам им: „Ама това е политика!“ „Не, това е активизъм“, отвръщат. ОК, но за взимането на решение се изисква политическа воля. Гражданското общество е част от политиката.
Те са много чувствителни на тема справедливост, хора, които са лишени от базисни човешки неща само защото идват от различна раса, имат някакъв различен произход или са имали нещастието да се родят в по-ниска социална класа. Много се интересуват от каузи, от уязвими групи, от психично здраве.
Аз съм от поколението, в което протестирахме пред парламента още докато бяхме студенти. Но тогава при нас някак си връзката между това защо политиката реално е важна и как тя променя нашия живот беше много пряка. Ние виждахме как решенията на политиците пряко се отразяваха на живота на родителите ни: [имаше] опашки, купони.
Това е поколение, родено в свобода и в имане. Като цяло светът е едно много по-добро място за живеене в последните няколко десетилетия. Образованието е по-добро, отколкото е било преди 50 години. Хората живеят по-добре, но имаме някаква представа, че всичко е много гадно.
Моите студенти не са чак толкова негативни, но те не знаят за съществуването на комунизма. Това много ме притеснява. За тях авторитаризмът е нещо някъде през Втората световна война, нацистките изстъпления. Да, обаче съвсем скорошната българска история продължава да се възпроизвежда и в сегашния ни обществен живот по много директен начин… Аз се опитвам да им разказвам за това през неща, които са по-близки до тях, като примерно забраната да носиш дънки. Това е потъпкване на личната свобода. Също забраната да слушаш музика, която харесваш.
Мисля, че не е абсурдна идеята, че вървим към ограничаване на свободи и ми се иска те да са по-нащрек и повече да „викат“, когато тези стъпки се правят, да ги различават.
Обаче точно понеже знам, че не става с даване на урок, се опитвам в разговори и през някакви предметни неща да прокарвам тези теми от живота на по-старите.
Много ясно помня как ни казваха като деца: „Каквото си говорим вкъщи, не се казва навън“. И помня как в първите си опити в журналистиката ми беше трудно дори да накарам хора на улицата, в така наречената анкета, да си кажат мнението по определен въпрос. Отказваха. „Не, благодаря!“ Бях много изненадана, когато отидох на стажантска програма в САЩ през 2000 година. Ноксвил, щата Тенеси, анкета с хора по улиците. И хората спират, пък ти говорят, пък им е интересно, искат да се видят по телевизията, искат да си кажат. Имат вярата, че имат да кажат нещо, което е важно. Защото от тях зависи как да са нещата. Това са едни разлики, които са може би твърде невидими, но за мен са съществени.
Не съм сигурна, че родените в свобода могат да си представят, че могат да се страхуват да кажат какво мислят.
Наблюдавам разлика между българските ми студенти и американските в това колко са свободни да общуват с преподавател. Отнема една, две, три години, докато българските ми студенти разберат, че с нас могат да си говорят и че ние не сме авторитет, и даже до момента ме питат: „Имам идея да направя такава история, на Вас харесва ли Ви?“
Българската училищна система създава този йерархичен модел, в който правим домашното или проекта, за да се хареса на учителя. Отнема много време, за да овластиш тези деца.
„Америка за България“: Освен с опити за овластяване, какви други похвати използвате? Понеже споменахте предметни похвати, разбрахме, че за да илюстрирате разказването на истории например, в клас използвате кълбо прежда…
Д.С.: Опитвам се да задам друг тон. Това не е клас, в който аз ще влизам, ще пиша на дъската, ще се изпитваме и аз ще им казвам коя история ми харесва и коя не.
Това с преждата беше в първия клас по разказване на истории – разказваш една история и после подаваш кълбото на следващия. Беше забавно, защото е променяне на форма̀та от говорене „на“ до това да участваш, да допринасяш, да казваш какво мислиш и то да не е грешно или вярно, а повод да мислиш повече.
Това е и метафора. Историите свързват хората. Когато разказваш по автентичен, увлекателен и искрен начин, тези нишки стават мрежа от смисъл. Това беше идеята. Беше много смешно, защото после трябваше да разплетем кълбото, което беше станало на паяжина в класната стая. Тогава някой каза, „Професоре, това вече е разследващата журналистика“.
„Америка за България“: Освен курсове като „Разказване на истории с дигитални средства“ и „Писане за телевизия и радио“ преподавате и курс по дигитална медийна грамотност. Какво включва този предмет?
Д.С.: Това е грамотността да разбираш медиите, да разбираш как функционират, да можеш да ги четеш критично, да можеш да знаеш защо едно заглавие е направено така. То не е непременно, за да те излъже или манипулира, а за да продаде вестника или медията. [Медийната грамотност] е много повече от разбиране на медиите, особено на социалните мрежи, в които живеем. Тя учи на критично мислене, на критично четене, което много липсва в България.
България е на последно място по медийна грамотност [според Индекса за медийна грамотност за 2023 на Институт „Отворено общество – София“, бел.ред.]. Моите деца от българското си образование знаят какви видове чернозем има, какви домати се отглеждат на каква почва. Шансът те да станат земеделци го има, но реалността е, че те не са на нѝвата, а са в Тик Ток и в Ютюб по цял ден. Няма систематично усилие за ограмотяване извън часа на класа, в който някой идва и те плаши, че в интернет има педофили.
Да разбираш медиите означава и да разбираш, че това, което си видял в 30-секундно видео, не е реално знание, това е маркетинг, стратегия за ангажиране и за прекарване на повече време в платформата. Нито една тема, важна или по-маловажна, не може да се обясни в 30-секундно клипче в Тик Ток. Всички искаме да ни е лесно и да ни е бързо, но трябва да знаем рисковете, които това опростяване носи. Има огромна липса на базисни неща, като разграничаването на мнение от факт, разбирането, че популярността в социалните мрежи не те прави експерт. Има еди-колко си последователи, значи знае. Не непременно.
Грамотността е да можеш да четеш и да управляваш живота си в социалните мрежи, в медиите изобщо, по начин, който е не просто безопасен, а който те развива, който ти помага да общуваш с другите, да извличаш информация, къде да я намираш тази информация… Нашето образование все още е заучаване на академични факти. Вече има Чат Джи Пи Ти. Ти трябва да подхождаш критично, да знаеш кои са капаните на изкуствения интелект и това не е написано в учебник, то се променя всяка седмица.
През пролетта в Американския университет започваме да работим по една програма за медийна грамотност на института „Пойнтер“ [образователна и изследователска институция с нестопанска цел, базирана във Флорида, САЩ, бел.ред.]. Програмата ще бъде отворена към студенти, които ще бъдат обучени по методологията на „Пойнтер“ за медийна грамотност и после ще пътуват из страната, за да обучават самите те свои връстници на същите умения. Наричат се „кампус кореспонденти“ – един вид пратеници на медийната грамотност. Когато разговорът се води между връстници, става много по-интересно.
Ние всички едновременно произвеждаме и консумираме медийно съдържание и в този смисъл имаме отговорност. Имаме отговорност включително с алгоритмите, които приоритизират това, което кликаме. Като не искаш да ти показват жълтини и някакво тежко сензационно съдържание – не кликай. За да ти го показва фийдът, значи някой твой приятел или ти си кликнал нещо подобно.
„Америка за България“: Не възлагаме ли на обикновения човек прекалено голяма отговорност?
Д.С.: Хората вече носят отговорност, независимо дали осъзнават или не. Когато стават жертва на „нигерийския принц“, телефонни измамници или някакви други схеми, или просто повярват на поредния красив пропагандатор на политически лъжи, гласуват и после пак не са доволни от резултата – те носят отговорност. Те носят последствията от своите избори, независимо дали е толкова непосредствен ефектът, като когато те ограби нигерийският принц, или като ти вземат парите от здравната каса.
Не, няма изведнъж да настъпи „Прекрасен нов свят“ в резултат на медийната грамотност, но мисля, че не можем да си позволим вече да подминаваме тази тема.
Най-засегнатите от дезинформация и най-податливите са младите хора и възрастните. Едните, защото са родени в една супер нерегулирана среда, в която „всичко може“, а другите защото имат изграден инстинкт „Щом го казаха по новините, значи е вярно“.
Светът се развива и ние се адаптираме към него. Станахме много по-дигитални. Затова медийната грамотност да не е част от българското образование на много по-ранен етап, е много тревожно. Медийната грамотност е част от гражданското образование.
„Америка за България“: Как виждате ролята на медиите в тази променяща се среда?
Д.С.: Решение на нарушения бизнес модел на медиите трябва да се търси. За мен то минава през това хората да плащат за съдържание. Медиите са и продукт, освен услуга към обществото. Ако нещо е безплатно, най-вероятно ти си продуктът.
Аз много вярвам в краудфъндинг на медиите. Вече плащаме за стрийминг платформи, някак си вече е много по-прието да се плаща за съдържание. Но като че ли е по-прието да се плаща за забавление, отколкото за информационно, новинарско съдържание. Но това вече се променя.
„Америка за България“: Разкажете за подкаста с любопитното заглавие „Телевизия по радиото“. Как така телевизия по радиото? С кого и за какво искате да си говорите чрез него? Защо този проект сега?
Д.С.: Зад кадър сме три стари телевизионни муцуни – Миролюба Бенатова и Ани Цолова, които са много популярни телевизионни лица и с които винаги сме работили заедно, и аз като продуцент. Та, телевизия, защото имаме славно минало с телевизията и мисля, че никакво бъдеще. (смее се) Както казва Ани – много ми харесва нейната формулировка – „По взаимно съгласие не се харесваме в момента с телевизиите такива, каквито са в България“. Просто не е това журналистиката и продуктът, в който ние вярваме.
Започнахме „Телевизия по радиото“, защото решихме, че имаме какво да кажем. Нали няма бивш журналист! Смятаме също така, че има дефицит на автентични гласове. Наричам експертите, които виждам по медиите, „политически инфлуенсъри“. Те винаги говорят от името на някого и никога от своето експертно или гражданско име. Това е много уморително и объркващо. Искаме да има различни гласове и смятаме, че това, с което сме полезни, е да създаваме контекст на новините. Не може да се иска от хората, които си имат работа, живот, приоритети, семейства, да четат по 65 „таба“ с новини и да имат тази историческа памет за какво се е случило вчера, миналата година, преди 10 години…
Много си паснахме с радиото. Подкастът и аудиото като формат създават една страхотна свобода на изказа. Телевизията не е това, телевизията е много стегната фраза. Видеото само по себе си е претенциозно, ограничава. Дори най-умните неща, казани от рошав човек, няма шанс да бъдат чути. Трябва да робуваш на визията. С тези подкасти сме в един разговор, който е истински разговор, който не робува на форма̀та. Аудиото позволява автентична обмяна на идеи.
Другата разлика с телевизията е, че имаш много непосредствен контакт със слушателите.
Правим този проект за абсолютната свобода на съвестта си и той е абсолютно некомерсиален. Но ако слушателите искат да съществува, ако има пазарна нужда от това, те трябва да го подкрепят. И това ни е другият тест – дали може с малко бутиково медийно предприятие да се създаде устойчив бизнес модел.
В момента проектът се издържа изцяло с лични средства и с подкрепата на Владо [Петков] и Еленко [Еленков] от „Говори ѝнтернет“ и хора, които вярват в проекта.
За момента обратната връзка е много приятна. И най-хубавото всъщност – и това е третата ни цел – е, че сме общност. Нашата цел не е да убедим слушателите, че сме прави. Напротив. В разговора, в този процес, в който ти ще кажеш нещо и аз ще те чуя – защото не ми е целта да те победя, а да те чуя, защото вярвам, че можеш да кажеш нещо ценно и аз да си го взема – ще обогатя себе си. И се получава.
Често има несъгласни с нас и това е много приятно, защото това също е част от гражданското говорене и от диалога, който трябва да се възпита. В него аз не съм съгласен с теб, но ти трябва да можеш да кажеш това, с което аз не съм съгласен, и аз предпочитам да го чуя, а не да се затворя в балон. Не е задължително да се разберете, нито е задължително ти да отстъпиш от своето, просто да си дадеш сметка, че има и друг „цвят“, друг полюс.
Искаме да имаме срещи на живо с тези, които са най-несъгласни с нас, или тези, които казват супер интересни неща. Идеята ни е да стимулираме обмяна на идеи, а не просто търсенето на пасивна публика.
