България има рядък културен посланик в лицето на Анджела Родел. С преводите си на английски на водещи български литературни произведения от 20-ти и 21-ви век, тя е направила повече от мнозина, за да предаде на света обърнатия словоред, непреводимите рими и други особености на съвременния български и да запознае Запада с живота на българите.
Нещо повече, майсторският ѝ превод на „Времеубежище“ – разтърсващият роман на Георги Господинов за опасностите от носталгията, донесе на автор и преводач награда „Букър“ – най-високото международно отличие за българска книга до момента.
Родената в САЩ Анджела живее в България вече 20 години, но е свързана със страната ни от три десетилетия. Първо я пленява българската музика, след като случайно като студентка чува запис на хорови аранжименти на български народни песни на Филип Кутев. Любовта е мигновена, а останалото, както се казва, е история.
Освен преводач, Анджела е изпълнителен директор на Българо-американската комисия за образователен обмен – Фулбрайт България, която насърчава културните връзки между двете страни. До миналата година успява да съчетае задълженията си във Фулбрайт и преводите и с преподаване в Софийския университет.
Разговаряхме с Анджела малко след завръщането ѝ от САЩ, където тя популяризира английското издание на „Случаят Джем“ – прочутия роман на Вера Мутафчиева за геополитически интриги между Изтока и Запада, и търси издател за размиващия жанровите граници роман на Виктория Бешлийска „Глина“.
(През март предстои двойна премиера в София – на английското и на ново българско издание на „Случаят Джем“. За подробности, следете страницата на издателя „Жанет 45“.)
В това интервю за бюлетина на Фондация „Америка за България“ Анджела ни разказа за засиления интерес към българската литература в чужбина, за актуалността на „Случаят Джем“ днес, за отговорността на преводача и защо е важно да се четат източноевропейски автори.
Фондация „Америка за България“: Какви са впечатленията Ви от промоционалното турне на „Случаят Джем“? Изненада ли Ви нещо?
Анджела Родел: Турнето беше наистина страхотно и ме зареди с положителна енергия. „Времеубежище“ несъмнено повиши видимостта на българската литература. Предполагах, че на повечето събития ще присъстват българи и хора, които познавам, бивши стипендианти по програма „Фулбрайт“. Имаше доста такива хора и бях много щастлива да ги видя. Но имаше и съвсем обикновени читатели, които може би бяха чували за „Времеубежище“ и им беше любопитно или бяха чели романа и бяха дошли, за да разберат какво друго се случва с българската литература. Присъстващите бяха наистина хубава смесица от нова публика, хора, които наскоро са се запознали с българската литература, и обичайните читатели на литература в превод от България.
„Случаят с Джем“ току-що бе излязъл в САЩ на 16 януари, а турнето започна само около две седмици по-късно. Имаше няколко, да кажем, върли читатели, които вече бяха прочели романа. Но повечето присъстващи споделиха, че са чакали премиерата, за да си купят копие от книгата.
Издателят пусна реклама преди това и получихме наистина добри отзиви. Един от най-влиятелните гласове на тема книги в ТикТок в САЩ Джош Кук я оцени много положително, което беше много неочаквано и много готино.
„Америка за България“: Може ли книга за османски принц в изгнание да ни каже нещо за света днес? Има ли теми и послания в романа, които смятате, че са особено актуални?
А.Р.: Мисля, че „Случаят Джем“ е супер актуален. Да, Вера Мутафчиева го пише през 1967 г. и става дума за османски принц, който води междуособна война, губи я и отива в Европа. Книгата е и за Студената война, защото брат ѝ бяга на Запад. В общи линии историята е за млад мъж, който е прогонен от Изток на Запад и се превръща в пешка в политическа игра, която не е разбира напълно. В собственото си въведение Вера Мутафчиева пита, „Защо ни е грижа за случая Джем?“ Случаят с Джем е началото на Източния въпрос: Източна Европа част ли е от Европа? Винаги ли ще бъде обект на колониални апетити от страна на Османската империя или Съветския съюз? Тя не го казва толкова директно във въведението си, но имам чувството, че определено говори и за руското превземане на Източна Европа. С оглед на случващото се в Украйна, романът съдържа много уроци, като например защо османците успяват да превземат такава огромна част от Европа. Защото европейците са се биели помежду си. Заради силното им късогледство. Те се грижат за собствените си материални и финансови интереси и не виждат по-голямата картина и необходимостта да бъдат защитени тези части на Европа, които са неразделна част от континента.
Актуалността на романа ме порази, когато го прочетох за първи път. Което може би казва нещо доста депресиращо за човешката природа – че през последните 600 години не сме научили твърде много.
„Америка за България“: Забелязахте ли съществени разлики в начина, по който „Случаят Джем“ се възприема от англоезичните читатели в сравнение с българските?
А.Р.: Всички мои събеседници по време на турнето бяха американци и явно бяха чели книгата. Те не бяха толкова запознати с османския контекст, така че не подхождаха непременно негативно. Доминантният наратив в българската история е, че османците са поробители и османският период е бил ужасен за България. Без съмнение се случват ужасяващи неща през този период, но той е далеч по-нюансиран. Американските читатели не са непременно против османците или на страната на европейците. Някои от тях са по-склонни от българските читатели да имат положително отношение към Саади и към някои от другите османски герои. Мисля, че романът е публикуван навремето отчасти защото е толкова критичен към Запада. Западняците като цяло изглеждат доста подли и мисля, че за американските читатели е интересно да видят тази перспектива.
„Америка за България“: Имаше ли елементи от книгата, които бяха особено предизвикателни за превод на английски поради културните различия?
А.Р.: Вера Мутафчиева е специалист по османистика. Тя е един от основоположниците на османистиката в България, така че очевидно е имала обширни познания за османската култура и език. Тя хвърля читателя в дълбокото – още от първата страница има огромно количество турцизми. Българският език е заимствал много турски думи, но дори при това положение Вера Мутафчиева използва турцизми, които са непознати за българите. Мисля, че го прави умишлено, за да предаде усещането за чужд контекст. Според мен тя работи на две нива – историята е както за османския принц, така и за България. Тя поддържа напрежение между двете нива, но на английски това не се долавя. Английският е заимствал отделни турцизми – като „велик везир“, „паша̀“, „хан“, и това ми беше доста полезно. Исках да запазя чувството за отчужденост, усещането за много специфично място, което тя създава с турските заемки, но и да не изплаша англоезичния читател още от първата страница, като го засипя с чуждици. На английски не е модерно да се използват бележки под линия, тъй като изважда читателя от текста.
Спаси ме, че цялото повествование е в първо лице – героите са изправени пред Съда на историята. Това е наистина интересна повествователна структура. Всички свидетели са призовани да свидетелстват пред този съд, така че аз просто вмъкнах моите обяснения в техните. Където сметнах, че трябва да се запази оригиналният език, независимо дали е турска дума или нещо друго, някоя пикантна подробност, която беше важно да остане буквална, наистина от помощ беше, че разказът е от първо лице. Така и моите обяснения звучат, сякаш са част от думите на разказвача – от показанията му пред Съда на историята.
„Америка за България“: За разлика от „Времеубежище“, по който сте имала възможност да работите директно с Георги Господинов по някои от езиковите особености и съдържанието, как подходихте със „Случаят Джем“, както и с всеки друг роман, чийто автор вече не е сред живите? Липсата на директна връзка с автора дава ли Ви повече свобода, или Ви ограничава?
А.Р.: По принцип почти винаги работя с автора, ако той има желание и възможност. И трябва да призная, че имам изключителен късмет. Привилегия е да работиш с английски, нека бъдем откровени. Това е основният световен език и повечето автори са много щедри с времето си с англоезичния си преводач. Не го виждам непременно като недостатък, но чувствам много по-голяма отговорност, когато нямам достъп до автора, и съм по-загрижена дали успявам да предам гласа му. Тъй като съм авторският глас на английски, се питам дали това е начинът, по който искат да бъдат представени те и техните герои. Това определено добавя стрес, защото не мога да отида при тях и да ги питам: „Така ли си представяте героите, романа или гласа си на английски?“
Същото беше и с Ивайло Петров [Анджела превежда романа „Хайка за вълци“ на английски, бел.ред.]. Работих много тясно с вдовицата му Офелия. Но тя също чувстваше, че не е нейното място да определя какво той би мислил или искал. Тя е преводач от френски, така че е наясно. Тя всъщност много ми помогна с контекста и защото знаеше какви въпроси и притеснения имат преводачите. За превода на „Случаят Джем“ разговарях с много бивши студенти на Вера Мутафчиева, с нейни колеги, литературни критици, които са изучавали нейното творчество. Четох може би повече, отколкото обикновено. По принцип обичам да знам какво казват хората, критиците, за дадена книга, защото тяхната гледна точка е интересна. Особено относно автори, които вече не са сред нас, критиците са чудесен ресурс за това как да интерпретираме работата им.
Понякога просто трябва да вземете решение. Имам един пример и съм убедена, че е шега. Вера Мутафчиева е много уважаван историк и книгата е невероятно добре проучена. Само си представете – тази жена не е имала интернет, не е имала Гугъл, а нивото на историческия детайл е невероятно. Но в една от главите се появява героят Батиста Спинола, който е нещо като наемен главорез, наемник на италианското благородство. Проверих онлайн, в Гугъл, и такъв исторически персонаж наистина има и той е всъщност дожът на Генуа. За мен историкът Вера Мутафчиева си е направила шега. Тя взема на подбив този исторически персонаж. Такава е етиката на политика, казва ни тя – от наемен бандит до дож на Генуа. Не можах да намеря нищо онлайн, което да дава повече информация за биографията на дожа на Генуа. Мисля, че може и да си го е измислила и щеше да е интересно да я попитам. Питах се: „Трябва ли да го отбележа? Не трябва ли?“ Но реших, че ще оставя шегата без обяснение. Защото шегата не е смешна, когато я обясниш, нали? Сигурна съм, че в момента само историците я разбират. Дори само те да я схванат, тя ще се посмее в отвъдното…
„Америка за България“: Доколкото разбираме, не сте превеждала частите на книгата една след друга. Защо? Можете ли да ни разкажете малко повече за това?
А.Р.: Едва накрая. Не искам да издавам нищо, но има един герой, който ми е много скъп, за когото нещата не свършват добре, нека така да го кажем. Толкова се бях привързала към този герой… Аз имам немски корени и съм много праволинеен човек. Винаги работя върху книга от началото до края, но когато стигнах до този момент в „Случаят Джем“, си казах, че просто не мога да продължа. Не можех да го направя чисто емоционално. Бях толкова привързана, че пропуснах тази глава и просто продължих със следващата. С разказа от първо лице вие наистина заживявате с героите и влизате в техните глави и емоции.
Причината да се появи книгата беше, че бях работила с американския ѝ издател, по-точно с техен редактор. Имахме наистина добри работни взаимоотношения и това беше може би преди десет години. Хърватският партньор на издателя прочел книгата в превод на хърватски и си казал: „Това е страхотна книга, а няма превод на английски.“ Разговарял с американския си партньор, който се свърза с мен. „Позната ли ти е тази книга?“ пита ме той, а аз му отвърнах, „Разбира се, че ми е позната.“
След „Хайка за вълци“ разбрах колко е трудно да се намери издател на класически роман. Обикновено издателствата искат някой като Георги [Господинов], който да ходи по фестивали и да дава интервюта. Отне ми седем години да намеря издател на Ивайло Петров на английски. Така че беше напълно неочаквано издател да дойде при мен и да ми каже, че иска да издаде класическа книга. Това се случи благодарение на хърватско-американския издател, откъдето имаха достъп до книгата на хърватски и решиха, че искат да я издадат на английски и се свързаха с мен. Беше много случаен низ от събития.
Когато за първи път започнах да превеждам и осъзнах, че искам да се занимавам с това професионално, търсех книги и попитах тогавашния ми съпруг за препоръки за класика. Бях млада и наивна и не разбирах, че класиката не се продава много. „Коя книга от българската класика да прочета?“ попитах го. Той се замисли за минута и ми отвърна, „Случаят Джем“. Това беше един от първите класически романи на български, които прочетох.
„Америка за България“: Преди малко повече от половин година Вие и Георги Господинов спечелихте международен „Букър“ за романа „Времеубежище“. Очаквахте ли отзвука от това признание? Промени ли наградата нещо за Вас?
А.Р.: Мисля, че и в най-смелите ни мечти не сме си представяли, че ще получим наградата. Дори не смеехме да предположим, че ще я получим. Така че смятам, и Георги [Господинов] го е казвал неведнъж в интервюта, че това е голямо признание за него и за мен лично, но също така е прекрасно, че отвори врати пред българската литература. По време на промоционалната обиколка се срещнах с хора от литературния свят, издатели и за първи път ме питаха какво се случва в българската литература, за новостите в нея. Обикновено аз съм тази, която чука по врати и се опитва да ги убеди, че „има една наистина страхотна българска книга.“ А те си седят и ми отговарят спокойно: „Оценяваме това, но вече си имаме българска книга в каталога“. Сега наистина усещам едно любопитство и вълнение…
Като се замисля, за съжаление България някак изпусна първоначалния влак, веднага след падането на Берлинската стена, на интерес към източноевропейската литература. Международната литературна сцена иска романи, а тогава в България се пишеше поезия. Имаме страшно много качествена, нетрадиционна поезия. Георги също дебютира като поет. Но така и не се появи дефинитивният български роман или българският Мѝлан Ку̀ндера. Мисля, че наградата „Букър“ наистина най-накрая постави България на литературната карта. Имаме литература от световна класа, световни романи в тази традиция и хората изведнъж осъзнаха: „Чакай, какво друго сме пропуснали?“ Много щастлива съм, че има и ново поколение преводачи. Една от тях, българката Яна Елис, току-що спечели грант от международната асоциация на писателите PEN UK, за да преведе Здравка Евтимова, което е страхотно.
„Америка за България“: Как започнахте преводаческата си кариера? В кой момент осъзнахте, че освен да изучавате, бихте искала да споделяте българската култура с външния свят?
А.Р.: В университета „Йейл“ специалността ми беше лингвистика. Това е забавна история. Първо си мислех, че ще следвам „Модерни езици и литература“, защото учех руски и немски и винаги съм обичала езиците, още от дете. В първи курс ходех на лекции и споменът ми е, че хората в тях бяха ужасно претенциозни. (смее се) Може би просто бях недозряла, но си казах, „Това не мога да го понеса. Какво друго мога да правя, което да включва изучаването на езици, но да не съм подложена на теория на френската литература цели четири години?“ Така избрах лингвистиката.
Посетих „Йейл“ като част от промоционалната обиколка на „Случаят Джем“ и те сега имат курсове за преводачи, както повечето университети вече. Някои не присъждат степен по преводачество, но ви дават възможност да се сертифицирате като преводач. Докато аз бях студентка обаче, хората сигурно са се учили да превеждат някъде, но или аз не успях да открия къде, или не е имало такова обучение официално. Тогава не осъзнавах, че преводачеството може да е професия. А за обичащите литературата и езиците това е страхотна комбинация.
След това пристигнах в България. Всъщност първо следвах в Калифорнийския университет – Лос Анджелис (UCLA), където защитих магистърска степен по лингвистика. Но дори тогава не ми хрумна, че мога да превеждам професионално. Едва след като се бях установила в България и срещнала тогавашния ми съпруг, който е писател, хората започнаха да ме питат: „Имам едно стихотворение, би ли опитала да го преведеш? Имам един разказ“. Започнах да превеждам и ми хареса и реших, че мога да го правя професионално! На първо място, има нужда от това. Харесва ми също така. А хората смятат, че се справям добре. Слава Богу, фондация „Елизабет Костова“ започваше работа точно когато и аз започвах да превеждам, около 2005 – 2007. Ако не бяха те, не мисля, че щях да имам същия опит и успех. Те ме открехнаха за бизнес страната на преводачеството. Знаех езика, познавах културата. Живеех тук. Необходими са обаче познания и за бизнеса преводачество. Кои са журналите и издателствата, които се интересуват от преводна литература? Те не са толкова много и са много специфични. Как продавате един превод? Как работи издателската екосистема? Фондация „Елизабет Костова“ започна да води редактори, издатели, професионални преводачи. Те ме научиха на всичко, което трябваше да знам. Показаха ми кои са издателите, с които може да се контактува директно, без литературен агент, защото с повечето книги на английски трябва да имате агент. Издателите не приемат непоискани ръкописи. Не можете просто да отидете до „Пѐнгуин букс“ и да им предложите работата на някой автор.
Научих много от техните семинари, срещнах хора и така се появиха повечето ми преводи – благодарение на техен контакт или на контакт от тяхната мрежа. Научих и кои са организациите, които финансират преводи.
Имам чувството, че влязох в превода отзад напред. Много хора първо учат как да бъдат преводачи и след това започват да практикуват. Аз започнах да практикувам волю-неволю и след това се научих да бъда професионален преводач. Когато станах преподавател в Софийския университет, си казах: „По-добре да прочета малко теория на превода“. Интересното е, че повечето от това, което в крайна сметка прочетох тогава и включих в лекциите, бяха изводи, до които бях стигнала някак интуитивно. Различното е, че в преподаването си акцентирам много повече на езикознанието и структурата. Може би те не са толкова „секси“ и затова се пренебрегват. Хората искат да говорят за забавните неща – културните реалии, диалектите и жаргона. На мен също ми харесват, но ако не знаете какво се случва структурно между два езика, това е проблем.
Както казах, професионалният ми път към българския превод е странен.
„Америка за България“: Как подбирате преводаческите си проекти? Потенциалът на една книга да каже нещо на света важен ли е? С какво една книга привлича преводача у Вас?
А.Р.: Зависи. Чета много българска литература, защото искам да знам какво се случва, какъв е „пулсът“. Когато попадна на книга, която успее да ми „проговори“, когато, докато чета, чуя в главата си как според мен тя трябва да звучи на английски, си казвам, че преводът е по силите ми. Има много прекрасни произведения в българската литература, които харесвам и смятам за интересни, но нямам идея как трябва да звучат на английски. Правила съм грешката да превеждам произведения, с които не си пасваме, и това не ми се отразява добре. Не е добре нито за автора, нито за текста. Това не означава, че книгата няма достойнства. Просто мисля, че трябва да си на определена честота, за да можеш да преведеш една книга по подобаващ начин.
Налага ми се и да съм реалист. Ще има ли пазар за книгата в Щатите? Дори не бях търсила издател за Вера Мутафчиева на английски по-рано, защото знаех колко трудно е да заинтересувам англоезичните издатели от класика. Тъй като имам и друга работа, тези дни ми остава малко време за превод. Ако ще влагам сърце и душа в даден проект и ще давам надежди на автора, искам да знам, че книгата ще се впише добре на пазара на съвременната литература в превод или че ще намеря подходящ издател. Налага ми се да мисля както за творческата част, така и вероятността за добър резултат за автора и творбата.
„Америка за България“: Спомняте ли си какво Ви привлече в „Случаят Джем“?
А.Р.: Спомням си, че бях много приятно изненадана от изключително авангардната структура на романа, от идеята за Съд на историята и от хумора. И от чувството за близост с героите. Въпреки че е живял преди 500 години, ще почувствате Саади близък. Реалистичен и жив ще ви се стори дори страховитият Велик магистър на Родоските рицари, който стои зад всички злини. Героите са много истински и звучат много съвременно. За мен това беше много неочаквано. Не искам да кажа, че няма други големи исторически романи в българската литература, но тонът и стилът тук са толкова различни и неочаквани. Много ми хареса начина, по който героите на Вера Мутафчиева оживяват като психология и не звучат като отживелица. Интересно ми беше да прочета исторически роман, който е хем исторически достоверен, хем достъпен за съвременния читател. Това липсва в други творби, които съм чела.
„Америка за България“: Кой е най-добрият Ви източник на информация за тънкостите на езика и контекста?
А.Р.: На първо място е съпругът ми Виктор, който е лингвист. Наполовина българин, наполовина унгарец, говори унгарски и преподава арабски в Софийския университет. Работи с наистина интересна група от езици. Говори свободно и английски, разбира се. Много от нашите разговори касаят езика и употребата му и съвсем естествено е да го питам за моите преводи. Той е изключително ценен за мен ресурс.
Аз не говоря турски, а в „Случаят Джем“ имаше много турцизми. Виктор преподава в арабския факултет, а той е точно до факултета по турска филология. Така че беше полезно да говоря с колегите му специалисти по турски за правописа на думите. Ето защо в крайна сметка имената и терминологията на английски следват турското изписване. Защо на английски изписваме името на героя Cem? Защото съвременният турски използва латинската азбука и така се пише името на турски. Би било странно да се използва Dzh, както би било по правилата за транслитерация от кирилица на латиница.
При всеки проект се обръщам към различни специалисти, хора, които познават историята.
Нещо забавно ми се случи с романа „Случаят Джем“, в който се споменава Ордена на френските монаси Хоспиталиери. Те не са само французи, те са европейски монаси, рицарите на Родос, и са много важни. Великият магистър е много важен герой, защото всъщност той осъзнава колко ценен е Джем и го превръща в пленник. От книгата научаваме много за структурата на ордена и дори в Гугъл не можете да намерите толкова подробности. Вера Мутафчиева превежда терминологията от френски на български език, но не успях да открия оригиналните названия дори на френски. Свързах се с Мари Врина, преводач от български на френски, и след консултация с нея намерих френски текст в библиотеката на Софийския университет, отидох дотам, прегледах какво пише в него и след това се консултирах с нея отново… Когато нямате достъп до автора, трябва много да се ровите.
„Америка за България“: Как се справяте с културни нюанси и препратки, които нямат преки еквиваленти на английски?
А.Р.: Мисля, че именно в тази дейност хората няма да бъдем заменени в скоро време от изкуствения интелект или от автоматичния преводач на Гугъл. Не бива да се правим, че изкуственият интелект не съществува, напротив, той е инструмент, който трябва да използваме. Мисля обаче, че истински трудната част на превода е в предаването на културни нюанси. Има поредици думи, които могат да се превеждат една по една без загуба на смисъл, но има и културен контекст, културни схващания, които трябва да бъдат обяснени. Когато трябва да обяснявате културни особености, имате на разположение редица инструменти. Бележките под линия са вариант, но те не са на почит в английския. Всъщност едно от големите американски издателства на българска литература в превод изобщо не допуска бележки под линия.
Друг подход е незабележимо да вмъкнете обяснението, сякаш е част от оригиналния текст. Това ми се отдаде в „Случаят Джем“, тъй като героите така или иначе обясняват други неща. Но понякога не е особено незабележимо – направо е очевадно, че сте добавили нещо в текста. Понякога е подходяща употребата на културен еквивалент, ако това, което се опитвате да обясните, не е толкова важно за историята. Ако например не мога да обясня какво е баница на американските читатели, бих използвала по-познатия им гръцки термин „спанакопита“.
Понякога, ако издателят разреши да има предговор, можете да говорите за голямата картина в предговора или в послеслова на преводача. Но не всички издатели са склонни да допуснат предговор. Имах късмет, че ми разрешиха да напиша кратък увод за „Джем“ в допълнение към предговора на Вера Мутафчиева. Мисля, че е интересно за читателя да чуе както от преводача, така и от автора.
„Америка за България“: Българската литература изживява истински вълнуващ момент до голяма степен благодарение на Вашите преводи. Какво има да каже българската литература на останалия свят според Вас?
А.Р.: Мисля, че особено в момента е изключително важно да чуем източноевропейски гласове, предвид количеството дезинформация и фалшиви новини, на които сме подложени. България и Източна Европа живеят в среда на дезинформация и пропаганда близо 50 години. През социалистическия период хората развиват стратегии за справяне с непрекъснатите лъжи и фалшификации. Намират начини да устоят и развиват критичност към това, което чуват, търсят алтернативни източници на информация и начини да живеят достойно и истинно въпреки всичко. Това е огромен урок за хората на Запад, които едва през последните пет-десет години заради Фейсбук и другите социални мрежи сме заляти с фалшива информация и не различаваме фалшиво от истинско и правдоподобно. Мисля, че това е причината „Времеубежище“ толкова да допада на читателите. Георги [Господинов] говори за живота си в среда, която все още се справя с последиците от налаганата в течение на 50 години дезинформация. Затова смятам, че е много важно да чуем гласове от България, но и от Източна Европа, защото те имат какво да ни научат за живота в атмосфера на фалшификации и лъжи.
На около 500 км сме от Украйна. Вероятно на доста по-малко от Израел и Газа. В тази част на света има много конфликти, които ще бъдат определящи за този век. България някога е наричана 16-та република на Съветския съюз. Не е невъзможно Русия да реши, че има интереси тук и да се опита да защити тези интереси. Да не говорим за конфликтите между религии като християнството, исляма и юдаизма. Мисля, че можем да научим много за тези конфликти и тяхното развитие във времето, ако разберем хората, живеещи в България и региона.
Българската литература също така е много красива. Запазила е своята самобитност и народен привкус, нестандартния подход към разказването на истории, пример за което са фрагментарните разкази на Георги Господинов и чудатата структура на повествованието при Вера Мутафчиева. България не е завладяна от университетски програми по творческо писане, които налагат един-единствен модел. От чисто творческа гледна точка, като подход и начин на построяване на повествованието, българската литература е суперценна.
