Инициативата RE:TURN цели да създаде мост между България и българите зад граница, поради което е от особен интерес за Венета Андонова. Професорът по бизнес стратегии и предприемачество изследва ролята на българските общности в чужбина за развитието на страната. Последната ѝ книга – „Предприемачески екосистеми на необичайни места“, проследява как завърнали се от чужбина българи разпространяват предприемаческата култура и инвестират в нови бизнеси в България и региона.

Венета споделя, че на събитията на RE:TURN през ноември 2019 г. се среща с българи, които имат „голямо желание да помагат [на България]… За мен това беше много ново, защото аз такова колективно въодушевление [сред българската общност зад граница]… не бях преживявала.“

Родена в България, Венета получава образованието си в България и Испания. Преподавала е в Американския университет в България, Мексиканския автономен технологичен институт и Университет „Лос Андес“ в Богота, Колумбия, където от 2019 г. е декан на Факултета по бизнес администрация. Била е ментор в стартъпи и предприемачески програми. Другата ѝ книга изследва корпоративния свят на Латинска Америка.

RE:TURN е инициатива на Българската асоциация за дялово и рисково инвестиране (BVCA), обединение на инвестиционните фондове в България, и на Фондация „Америка за България“. През ноември екипът на RE:TURN се срещна с над 600 българи във Вашингтон, Ню Йорк и Бостън, за да им разкаже за различните възможности, които България предлага днес. Венета Андонова беше гост-лектор на събитията във Вашингтон и Бостън.

Успехът на стартъп екосистемата и инвестиционните фондове в България и региона са тема на последната ти книга, „Предприемачески екосистеми на необичайни места: изследване на факторите за успех в регионалното предприемачество“ (Entrepreneurial Ecosystems in Unexpected Places: Examining the Success Factors of Regional Entrepreneurship, 2019), със съавтори Милена Николова и Дилян Димитров. Необичайно място за правене на бизнес ли е България? 

В България има изключително малко хора, готови да създадат нови компании, в сравнителен план. Ние винаги сме в топ 3 на тези, които най-малко искат да бъдат предприемачи. Това не предполага голямо развитие на предприемачеството в България.

Виждаме също и ясна тенденция за „изтичане на мозъци“, т.е. капацитетът на хората, които създават бизнеси, намалява. Не очакваме, че тези, които отворят ресторантче, ще променят реално нещо в държавата. Големия ефект ще създадат онези, които имат потенциал да измислят нещо в сферата на медицината, на биотехнологиите, на компютърните технологии. От тези в България няма чак толкова много.

Имаме и култура от нашето недалечно минало да учим за нещо, от което бихме си печелили пари като наемни работници, т.е. на културно ниво предприемачеството е възприемано от по-възрастното поколение като ненужен риск.

От тези особености, взети заедно – като това са характеристики на региона, не само на България – се вижда, че онези неща, които правят други региони толкова динамични, всъщност в България липсват. Обаче като погледнеш на ниво екосистема, на това, което се случва на определени места благодарение на немногоброен кръг хора, но хора, които са свързани с глобални мрежи, тогава вече всичко изглежда по различен начин. Нашата книга казва, че начинът, по който ние „мерим“ предприемачеството, ни вкарва в едни рамки и парадигми, подходящи за изследването на зрели екосистеми като тази на Израел и др. Обаче в места като България процесите се случват по различен начин и не бива да ги вкараме в несвойствени рамки. Тук се случват неща – просто се случват по различен начин.

В книгата със съавторите ти наричате България „стартъп столицата на Балканите“. Защо именно в България се създава добра стартъп екосистема според теб?  

Първо, правилните хора бяха на правилното място през 2010 – 2011 г. и взеха решение акселераторските фондове, финансирани с пари от Европейската инвестиционна банка, да бъдат базирани в София. Пари се дадоха и на други, например на Румъния, но те измислиха прекалено бюрократичен процес за използване на този ресурс. Наличието на финансиране и начинът, по който беше структурирано това финансиране, бяха онзи първи импулс, който създаде усещане за това кое е възможно и кое не е възможно да се случи в България.

Второ, в България имаше хора с нови идеи, с които те се включиха в по-глобалната, регионална предприемаческа екосистема. Ние имахме правилно структурирано финансиране, с добре заложени финансови стимули за разпределящите го. Не бяха пари, които бюрокрацията разпределя. Бяха пари, които се управляваха от частни фондове. Имаше човешки ресурс и талант, който разбира се изчерпа, защото ние сме прекалено малки, но пък те много бързо се ориентираха на регионално ниво, така че там нещата по естествен път си дойдоха на мястото.

Третото нещо, което аз смятам, че се създаде, е усещане за група, за общност. Когато се обсъждаше създаването на менторски програми за предприемачи, стана въпрос дали на менторите да се плаща – изобщо как да се започне процес, който в България никога не е съществувал. Тогава управляващите фондовете решиха, че подкрепата, мрежите, менторството и т.н. трябва да бъдат предлагани на доброволен принцип, а не някой да дава съвети срещу заплащане. Това беше много важно. Според мен това създаде усещане за група и за взаимопомощ, което не съществуваше преди.

Могат ли стартъп екосистемата и предприемачеството да доведат до социално-икономическа и политическа промяна в България? И ако да, как?   

Предприемаческите екосистеми са един много интересен канал за създаването на общности, които не са само на базата на образование, на светоусещане за това как да се случват нещата. Това са хора, които натрупват капитал, някои от тях значителен капитал, чрез предприемачество, хора с едно глобално мислене и много по-визионерско от това, което политическата класа в България има. Моите наблюдения показват, че тези хора имат политическа осъзнатост, но това са хора, които в известна степен са изолирани от най-неприятната част от нашата реалност, поради естеството на техните бизнеси и това, че техните бизнеси и пазари са извън страната.

Това, което засега не виждам, е желание да сменят сравнително комфортната си позиция с една много по-некомфортна позиция, която ги задължава да се включат в политическия живот. Той разбира се не е много приятен като преживяване, защото там има конфликт, а конфликтът не винаги е честен, битката не винаги е явна.

Идеята за RE:TURN тръгва от предприемаческата екосистема. Не са ли инициативи като тази доказателство за това, за което говориш в книгата „Предприемачески екосистеми“ – за постепенното узряване на предприемаческата общност в България и желанието ѝ да играе по-активна роля в страната?

На тази събития усетих един много силен реализъм. Ние като нация сме по-скоро в песимистичния край на спектъра, отколкото в оптимистичния. Участниците в RE:TURN много точно зададоха тона на събитието. Не беше нещо силно оптимистично – беше много честен, много открит разговор. Реализмът надделя. Много ми хареса прагматичността и амбицията, с които българската диаспора гледа на онова, което би могло да се случи в България. Те искат то да се случи, но не гонят химери. Те са много практични, много проактивни. Те желаят да бъдат във връзка – без никакви големи ангажименти за завръщане, но в тях има голямо желание да помагат оттам, където са и с начина на живот, който са избрали за себе си. За мен това беше много ново, защото аз такова колективно въодушевление – разбира се с прагматизъм – не бях преживявала. Моето желание е да изследвам ролята на диаспората за предприемаческите екосистеми. Смятам, че такъв анализ ще е много важен за всички, но RE:TURN събитията ме убедиха, че ще е още по-важен за България и за предприемаческата екосистема в страната.

Работиш ли по нещо конкретно?

Работя по няколко материала. Това, което искам да направя, е анализ на хората, които срещнах по време на RE:TURN събитията на Източния бряг. Разбирането на тяхната гледка точка може да промени начина, по който България и нейните ръководители мислят и действат, за да ангажират този невероятен потенциал. Има много неща, които не разбираме добре от гледната точка на тези хора и тяхното желание да бъдат свързани. Смятам, че начина, по който ние мислим за тях е много опростен, а те са много сложни, техните животи са много по-неправолинейни от нашето определение за тях като диаспора. Там има толкова много елементи, които ако разберем, можем да ангажираме тези наши сънародници много по-пълноценно.

С какви хора се срещна ти на RE:TURN събитията? Доколко са ангажирани с България?

Говорих с хора с успешни кариери в банково-финансовия сектор или в технологични сектори. Аз бих ги определила като успели хора. Те имат ежедневна, много активна връзка с България. Говорим за ежедневни разговори и четене на българска преса, т.е. тяхната генерална ангажираност със страната я има, но начинът, по който ние ги подтикваме да бъдат ангажирани, смятам, че не е достатъчно премислен, за да бъде емоционално въздействащ. Той е прекалено рационален, а аз смятам, че тяхната връзка с България се базира на съвсем друго нещо. Смятам дори, че някои от тях идват с чувство за вина, че не са част от това, което се случва в България и от което всички имаме нужда – да решим част от проблемите в страната. Концепцията за ангажираност е прекалено прагматично-рационална, а не емоционална.

Какво трябва да се случи, за да се активират българите в чужбина?

Диаспората може да припознае нещо, което вижда като смислен проект. В тази връзка, това, което RE:TURN се опитва да направи, и мисля, че в някаква степен успява да направи, е да канализира енергията и интереса към нещо конкретно и разбираемо. Затова са много ценни тези инициативи. Обаче оттам нататък, за да има някакъв резултат, който да бъде видим, трябва да има нещо, което да концентрира и насочва тази енергия.