От Михаил Иванов

Михаил Иванов е участник в програма „Медия е:волюция“ на Фондация „Америка за България“, випуск 2023

Когато бях малък, любимото ми неделно занимание беше да се разхождам с дядо ми в парка в Добрич. Говорехме си за всичко – за приятелите в класа ми, за това как са се запознали с баба ми, за бизнеса му, понякога за политика, но най-вече за рода ни.

Дядо ми, на когото съм кръстен, обичаше да се връща на улицата, където се намира къщата на дядо му – българин, дошъл от гръцка Македония, преместил се след края на Първата световна война на повече от 1000 километра по географски диагонал, който го отвежда в Добрич. Често разсъждавахме заедно на глас – какво ли го е накарало да дойде толкова на север, как се е адаптирал към новата среда, чувствал ли се е приет, макар и от българи? Разказваше ми за малкия му ресторант, който работел всеки ден от годината с изключение на Коледа. Прапрадядо ми ставал всяка сутрин в пет, за да посрещне българите и румънците, идващи от Букурещ, и да им приготви супа. Останалата храна дарявал на бедните хора в квартала.

Разказите за него в неделните ни разходки се превръщаха в досег с родовата ми памет, с въпросите за това кой си, откъде си, коя е твоята национална или наднационална общност – въпроси, които никога не са спирали да ме вълнуват. Така, десет години по-късно, благодарение на разказите за живота на човек, когото и двамата с дядо ми не познаваме, заминахме за Варико – родното село на Димитър Васков, моя прапрадядо, чиято миграция, по силата на ефекта на пеперудата, е предопределила живота и на двама ни.

Семейното ни пътуване до Гърция нямаше за цел да ни отведе до конкретни сведения за живота на Димитър, по-скоро търсехме емоционална връзка с географската локация. Очакванията ни драстично се промениха в момента, когато, чувайки българска реч, няколко възрастни жени се обърнаха към нас с въпроса „Шо ке праите вие, отдека сте?“. Въпросът подсказваше, че те са изненадани да чуят език, близък до майчиния им, в област, вече населявана основно от гърци.

И после усетихме техните топлина и гостоприемство – последва покана за кафе и селски хляб във вътрешния двор на малка къща и разказ за годините, в които районът бил населяван основно от българи, които говорели език, близък до днешния македонски. Българи, които са били прогонени от идващите от юг гърци, а малкото, които са останали, са били принудени да спрат да говорят езика си и да се адаптират към духа на времето. От думите на жените ставаше ясно, че Димитър Васков е само един от многото, принудени от средата да заминат далеч от родното си място, за да търсят работа. Информация за него в селския архив няма. Изгорял, казват. Въпреки това нито един архив не е по-силен от човешката, личната памет на общността.

Минути преди да потеглим от Варико към хотела ни след срещата с потомствените българки една от тях се върна при нас развълнувана. Каза ни да се отправим към дома на Елефтерия Миху – жена на около 45 години, прибрала се за няколко дни от Мюнхен, където понастоящем живее, и да ѝ разкажем за Димитър Васков.

Почукахме на вратата. Елефтерия ни покани да влезем, а майка ѝ веднага се зае да приготвя обяд. Над камината в дома им стоеше снимка на млад мъж с мустаци, от която не можех да отлепя очи. Снимка, която поразително приличаше на друга, която дядо ми ми бе показал преди една от неделните ни разходки. Само няколко минути след като Елефтерия чу историята за прапрадядо ми, тя извади лист хартия и започна да рисува родословното си дърво, разказвайки ни за баба си Менка, с гръцко име Мелпомени, чийто вуйчо Димитър Васков заминал за България. Разказа ни и за баща си, човекът от снимката над камината, който дълги години копнеел да намери българските си роднини.

Последваха няколко секунди мълчание. Дядо ми се разплака. Елефтерия също. Проверката в архива на областния град, към който спада Варико, само потвърди онова, което бяхме усетили на много по-дълбоко ниво. Бяхме открили нашите гръцки роднини! Бащата на Елефтерия е втори братовчед на дядо ми.

За части от секундата осъзнаваш, че с непознати хора, живеещи на повече от 1000 километра от теб, споделяте обща кръв, част сте от един „сой“.

Противно на очакванията ми изведнъж въпросът за националната принадлежност загуби значение. Нямаше значение, че Елефтерия определя себе си като гъркиня, живееща от повече от 20 години в Германия, а коренът ѝ я свързва и с България. Ние бяхме част от една родова общност, без дори да подозираме. Срещата ни извади на показ толкова универсални чувства, че човек се замисля за мрежата от стотици хора, част от родовите му разклонения, чийто живот е продължил на най-различни места по света. Започваш да фантазираш за това с колко ли хора, които подминаваш по улицата, си свързан, без дори да подозираш. Дали коренът ти няма да те отведе в Италия, а защо не и в Египет? Усещаш, че някъде там частица от теб съществува на много места едновременно. Така стереотипите към националните държави падат, защото осъзнаваш, че в тях живеят наднационални хора. Политическата география губи значението си. Остава връзката с чисто човешката общност. Преоткриваш смисъла на работата на международните организации, които решават световните проблеми, водени от общи ценности. Обясняваш си го като форма на обединена грижа за познати или непознати роднини във всеки континент. Разбираш, че светът наистина е глобално село не само заради интернет, но и заради това, че историите на хората се преплитат.

Откриването на мои роднини в глобалното Варико ме накара да осъзная, че отговорността ми към глобалното ми семейство е голяма. Не е задължително да плащаш членски внос за него, нито да познаваш далечните роднини, да излизате или да празнувате заедно. Нужно е само да признаеш, че си част от нещо по-голямо от строго националната общност и да бъдеш осъзнат за отговорността за действията си, тъй като те винаги рефлектират върху другите. Така, когато всички действаме с тази осъзнатост, силата на универсалната, човешка общност създава устойчив прогрес. А понякога не се изисква много – само да покажеш на едно малко дете стара къща, която да разшири представите му за дом и семейство.