От Радослав Александров

Радослав Александров е участник в програма „Медия е:волюция“ на Фондация „Америка за България“, випуск 2023.  

Ситният пролетен дъжд бе утихнал, сивите облаци изчезваха от небосклона, а слънцето започваше да се скрива. Въздухът обаче бе наелектризиран. 15 000 души тръпнеха в очакване. Надеждата им бавно тлееше с всяка изминала секунда. Само два мача деляха техния любим отбор да стане шампион за първи път от 15 години насам. Добавеното време на първия от тези два решителни двубоя наближаваше своя край. Минутата бе 96-а и оставаха по-малко от 120 секунди до последния съдийски сигнал.

А ние отново бяхме прегърнати. С буци в гърлото, разочарование в очите, но заедно, един до друг, както беше през последните 10 месеца. Знаехме, че всичко, за което копнеем, се изплъзва като шепа пясък между пръстите ни.

Отчаяни опити за последни атаки, балонно центриране в наказателното поле, отклонена топка с глава и… Господи. Това е дузпа. Това трябва да бъде дузпа. Червеният стадион екзалтира. Започнахме да подскачаме, очите ни заблестяха. Дърпахме тениските си. Питахме се дали сме видели същото. Това трябва да бъде 11-метров наказателен удар в наша полза в последната минута на този мач. Треперехме, държахме се за главите, търкахме насълзените си очи, подскачахме наляво-надясно. Прегърнахме се силно в кръг.

За миг пред очите си видях нашата история. Как се стигна до точно този миг? Как шест толкова различни момчета се превърнаха в едно цяло? Бяхме общност.

Общността за мен винаги е била група от индивиди с много общи интереси и ценности. Но тези няколко момчета, част от които не познавах преди месеци, ме накараха да се замисля отново. Какво е общност? Защо общността е такава? Какво прави една връзка силна и стойностна, така че тя да продължава да бъде сплотена?

Общността е група от хора, които могат да преодолеят всички различия, ако ги обединява нещо по-голямо, идея, заради която са готови да загърбят всичко. Политически възгледи, кариерни и възрастови различия, интереси. Общността учи на търпение, доверие и вяра, не издига стени, а сплотява.

В България има страхотни общности, които се опитват да направят средата по-добра. За себе си, хората около тях, бъдещите поколения. Въпреки плашещата родна действителност и радикално поляризираното общество.

Но желая да разкажа за онази малка общност, която се зароди случайно, но естествено и се превърна в неизменна част от моето съществуване. Защото тя ме кара да се смея, да се радвам на малкото и да очаквам с радост бъдещето. Напомня ми човешкото в бурното ежедневие. Какъв принос и полза бихме имали към обществото, ако самите ние нямаме силите да се борим? Затова ни е нужна подкрепа.

Моята малка футболна общност не е катализатор на промяна, но прави живота на шест души малко по-хубав, а всеки един от нас се опитва да живее с достойнство и да бъде ценен за околните. Тази група е пример, че когато има една идея, която обединява, всичко останало е маловажно.

Помня нашата първа среща в една студена декемврийска вечер на 2021 г. Не съм предполагал, че хората, с които споделихме онези 90 минути тогава, могат да бъдат неизменна част от живота ми днес. Пролетта продължихме да се срещаме по мачове. Да си приказваме преди, по време и след края на всеки двубой. От разговори за футбол се стигна до образование, работа, минало, възгледи, мечти, ценности. От мач на мач очаквахме с нетърпение новата среща помежду си.

На 10 юли 2022 г. започнахме сезона заедно. Групата ни се разшири. Открояващи се един от друг, от различни краища на България, но обединени около идеята да подкрепят заедно любимия си отбор.

У нас на футболните привърженици се гледа изключително пейоративно. Особено на крайните или на тези, които споделят една трибуна с тях. На феновете, които скачат и пеят по време на целия мач, издигат хореографии, палят факли, веят знамена и шалчета.

Хората винаги са ме гледали с недоумение, когато им споделям, че всеки уикенд съм на стадиона. Но как? Ти си образован, интересуваш се от литература, история, познаваш толкова интересни хора, какво намираш там? Писнало ми е да търся отговор на този въпрос.

На стадиона откривам себе си. Намирам адекватен отдушник за всичко, уча се на лоялност, дисциплина, приятелство и любов. Открих хора, на които мога да разчитам.

За последните 10 месеца бяхме заедно и в радост, и в тъга. С онези пет момчета. Бяхме зад отбора въпреки бойкота на Сектора заради лошото управление и слабата игра, въпреки унизителното поражение от вечния враг. Бяхме там и в слънце, и в дъжд, и в сняг. Бяхме из хълмовете на село Бистрица, в Стара Загора, Пазарджик, Благоевград, Разград, дори и в Съединение. Заедно. Един до друг. И с месеците срещнахме още много хора като нас, които загърбват различията в името на една обща кауза.

Тази група е изключително хетерогенна. Млади хора с различно минало, интереси, политически възгледи, ценности и все пак заедно. Уважаващи се и подкрепящи се. Защото вече са общност.

В живота си досега съм бил част съм от редица различни общности. Професионални, образователни, литературни, приятелски. Но никоя не ме е научила на уроците, на които ме научи тази. Затова разказвам и за нея. Тя е образец, че ние, хората, сме способни да намерим идеята, която да ни сплоти—идеалът, смисълът, който да ни помогне да загърбим различията си.

Светът е плашещо фрагментиран. Общественият антагонизъм по всякакви значими теми расте, а консенсусът никога не ми е изглеждал толкова далечен. Сякаш компромисът е невъзможен. Но истинската общност събира, а не разделя.

И всяка една група може да открие поне едно сходство с онази, която презира. Защото сме хора и нищо човешко не ни е чуждо. Въпреки всичко, което ни дели, там някъде има нещо толкова голямо, което ни обединява. Само трябва да го открием. Както успяхме ние.