Изхранването на 300 000 бежанци и грижата за оцелели похищение ученици обикновено не попадат в длъжностната характеристика на университетски ректор. Но д-р Марги Енсайн никога не е била типичен ръководител; доказва го и като ректор на Американския университет в Нигерия между 2010 и 2017 г. и 2021 – 2022 г. Изправена пред избора да действа или не, за да помогне на преследвани от терористи деца и на бедстващи семейства, тя не се поколебава.
Освен че лично участва в дръзка операция по спасяването на 15 гимназистки, избегнали отвличане от радикалната ислямистка секта Боко Харам, д-р Енсайн лансира „Инициатива за мир на Адамауа“ в Североизточна Нигерия. С подкрепата на местната общност програмата се противопоставя на влиянието на Боко Харам в региона чрез образователни инициативи и предоставяне на хуманитарна помощ за близо 300 000 бежанци.
Д-р Енсайн е непоколебима в отношението си към проблемите на света и това предопределя както личното, така и професионалното ѝ развитие. Пътуванията ѝ още като дете я срещат със социалните неравенства по света и я мотивират да работи за тяхното разрешаване. Образованието според нея е не само „в основата на всичко“, но също така притежава силата – както и отговорността – да решава реални проблеми като неравния достъп до възможности и хуманитарните бедствия.
За последните 15 години д-р Енсайн полага основите на мащабни университетски програми за работа с местни общности както в Съединените щати, така и в страни от централна Африка. Независимо дали преподават четене и писане на деца в неравностойно положение, работят за включването на жените в икономиката, или помиряват различни религиозни групи чрез спортни инициативи, студентите ѝ прилагат на практика основно нейно убеждение – че образованието трябва да работи в услуга на обществото и на демокрацията.
Изследователската дейност на д-р Енсайн е тясно свързана с практическата ѝ работа и касае въпросите на развитието, предизвикателствата пред демокрацията и гражданската ангажираност.
Тя встъпва в длъжността ректор на Американския университет в България през септември 2023 г. с намерение да върне институцията към демократичните ѝ корени. За целта предвижда по-централна роля за Центъра за информация, демокрация и гражданство към университета и активно включване на студентите в живота на техните общности.
В интервю за бюлетина на Фондация „Америка за България“ Д-р Енсайн разказа за опита си в Африка, за връзката между успешните демокрации и ангажираните граждани и защо образователните институции трябва да играят водеща роля в разрешаването на социални предизвикателства.
Фондация „Америка за България“: Д-р Енсайн, защо избрахте да работите в сферата на образованието?
Марги Енсайн: И двамата ми родители работеха в тогава прохождащата гражданска авиация. Майка ми беше стюардеса във време, в което професията изискваше диплома за медицинска сестра. Беше невероятно любопитен и състрадателен човек. Семейството на баща ми е дълбоко засегнато от Голямата депресия. Той следва медицина, но впоследствие напуска и започва да работи като разтоварач на летището. Издига се до главен оперативен директор на авиокомпания „Пан Ам“ – една истинска американска история на успеха. Аз пътувах с тях по света и това беше истинска школа за мен. Оттам идва моето любопитство и любовта ми към различията.
Видях страшно много – видях хора, които притежаваха много, и такива, които нямаха нищо. Това те кара да си задаваш въпроса „Защо?“. Защо не може всички да имаме нещата, от които се нуждаем, и да са задоволени основните ни нужди – от храна и образование? Едва ли на 10, 11 или 12 години съм си задавала тези въпроси съзнателно, но се чувствам благословена, че съм имала възпитанието, школовката и възможностите, които родителите ми дадоха – да се срещам с различни хора, да ценя и обичам различията, да осъзная колко по-силни сме, когато събираме различни хора и чуваме различни идеи.
От малка ми е втълпено, че трябва да давам обратно на обществото. Затова винаги се питам: Въздействам ли достатъчно с това, което правя?
Образованието е в основата на всичко. То не решава всички проблеми, но ако научите хората как да мислят самостоятелно, как да са критични към информацията, как да търсят решения, как да учат през целия си живот, как да общуват – това са умения както за личен успех, така и за повече споделеност, за промяна към по-добро.
Живеем в изключително труден момент. Изправени сме пред огромни предизвикателства, някои от тях дълголетни, като бедност, неравенство, расизъм, невежество, тирания. Има и нови – екологичните кризи, изменението на климата, ролята на изкуствения интелект, киберсигурността, глобалната миграция – а за някои от тях дори не говорим. Осемстотин милиона души се опитват да напуснат части на света, които скоро ще са необитаеми. Досега човечеството не се е изправяло пред подобни предизвикателства и се нуждаем от хора, които са не просто образовани за проблемите, а работят неуморно за намиране на решения. Мисля, че образованието е в основата на едно бъдеще, в което има надежда.
„Америка за България“: Американският университет в България е основан преди 33 години, за да развива гражданското общество в условията на демокрация и да подготвя лидери, способни да отговарят на променящите се нужди. С това ли Ви привлече университетът?
М.Е.: Бях много скептична за идването си тук, в този регион, защото академичният ми опит е или в САЩ – където съм била ректор, заместник-ректор и една от първите жени преподаватели във факултета по международни отношения на Колумбийския университет – или в Централна Африка. Освен това съм работила доста в Латинска Америка. Очарована съм от Югоизточна Европа, но нямам опит тук. По тази причина имах съмнения какво мога да постигна тук и как мога да допринеса.
Дойдох на интервюто за работа въпреки всичко и прекарах около 36 часа в България – първо бях в София, а след това и в Благоевград за един следобед. Умът ми все още се съпротивляваше с идеята, докато не минах покрай табела до библиотеката с мисията на университета. На нея пишеше, че тя е да обучава студенти с висок потенциал – и знаем, че нашите възпитаници са точно такива – в среда на уважение и приемане на различията. След това погледът ми попадна на думите: „образоваме демократични, етични лидери, които променят региона, страната и света“, които буквално ме спряха, тъй като за мен мисията е много важна. Помислих си: „Ако вярват в това, ако наистина работят за това, би било страхотно да съм на това място.“ Звучи просто, но предвид това къде съм живяла, вярвам, че ако можем да станем модела, добрия пример за този регион или за континента, усилието си заслужава. А аз просто ще трябва да се постарая малко повече.
„Америка за България“: На какъв етап от развитието си е университетът днес и как виждате ролята му в бъдеще?
М.Е.: Въздействието на университета е далеч по-голямо, отколкото хората осъзнават и това е благодарение на неговите възпитаници. Успехът на един университет се съизмерва с успеха на възпитаниците му. Току-що се връщам от Лондон, където се запознах с 20 от най-успешните възпитаници, които съм срещала в кариерата си на университетски ръководител. Почти всички работят в сферата на финансите, някои са в образованието, но очевидно сме съумели да научим хората как гъвкаво да използват ресурси за растеж и развитие.
Същината на един университет е образованието, което предлага, неговите преподаватели, а ние винаги сме имали първокласни преподаватели, хора от цял свят, които са наистина необикновени и въздействащи, създават важни връзки, учат младите как да мислят различно, как да анализират случващото се от различни гледни точки. Това е отличителният белег на американското образование в стил „liberal arts“ – хуманитарни науки или в буквален превод „свободни изкуства“ – да носи свобода.
Тази година приветствахме най-големия випуск от студенти. Тази възходяща тенденция ще продължи. Не става въпрос само за растеж и числа, както се тревожат някои хора. Става въпрос за въздействие. Ако възпитаниците ни са наистина толкова добри, искаме да имаме още по-голямо въздействие. Трябва да привлечем повече студенти както от Балканите, така и от САЩ и други части на Европа.
АУБ е млада институция и е впечатляващо въздействието, което има само след 30 години. Ръководила съм най-стария университет в САЩ [колежа „Дикинсън“, бел.ред.] – първия основан такъв, след като ставаме независима държава, както и най-новия университет в Африка [Американския университет в Нигерия, бел.ред.]. Това ми дава добра перспектива за това как може да се развие едно висше учебно заведение. Хората просто не знаят за успеха на АУБ, за работата на неговите възпитаници. Не е на радара им, а трябва да бъде и това е част от моята задача – да популяризирам както постиженията ни, така и плановете ни за бъдещето.
„Америка за България“: Визията Ви за университета включва разширяване на дейността на Центъра за информация, демокрация и гражданство. С какво се занимава той и как си представяте ролята му в региона и отвъд него?
М.Е.: Центърът в момента е фокусиран предимно върху проекти, което е наистина важно. В някои от тези проекти участват студенти и преподаватели. Най-новият работи по темата „дезинформация“ – едно от най-ценните неща, които един университет може да прави в този момент. Основната функция на университета е да разкрива истината. Точно сега това е много по-трудно заради технологично генерираната дезинформация. Мисля, че това е едно от най-големите предизвикателства, пред които сме изправени.
Предвиждам доста разширена роля за Центъра. За да успее едно университетско начинание и да има въздействие, то трябва да бъде свързано с основната роля на институцията – образованието. Центърът ще се ориентира повече към координиране и работа с преподаватели, за да гарантира, че всеки студент е образован по темите „демокрация“ и „етика“. Това е посоката ни.
В момента търсим правилния подход, чрез който да гарантираме, че всеки студент, който завършва университета, знае какво означава, и то не само на теория, какво е да живееш в демокрация. Много често смятаме, че ако сме родени в демократична държава, то ние знаем какво означава това и как да бъдем нейни активни граждани. Но нито в САЩ, нито на други места по света се справяме особено добре да покажем на хората, че освен права имат и отговорности като граждани. Натам сме се насочили – да гарантираме, че всеки студент има граждански компетенции и познания, които да може незабавно да приложи в ежедневието.
Ангажиментът към обществото е демокрация в действие. Ако се преподава по подходящ начин, гражданското образование учи хората как да бъдат ефективни граждани – което означава да боравят с идеи, които не харесват, да се справят с различията, да намират съгласие, да навигират конфликтни ситуации, да разбират какви са проблемите в техните общности и страни.
Центърът вече прави част от това, но ще бъде още по-дълбоко интегриран в академичния живот на университета. Искам всеки завършващ студент да има опит в работата с общността и не говоря само за благоевградската общност. Благоевград е мястото, в което студентите придобиват опит, който след това да приложат в своите общности. Винаги учим най-много, когато правим нещо за другите.
„Америка за България“: Във Ваши статии споменавате колко важно е висшите учебни заведения да се върнат към корените си на катализатори на социална промяна – в противовес с тенденцията висшето образование да се третира като стока или услуга. Защо университетите са много повече от това?
М.Е.: Много хора смятат, че ролята на образованието е да ви подготви да си намерите работа. Но работодателите днес искат от своите служители да са получили образование с широк кръгозор, да могат да мислят сами, да боравят с различни гледни точки, да могат да общуват, да имат както „твърди“, така и „меки“ умения като умения за комуникация.
Всички си задаваме въпроса: „Каква е ролята на образованието?“ За някои то трябва да бъде специализирано, но това е последното нещо, от което се нуждаем в момента!
Америка става могъща страна до голяма степен благодарение на своите университети. Целта на първите субсидирани от държавата университети, създадени в началото на XIX век и наречени „колежи на демокрацията“, е да произвеждат знания предимно за селското стопанство. САЩ първо е аграрна сила. Т.нар. extension звена [служби, отговорни за връзката между университетите и фермерите, бел.ред.] пренасят знанията, уменията, откритията и изобретенията от университетите в местните общности. Това е моделът, в който вярвам.
Университетите създават ваксини, нови изобретения, по-добри методи за производство на храна. Не комуникираме достатъчно съзнателно обаче как те разрешават общественозначими проблеми, така че нашите възпитаници а) да разбират процеса и б) след завършване да се ангажират с тези проблеми, като създават нови решения в своите общности.
Ако хората са по-пряко изложени на реалните проблеми и предизвикателства пред техните общности, решаването на тези проблеми, било то на местно или на национално ниво, ще ги ангажира много повече. Как да съберем на едно място хора с различни гледни точки, произход и житейски опит за решаване на проблеми? Целта на образованието е да накара хората да разглеждат трудни идеи и да изследват даден проблем от много гледни точки. Това е същината на образованието.
Университетите играят абсолютно ключова роля в нашия конфликтен свят, но и свят на огромна надежда. Виждала съм я в някои от най-предизвикателните обстоятелства. Минаваме през сложен момент и като педагози трябва много по-съзнателно да подготвяме младите за свят, в който никой от нас не е живял.
„Америка за България“: Сблъскваме се с понякога огромни предизвикателства. Как да поддържаме надеждата жива през трудните времена? Има ли уроци от Вашия опит, които бихте споделили?
М.Е.: Бях ректор на високотехнологичен университет, предлагащ много възможности, в една от най-бедните части на света, в Североизточна Нигерия. Университетът е основан от необикновен човек с амбициозна визия, проницателност и щедрост. Човек, израснал без нищо. Няколко доброволци от Корпуса на мира го вземат под крилото си като дете и му помагат да завърши образование. Издига се в живота сам и истински вярва в демокрацията. Мисията на създадения от него университет е да подпомага развитието на региона. Ето защо бях част от този проект – припознах себе си в тази мисия.
Тъкмо бяхме започнали няколко проекта в общността, когато до нас достигнаха ужасяващи новини за случващото се само на 300 км северно от нас. Бяхме залети – първо 5 000, после 10 000, 50 000, 300 000 бежанци. В подобна ситуация може да си кажете, че нищо не може да направите, а може и да опитате да обедините общността за намиране на решение. Международната общност за развитие в началото изобщо не се интересуваше да помага.
Като университет създадохме инициатива за мир с участието на всички хора, които искаха да работят за разрешаване на конфликта, всички християнски лидери в общността, както и всички мюсюлмански лидери. Първо намерихме начин да работим заедно, откривайки допирни точки в идеите за мир на различните религиозни традиции. Винаги има допирни точки, а не говорим за тях достатъчно. Говорим за различията.
В началото университетската общност се събра на много големи групи и аз попитах всички: „Искате ли да се евакуирате или ще останете?“ Всеки имаше избор. Нито един човек, нито един преподавател не каза: „Тръгваме си“. Свързах се с всички родители. „Не, ние смятаме, че децата ни са в безопасност с вас.“ Това е една от най-плашещите реплики, които съм получавала в живота си, защото освен студентите – бакалаври и магистри, имахме и средно училище, огромна институция.
Тогава научих нещо много важно за университетите. Младите хора имат страхотни идеи и искат да участват в решаването на проблеми.
Нямаше училища за всички бежанци, затова студентите от специалност „медии“ създадоха интересни радиопредавания на местните езици, за да научат децата как да четат и всичко това се случваше навън, под дърветата. Уменията на децата по четене се подобриха зашеметяващо бързо. Студентите по компютърни науки също се включиха ентусиазирано. Всеки факултет създаде свой проект за решаване на проблемите, които бяха буквално пред вратите ни. Наехме всички местни жени без доходи да приготвят храна за програмата „Храна и книги“. Моите студенти всеки ден след заниманията си излизаха извън кампуса, за да помагат на децата с писането и четенето, с математиката.
По този начин помагате на хората да открият своята страст, да се научат как да решават проблеми, как да бъдат демократи – като в нашата инициатива за мир, където студентите трябваше да работят в сътрудничество не само с други студенти и преподаватели, но и с цялата общност. Това задълбочи убеждението ми, че сме способни да подготвим вдъхновяващи, интелигентни лидери с необходимите знания и умения да се справят в този свят.
Това бяха сред най-тежките предизвикателства, с които човек може да се сблъска. Насилието се случваше буквално през моста, но нашата общност остана в безопасност, защото се обединихме и нахранихме гладните, погрижихме се за хората и им дадохме образование.
Това може ли да бъде пресъздадено на други места? Абсолютно. Не всяка общност е изправена пред хуманитарна криза, но всяка общност има проблеми, които трябва да бъдат решени, независимо дали сте в България, в САЩ или в Централна Африка. Университетите трябва да бъдат в центъра на този процес – подготовката на млади хора с ангажимент към общността и умения за решаване на проблеми. И оттам идва надеждата.
„Америка за България“: Говорейки за надежда, изглежда, че хората с повече опит с демокрацията са по-песимистично настроени към нея, а хората от места с дефицит на демокрация и граждански конфликти като Нигерия ѝ възлагат далеч по-големи надежди. Защо мислите, че това е така?
М.Е.: Не мисля, че можем да си позволим да бъдем песимисти. Мисля, че имаме отговорност да поддържаме надеждата жива. И в миналото хората са се сблъсквали с този проблем, но не и с глобалните кризи, пред които сме изправени днес.
Трябва да се запитаме: „Ще решим ли тези предизвикателства като демокрации или като диктатури?“ Можем да решаваме проблеми единствено като демокрации, защото имаме нужда от нови идеи. Новите идеи не се раждат в диктатури, диктатурите се страхуват от свободната мисъл, особено ако тя има противоречиви идеи. Това е една от причините демокрацията да е толкова важна, освен че свободата е основно човешко право – свободата на словото, справедливостта, правото да бъдем третирани еднакво.
Можете ли да дадете пример за диктатура, която не е корумпирана? Лорд Актън е прав, че „властта покварява, а абсолютната власт покварява абсолютно“. Така стоят нещата и трябва да положим усилия, за да разберем как да заздравим демокрацията.
Демокрацията обърква хората, защото не е подредена и праволинейна. Не е лесно да се живее в демокрация. Трябва да общувате с хора, които не харесвате или с които не сте съгласни. Но това изглежда доста незначително в сравнение с големите проблеми, пред които сме изправени.
Като педагози, ние често приемаме, че хората знаят как да бъдат ангажирани граждани. Но как ще знаят това, ако нямат опит? Оттук идва моята надежда. Това предизвикателство има решение – и то е да се уверим, че младите хора са подготвени.
„Америка за България“: Когато говорим за решаване на проблеми, как да се борим с мисленето, че даден проблем „не ме засяга“?
М.Е.: В Нигерия преподавах клас по темата „обществено развитие“ и тъкмо бяхме започнали програмата „Храна и книги“. В класа ми имаше студент от много богато нигерийско семейство. Един ден обяснявах на студентите как ще се разходим до мястото, където се провеждаше програмата, на което той възрази: „Какво говорите? Аз няма да ходя пеш дотам.“ Отвърнах му, че пътят дотам е само десет минути. Той каза: „А няма ли автобус?“ Приключих разговора с покана: „Заповядай да се разходиш с нас.“
На място наблюдавах как той се държи с децата от програмата. По време на следващата ни лекция той се изправи и каза: „Искам да кажа нещо на всички. Баща ми притежава най-голямата петролна компания в тази страна и планът винаги е бил аз да работя за него. Това се промени. Как е възможно петгодишно момиченце в тази страна никога да не е виждало книга?“ Попитах го: „Ти ми кажи как е възможно. Това е твоята страна. Какво означава това за теб?“ Той каза: „На това ще посветя живота си.“
Когато имате възможност да преживеете нещо, моментално ще забележите огромната пропаст между това, което имате вие, и останалия свят… Това е смисълът на образованието. Не всички ще бъдат докоснати по този начин, но това ще се случи с достатъчно много хора, за да подготвим следващото поколение да бъде поколение на ангажирани, демократични хора, които решават проблеми.
