България заема почетно място сред декорациите по стените на дома на Кен и Линда Вандер Уил. Произведения на изкуството, фотографии и други спомени свидетелстват за двете години и половина, през които семейство Вандер Уил живее в нашата страна в началото на 90-те години на миналия век.

Пребиваването им у нас е кратко, но запомнящо се – свързват го с обогатяващи преживявания, несравними по своя интензитет и допир до непознатото. За четирите деца на Кен и Линда, България е страната, в която за първи път им се случват много неща – тръгват на училище, срещат първата любов, запознават се с хора, за които демокрацията не е даденост, тъй като не са израснали в нейните условия. В нашата страна Кен и Линда се изправят пред интересни професионални и лични предизвикателства и поставят началото на своите вълнуващи нови кариери в областта на международното развитие. Кен управлява организацията, която в сътрудничество с Българо-американския инвестиционен фонд (БАИФ) – предшественика на Фондация „Америка за България“, отпуска първите микрокредити за предприемачи, планиращи стартирането на нов бизнес в България. В това време Линда участва в изграждането на основите на зараждащата се у нас рекламна индустрия.

Дейността на Кен бързо се разраства и обхваща цяла Югоизточна Европа. За да си осигури по-лесен достъп до другите държави на Балканите, през лятото на 1995 г. семейство Вандер Уил се премества във Виена, Австрия. Кен и Линда напускат България с усещането, че не са дали на тази гостоприемна страна всичко, на което са били способни. И така, две десетилетия по-късно, те възстановяват връзките си с България. Кен се присъединява към Борда на директорите на „Америка за България“ – начинание, което Линда подкрепя с ентусиазъм, и което става причина семейството да посещава страната ни два пъти в годината, въпреки че и двамата продължават да са активни професионално.

„Спомените ни от България са наистина прекрасни и е много вълнуващо, че приключението ни тук продължава“, споделя Линда.

През 2019 г. като поздравителна картичка за Коледа, Кен и Линда изпращат на приятелите и колегите си своя снимка пред Епископската базилика на Филипопол – една от най-значимите инвестиции на Фондацията в културно-историческото наследство на България. Тя свидетелства за това колко близко до сърцата на Линда и Кен е тяхното „българско приключение“.

В следващото интервюто, дадено за бюлетина на Фондация „Америка за България“, Кен и Линда си спомнят за България от началото на 90-години на миналия век и разказват за настоящата си работа с Фондацията, насочена към преодоляване на трудностите пред развитието на бизнеса в страната.

Голяма част от професионалния ви живот е свързан с международното развитие. Какво провокира интереса ви в тази област?

Кен: В САЩ започнахме да се развиваме професионално в доста традиционни сфери. Бързо намерихме успешна реализация и след като в края на 80-те години продадох компанията, в която бях съдружник, трябваше да вземем решение с какво да се занимаваме оттук нататък. Запознахме се с идеята за микрокредитиране – отпускане на малки заеми за предприемачи, които да развиват малък бизнес и да разкриват нови работни места. Интересувахме се от дарителство и начините, по които неголяма сума пари може коренно да промени живота на едно семейство. Започнахме активно да търсим информация за темата, по която работих в рамките на задочната ми докторантура, и която впоследствие превърнах в житейско призвание. Така се случи преориентирането ни в професионално отношение.

Линда: След като достигнахме определена възраст – а ние имахме големия късмет да разполагаме със значителни средства след продажбата на бизнеса ни – се запитахме: „Искаме ли да прекараме останалата част от професионалния си живот, правейки това, което сме правили досега, или искаме да рискуваме, като опитаме нещо различно?“ Изпратихме CV-тата си до 40 различни организации по света с посланието: „Ето, това сме ние, това са уменията, които имаме в областта на счетоводството и рекламата. Търсите ли доброволци за една година?“ Така се озовахме в Коста Рика като доброволци към Opportunity International, а през същата година от организацията ни предложиха работа.

Когато живеете в голяма индустриална държава и голям град като Чикаго, какъвто беше нашият случай, от вас не зависи почти нищо. Но ако отидете в някоя от държавите в преход в развиващия се свят, тогава нещата стоят другояче и вероятно уменията ви ще бъдат оценени по-високо, което носи голяма доза лично удовлетворение.

Какво мотивира решението ви да се преместите с шестчленното си семейство в държава, в която току-що е рухнал комунистическият режим?

Кен: По това време работехме за неправителствена организация, наречена Opportunity International, с която все още имаме доста ангажименти. Организацията създава програми за микрокредитиране на малък бизнес по целия свят. В онзи период работеха главно в Азия и Латинска Америка, както и в някои части на Африка. След краха на комунизма, в Източна Европа също се откриха възможности за подобен тип дейност. По това време и двамата с Линда бяхме членове на борда на Opportunity International. Докато се проучваха възможностите в Източна Европа, се проведе разговор с Българо-американския инвестиционен фонд (БАИФ), тогава ръководен от Франк Бауър и Нанси Шилър, относно участието на Opportunity International в създаването на програма за микрокредитиране на малък бизнес на ранен етап в България чрез обединяване на част от капитала на организацията с капитала на инвестиционния фонд. Аз проведох проучване за осъществимост и в края на 1992 г. се преместихме в България.

Линда: Вече бяхме почти на четиридесет и считахме, че би било интересно да си вземем творчески отпуск. Искахме да осигурим на децата си възможност да се запознаят с различни части на света преди да достигнат до по-горните класове в училище. Аз бях отворена към възможности за работа в по-отдалечен район. Но трябва да бъде откровена, че когато от Opportunity International ни предложиха да работим в България, трябваше да отворя картата на света, защото не бях сигурна къде точно се намира тази страна.

С други думи, не сте имали конкретни очаквания. Как потръгнаха нещата?

Линда: При мен нещата се наредиха много добре, тъй като по време на комунизма малко хора са се занимавали с реклама. Имаше много международни компании, които по това време навлизаха на българския пазар, а рекламна индустрия на практика не съществуваше. В този смисъл, пред мен се разкриха възможности, които никога не бих имала в Съединените щати. Изготвих стартиращата кампания на British Cable & Wireless, когато излязоха първите им мобилни телефони. Работих и за Shell Oil. Възлагаха ми се задачи, за които не бих имала шанса дори да кандидатствам, ако бях в Америка.

Кен: В България създадохме фондация „Начала“ и започнахме да назначаваме и обучаваме служители. Opportunity International осигури оперативната подкрепа, технологиите и пое оперативните разходи, а БАИФ предостави заемния капитал. Докато работихме в България, отпуснахме няколко хиляди заема в размер от $500 до около $5000, което беше доста солидна сума за онези дни. Наред с това подкрепихме множество стартиращи предприемачи на ранен етап с разумни заеми, които те трябваше да погасят в рамките на 2 – 3 години. Спомням си, че първият заем беше отпуснат на зъболекар, които искаше да създаде частна практика. Мисля, че беше във Велинград. „Начала“ имаше няколко офиса на територията на България. Дейността ни беше фокусирана във селските райони, защото искахме да излезем извън София. Пътувахме доста.

След успеха ни в ранните години в България на хоризонта започнаха да се появяват други държави и възможности. Мисля, че бяхме първите, които се опитваха да развиват микрокредитиране в посткомунистическа Европа.

Само заеми ли предоставяхте или осигурявахте и менторство?

Кен: Осигурявахме менторство, въпреки че служителите по заемите също бяха нови за този бизнес, така че организирахме много обучения за тях с очакването, че впоследствие те също ще могат да водят обучения и да предоставят насоки. Работихме съвместно с няколко други програми. Провеждахме и обучения за клиенти, но мисля, че най-ценна беше подготовката за първоначално назначените служители във фондацията.

Кое ви изненада най-много в България в началото на 90-те?

Линда: Спомням си нещо, което ме удиви – хората се учудваха, че сме в България! Беше много мило да виждаме хора, които наистина се вълнуваха от присъствието ни, което впоследствие ги караше да вярват повече в себе си.

Какъв беше животът ви в онзи период?

Линда: Живеехме в подножието на Витоша и една от стените в детската стая беше изцяло остъклена. Веднъж имаше буря и цялата рамка на прозореца влетя в стаята, след което се разпадна на парчета.

За около година имахме проблеми с водопровода, и имахме вода веднъж на два-три дена за около шест часа, като през това време аз наливах вода в онези големи пластмасови бидони, за да я използваме за тоалетната.

Също така сменяха имената на улиците с имената, които първоначално са носели, и премахваха всички руски имена, така че за някой, който разчита много на пътната карта – имах четири деца, които трябваше да водя на разни места – това беше предизвикателство. Понякога имената на улиците изцяло липсваха, понякога все още не бяха сменени руските имена, а понякога имаше табели с новите български имена. Ясно беше, че в страната се случват сериозни промени.

Кен: По отношение на бизнеса, едно от предизвикателствата беше свързано с липсата на законова рамка и правна сигурност както за нас, които създавахме програма за микрокредитиране, така и за всички наши клиенти, които се опитваха да стартират бизнес. Мисля, че всички те бяха притеснени от липсата на правна сигурност и решения, както и от проблемите с лицензирането и наличието на корупция.

Най-голямото ни дете беше ученик първа година в Американския колеж в София. Випускът беше от 100 деца, които цялата предходна година бяха учили английски заедно. Синът ни се присъедини към тях във втората година. Той беше един от малкото чуждестранни ученици в първия випуск на колежа, но мисля, че за него това беше полезен опит. Там се запозна с първата си приятелка и беше впечатлен колко силни са българските ученици по много предмети. Днес той е щатен професор по био статистика в Харвардския университет. Математиката, която научи в България, със сигурност му беше от полза.

Линда: В колежа той срещна първите истински представители на бивша комунистическа държава, а много от българските ученици за първи път се сблъскваха с човек от капиталистическа страна, като от двете страни беше налице тежка пропаганда. Сблъсъкът между всичко, което си чувал през живота си за комунистите, от една страна, и срещата с истински, неподправени представители на тази култура, които са твои връстници, е отрезвяващо преживяване и за двете стани. Именно това искахме за нашите деца – да придобият широк глобален поглед върху света.

Не знаех български и открих една жена, инженер по професия, с която основахме консултантска фирма, предоставяща услуги в областта на графичния дизайн и рекламата. По този начин имах възможност да се потопя доста дълбоко в българската култура. Работата беше вълнуваща и свързана с предизвикателства. Занимавахме се доста с печат и хартията, която използвахме беше руска, а международните клиенти, с които главно работехме, очакваха по-високо качество. Спомням си, че купувах хартия от Германия, а от печатницата заменяха качествената немска хартия с руска. Когато пишех годишния доклад за поредния ни клиент имаше четири различни топа хартия, и аз спирах хората и им казвах, „Не, не от тази хартия. Искам от моята хартия.“ Във всяка институция се очакваше да занесеш нещо за почерпка (смее се) – бутилка уиски или нещо друго. За мен това беше непозната практика.

Подновихте връзките си с България преди три години, когато Кен прие да стане член на Борда на директорите на Фондация „Америка за България“. Защо решихте да се присъедините към Фондацията?

Кен: През годините не съм преставал да се интересувам как се развива БАИФ и да следя трансформирането му във Фондацията и когато се свързаха с мен, трябваше да поговорим, защото аз все още работя. Може би нямаше да се съглася, ако не ставаше въпрос за България, но ние сме живели тук и сме преживели толкова много, пътували сме до толкова много места, знаем малко български. Наистина оценявам дейността на Фондацията, както и възможността да изляза от света на инвестициите и да науча нещо за дарителството. Дълбоко уважавам членовете на борда на директорите, които познавам. Не съм преставал да поддържам контакт с Димитър [Вучев] от онези ранни години.

Също така имах усещането, че напуснах България прекалено рано. Връщах се тук до 2000 г., но времето ми беше разпокъсано между осем други държави. Исках да възобновя връзките си с България, за да видя какви промени са настъпили.

Линда: Аз бях развълнувана. Прекараното в България време беше формиращо за нашите деца, както и вълнуващо от професионална гледна точка за мен. Това беше първият път, в който ние като семейство се пренасочвахме в професионално отношение. Вълнуваща е идеята да се върнем там, където стартирахме и да проследим развитието.

Какви промени наблюдавате в България тридесет години по-късно?

Линда: Не можах да повярвам колко се е развил квартал „Драгалевци“. Когато живеехме там, приличаше по-скоро на селскостопански район, а сега видяхме хотел, павирани улици и много приятен парк.

Кен: Използвахме трамвайната спирка на „Хладилника“, която беше доста мрачно място през онези дни, а сега целият район изглежда доста по-добре. Това, което най-много ме впечатлява, е създадената инфраструктура, дори в малките градове. Пътищата, парковете, музеите – цялата публична инфраструктура изглежда много по-добре и очевидно функционира много по-добре. Изумително е, че в някои от парковете в София фонтаните работят през по-голямата част от годината. Това не се случва дори в Чикаго, и съм впечатлен, че в София всичко изглежда чудесно – цветята, парковете. Нито едно от тези неща не съществуваше, когато ние живеехме тук, и нищо не функционираше на практика.

Линда: Днес София изглежда като всеки един от големите градове в западния свят, въпреки че някои места в провинцията са все още доста изостанали.

Когато живеехме в „Драгалевци“, хазяинът ни казваше да оставяме отпадъците до външната врата, защото ги горял за отопление. Това са неща, които показват колко важна е инфраструктурата за качеството на живота и въздуха, както и за сигурността. Спомням си автобусите, които се изкачваха по хълма към нашата къща и бълваха дим. Всичко това вече е в миналото.

Пред нас остават още много нерешени предизвикателства. Каква според вас е ролята на Фондацията за справянето с тях?

Кен: Това, което все още наблюдаваме от онези дни, е „изтичането на мозъци“. Много от най-добрите и най-умните напускат страната. Считам, че едно от предизвикателствата е свързано с определяне на хората и проектите, които трябва да бъдат подкрепени, за да искат повече българи да останат в България. Мисля, че някои от тези проекти и хора са свързани с образованието и технологиите, като подкрепата трябва да бъде насочена към процъфтяващия софтуерен сектор и подобряване на бизнес средата като цяло. На по-глобално ниво, трябва да продължат усилията за превръщането на страната в по-атрактивно място, където българите искат да останат и да развиват бизнес. Харесвам инициативата RE:TURN, насочена към популяризиране на България сред българската диаспора в чужбина и превръщането ѝ в атрактивно място, в което напусналите я да се завърнат и евентуално да обмислят стартирането на бизнес.

Кои според вас са най-големите пречки пред развитието на бизнеса и инвестициите в България днес?

Кен: На първо място това е демографията, която прави растежа много труден. Освен това, хората не смятат, че имат равен шанс да си намерят работа и да успеят, или пък усещат, че картите са предварително наредени в техен ущърб в резултат на корупция или концентрация на власт в определени ръце. Затова хората решават да напуснат страната и да търсят препитание другаде. Мисля, че това е една от причините за външната миграция. Безработицата в България е много ниска, така че пазарът на труда е налице. Хората, които напускат, най-вероятно са били обезкуражени, защото не са могли да се конкурират при равни условия. Фондацията ще направи всичко, което би довело до установяването на справедлива и балансирана бизнес среда.

Линда и аз участвахме в благотворителна бизнес закуска за Антикорупционния фонд в Бостън и заедно с много други хора дарихме средства за Фонда, защото мисля, че ще бъде трудно тези средства да бъдат събрани в България. Доволен съм, че имахме възможност да помогнем. Хората не са безразлични към работата на Фонда. Знаем, че тя изисква много кураж и заслужава да бъде подкрепена както морално, така и финансово.

И двамата пристигнахте от Чикаго, за да участвате в благотворителната бизнес закуска за Антикорупционния фонд, която не е част от задълженията ви към Фондацията. Какви конкретни интереси имате в областта на върховенството на закона?

Кен: За мен те са свързани с бизнес средата. Наистина смятам, че ключът се крие в превръщането на България в по-атрактивно място за развиване на бизнес, което включва медиите, върховенството на закона, прозрачността. Важна цел за Фондацията е осигуряването на благоприятна среда за бизнеса. И в този смисъл, ще направя всичко по силите ми, за да подкрепя тази цел. Така предприемачите ще останат в страната, а е възможно дори някои от тези, които са я напуснали, да се завърнат.