Или причина №5 да се влюбите във Видинско

Видинско не е живописно само заради реката, планината и скалите. Истинската му живопис са хората. В крайдунавските села, в торлашките махали в планината, във влашките общности, в читалищата, в дворовете, в малките кухни, където някой вече е сложил тенджерата на огъня, преди още да сте разбрали, че сте поканени.

Янина Танева от сдружение „Фабрика за идеи“ казва, че най-ценното на региона са хората. Организацията работи за съхраняване на културното наследство в малки населени места, но не като поставя спомени зад витрина. „Един битов кът музей не прави“, казва Янина. Затова те срещат млади творци, етнолози и артисти с местните общности. От тези срещи се раждат обновени пространства за събития, дигитални архиви, живи инсталации, разговори, които връщат селото в настоящето.

В село Ясен например са направили „бабафон“. Звучи като предмет от приказка, но всъщност е арт инсталация, която събира и предава живи истории на местни хора. От него може да чуете Северина Александрова, която обяснява защо, въпреки че се казва Северина, всички ѝ казват баба Миротка. Може да чуете местно влашко наречие, сватбени обичаи от баба Танка, разказ за аналогов хладилник от Диляна Ангелова. Бабафонът не е носталгия с прах по нея. Той е телефон към свят, който още говори, стига някой да вдигне слушалката.

В Кошава, село край Дунав, Венцислав плете рибарски мрежи. Възел по възел, нишка по нишка. Той е рибар и един от малкото майстори, които пазят този занаят. Докато ръцете му работят, човек разбира, че мрежата не улавя само риба. Улавя време. Ако някой не го предаде нататък, то просто ще се разплете.

В Делейна не се попада случайно. Трябва да сте тръгнали натам. Селото е близо до границата със Сърбия, с чешми, извори, хора, които още помнят, и други, които се опитват да съберат паметта, преди да се разпилее. Там „Фабрика за идеи“ работи с местните по снимков архив на селото. Там се говори и за трудни страници от миналото – включително за съпротивата срещу колективизацията и за женския протест от 1944 година.

По фасадите на някои влашки къщи се виждат жугравели – стенописни мотиви, които одушевяват пространството. Етноложката Десислава Божидарова казва, че те правят дома по-голям отвътре. И наистина – една шарка по стената може да се окаже защита, памет, молитва, подпис на човек, който е вярвал, че домът не е само покрив, а свят.

На няколко километра от Делейна е Алботинският скален манастир. На втория ден на Великден местните се събират в местността под него – дългогодишна традиция за хората от Градец, Долни Бошняк, Раброво, Косово, Делейна, Тияновци. Има събор, хора, срещи, шум. А ако предпочитате тишината, скалите и пътеките около манастира са достатъчни за цял следобед размисъл.

В Салаш по̀ на юг паметта пази историите за великодушието на местните към интернираните български евреи през 40-те години – история, описана от писателя Мони Папо. И може би не е случайно, че именно край селото повече от век се провежда българо-сръбският събор „Кадъ Боаз“, който всяко лято събира хора от двете страни на границата и напомня, че този край отдавна умее да живее отвъд разделителните линии.

Такива истории трудно се превръщат в туристическа атракция, но без тях един регион остава неразбран.

А после Видинско внезапно сменя тона. В Ново село има къща с кукли – от онези странни и прекрасни места, които помните по-дълго от официалните забележителности.

Такъв е този край: крайбрежни села с плажове, планински села с диалекти, влашки песни, торлашки рецепти, български легенди, къщи с шарки, хора с истории. Не е епично по традиционния начин. Епичното тук седи на столче пред къщата и пита дали сте яли.

Слушайте цялата история в Спотифай: