„Какво мога аз, американецът, да предложа на българския театър?“

Този въпрос ме занимаваше през цялото време, докато работех в София по „Avenue Q“. Занимаваше ме и преди това, докато течеше организацията и подготовката за пътуването ми от Ню Йорк до България, за да режисирам в Кукления театър този бродуейски мюзикъл. Чувствах се отговорен и исках престоя ми да бъде максимално полезен за всички. 

„Какво мога аз, американецът, да предложа на българския театър?“

Този въпрос ме държеше буден през нощта и занимаваше мислите ми през деня.  Работех здраво и се стараех да предам целия си опит, знания и талант на екипа на „Avenue Q”. Но всеки път, когато ми се стореше, че съм стигнал до отговора, нещо сякаш не достигаше, за да е пълен.  Всеки път, когато ми се стореше, че съм открил онова, уникалното, чисто американското, което мога да дам от себе си, се оказваше, че артистите от Кукления не само вече го знаят, но са и експерти по него. Осъзнах, че театралната общност е едно голямо световно семейство, в което всички сякаш се познаваме, защото срещаме едни и същи предизвикателства в стремежа си нашите гласове да стигнат до публиката чрез постановките, които създаваме. 

„И все пак, какво мога аз, американецът, да предложа на българския театър?“

Щом проумях, че всички сме едно глобално семейство от артисти, престанах да се опитвам да обучавам и започнах да се уча.  Разбрах, че не е толкова важно какво аз мога да предложа, а какво българите могат да предложат на мен. Въпросът ми се промени. 

„Какво мога аз, американецът, да науча от българския театър?“

Има много отговори на този въпрос, но един от тях изпъква.  Докато бях в България станах свидетел колко силна и сплотена е българската артистична общност.  Не съм виждал такова нещо никъде по света.  Българите ме канеха в домовете си, сприятелих се с всички – това беше едно от най-прекрасните преживявания, които съм имал през целия си живот.  Хората ми готвеха домашни гозби в количества, под които масите се огъваха.  В Америка от време на време също сядаме на трапезата, но това е само на големи празници – Великден, Деня на благодарността и Коледа. 

Тези вечери на шопска салата, сарми и вино, на увлекателни разговори до среднощ, пълни със смях и любов отвориха очите ми за по-добър живот.  В София има опияняващ социален живот и гостоприемство, което дълбоко ме развълнува. 

Контекстът на общуването извън сцената беше много подходящ за работата ми по „Avenue Q”, защото същността на този мюзикъл е историята на една общност, на едно голямо семейство.  По време на репетициите бях вдъхновен от артистите и общуването, което бяха изградили помежду си. Силата на тези здрави приятелства допринесе за магията, която се случва на сцената, между героите на мюзикъла.  Тези две семейства – героите на сцената и артистите извън сцената се сляха толкова добре, че ми беше трудно да кажа откъде започва едното и къде свършва другото.  Дали героите се смеят на нещо свое, или артистите са си казали някаква шега, или и двете?  Това прекрасно чувство на сплотеност е най-любимото ми нещо в работата по „Avenue Q”.  Важното за мен беше, че не аз донесох този дух в София, а София ми го предаде. Може би Фондация „Америка за България“ трябва да бъде преименувана на Фондация „България за Америка“, защото всъщност от това преживяване печелившият бях аз – един американец в София. 

Завинаги ще нося в сърцето си България и уроците, на които ме научи българския театър.

Уест Хайлър, режисьор