Рисувам от малка, обаче нещата никога не ми изглеждаха завършени. Сякаш исках да кажа още нещо. Тогава нашите купиха дигитален фотоапарат. Погнах котката – тя беше първият ми фото-модел. После двете ми по-големи сестри. Пеперуди, цветя – това снима едно дете. Исках да се занимавам с фотография, а нашите искаха да стана инженер. Да дадат пари за фотографски курсове беше немислимо. Записах „Компютърни науки“ в Техническия във Варна. Бях в първи курс, когато моя приятелка каза, че баща й прави безплатни курсове по фотография и така попаднах в школа „Дедал“. Още щом прекрачих прага се влюбих. Беше като вкъщи. По-хубаво вкъщи. Средата беше прекрасна – творчески хаос и безусловно приемане. Там преподавател ни беше фотожурналистът Цецо Трънков – най-якия! Всяка събота ни водеше навън да снимаме, а неделите обсъждахме. Даваше ни домашни и в края на всяка година имахме изложби на какви ли не места: в съда, в Радио Варна.
През 2012 заминах по „Еразъм“ в Магдебург. Тогава вече бях започнала да експериментирам с двойна експозиция. Първо наслагвах портрети, но беше много шизофренично. После включих пейзажи върху портрет. То пък точно тази година двойната експозиция взе, че стана бесен тренд.
Публикувах снимките си в Behance – онлайн платформа за дизайнери, фотографи и илюстратори. Един ден ме включиха в рубриката „Избор на редакторите“. И започнаха да ми се обаждат. Писаха ми моделиерите от Diesel, които включиха мой портрет като принт за дрехи в колекцията пролет-лято 2015. Много е странно да си видиш физиономията на хиляди фланелки. Публикуваха ме на корицата на индийското списание Better Photography с няколко страници мои работи и биография – по онова време доста скромна. След това в британското #Photography, в списания за дизайн и фотография в Китай и Саудитска Арабия. Но сбъднатата ми мечта беше, когато попаднах в дизайнерските блогове, които бях следила с години. Това е силата на интернета!
Сега работя в DDB – една от най-големите и най-награждавани рекламни агенции в София. Отговарям за Макдоналдс и EVN. Изглежда имам късмет винаги да попадам в добра среда – колегите ми са чудесни. Но сърцето ми е във Варна и винаги, когато се прибера, отивам в „Дедал“, не толкова като преподавател и помощник, а като приятел завинаги.
Анета Иванова, възпитаник на школа „Дедал“, Варна
