От Катерина Василева

Катерина Василева е участник в програма „Медия е:волюция“ на Фондация „Америка за България“, випуск 2023.  

„Откакто се помня, се ровя в минало.“ С тези думи започнах един срамежлив двуминутен разказ във формата „печа куча“ [от японски, „разговор“; подход за разказване на истории с малко думи, бел.ред.] преди девет месеца. Историята на интереса ми към миналото беше първата, която разказах в рамките на стипендиантската програма за млади журналисти „Медия е:волюция“ на Фондация „Америка за България“, в която имах честта да участвам през изминалата година. И до днес това продължава да бъде историята на моето виждане за изграждането на една общност, за прехода от „аз“ към „ние“. За смисъла изобщо да се опитваме да правим нещо, каквото и да било.

Започнах да се занимавам с журналистика, когато бях на 18. Причината беше проста – изведнъж открих професия, която издигаше на пиедестал дотогава порицавания ми, досаден за всички околни навик – да задавам въпроси. Измежду милионите питания винаги най-предизвикателни за мен са били тези, свързани с миналото. Каква е била баба Х., която е починала, преди да се родя? Какво е работил прадядо, че да имаме негов пистолет във витрината? А защо дядо е бил в затвора? Защо, защо, защо?

Има нещо изключително интригуващо в стремежа да научаваш повече за времето отпреди да те има, за хората, без които не би те имало. С годините и неизменното порастване любопитството ми обаче се разля отвъд границите на семейството и въпросите ми станаха „важни“, социални, политически. Защо е имало толкова войни, изселвания и кризи през миналия век? Какво се е случвало през социализма? Кои са жертвите на Народния съд? Как се е осъществил преходът? Приключил ли е той? Защо сме така?

В порива си към миналото, към родовата памет и дори колективната история на едно общество, човекът е неизбежно сам. Бях убедена в тази истина, затова и оставах сама, когато се отдавах на своя най-голям интерес. Четях книги по темата, рових се в стари семейни документи, дори тръгнах сама на дълго пътуване из Балканите и Източна Европа, за да се задълбоча.

Миналото обаче е именно общо – особено онова, близкото, от последните стотина години. Най-близкото ни минало, което все така ни разделя – и в България, и на Балканите, и може би в целия свят. Да подхождам към тази тема сама може би ми помага да се почувствам по-цяла. Но няма да ми помогне да допринеса към каузата, която вярвам, че се съдържа в опознаването на миналото: свързването на обществото, в което живеем. Преодоляването на травмите, разделенията и историческите комплекси с цел изграждането на една смирена, съзряла и готова да посрещне новите предизвикателства общност – това е истинската цел на паметта.

През журналистиката и програмата „Медия е:волюция“ аз постепенно се открих към другите, които се вълнуват от същите въпроси. Естествено, започнах с изкуството – запознах себе си и читателите с няколко истории на артисти, които разказват комунизма и се опитват да осмислят неговото наследство чрез своите творби – радиобалет, изложба, арт инсталация, книга и филм от архивни кадри.

След това се върнах малко по-назад и си припомних източноевропейското ми пътуване от миналата 2022 г. Тогава посетих прекрасни музеи, които по иновативен начин подхождат към същата болезнена тема за паметта. Успях да се свържа с техните създатели от Сараево, Загреб и Варшава и разказах за тези специални места – как са се зародили, откъде са получили подкрепа, има ли интерес към историите на „малките хора“ като огледало на колективните преживявания.

Активно търсех моята тема за паметта и в актуалните политически събития – като решението да бъде преместен Паметникът на Съветската армия. Потърсих образа на този монумент отвъд историята и политиката – като популярно място за срещи на младежки общности, платно за гражданска позиция, музикална сцена. Дали е възможно преосмисляне на места като съветския паметник в нова, демократична светлина? Тази статия ми даде да разбера, че много от въпросите, които ме занимават, вероятно никога няма да имат еднозначен отговор. И в това няма нищо лошо.

Впоследствие успях да направя и видеорепортажи за други малки общности, които се занимават с култивирането на общата памет. „Киноклуб Супер 8“ например събира почитатели на любителското кино, които възстановяват и дигитализират стари домашни филми от България. Така клубът съхранява спомена за живота на „обикновения човек“ през миналия век – семейства на море, деца на манифестация, млади хора на път. „Това са отделни лични истории, но заедно те създават една обща картина на културното ни наследство“, каза ми Тихомир, един от артистите. И добави: „образ на историята ни.“

Завърших пътя си в програмата с още една история за миналото – тази на момичетата зад изложбата „Славки приказки“. Чрез изработени от тях макети на панелен блок и един от апартаментите в него, художничките и мои приятелки Анна и Калина сблъскват социализма и демокрацията в хаотичните години на прехода и канят публиката на разговор за наследството от този период. „Миналото е голяма част от нас и е основата, върху която работим и се развиваме“, сподели ми тогава Анна.

Досегът ми с всички тези хора – артисти, изследователи, специалисти от неправителствения сектор и т.н. – ме убеди, че макар страната ни да има много спешни и неотложни проблеми за разрешаване, в нея расте една малка, но силна общност, която се грижи за паметта. Тези хора ценят заниманието с миналото като основополагащо за всяко здраво, граждански образовано и проспериращо общество. И ми показват, че не съм сама във въпросите, които си задавам.

Все по-честото проблематизиране на паметта за травматичните събития от близкото минало на България за мен е знак, че започваме да ставаме малко по-ясни сами на себе си, малко по-ориентирани спрямо голямата картина на причините и следствията. Надявам се, че чрез тази крачка назад, чрез погледа, обърнат към историята и нейните уроци, все по-добре ще учим себе си и следващите поколения как заедно да вървим напред. Като разнообразната, обединена и уверена в себе си общност, която знам, че сме способни да бъдем.