Той си служи с баскетболната топка също толкова умело, колкото и с думите. Но дали разказите на писателя и баскетболен треньор Иво Иванов са по-вълнуващи от тренировките с него може да се поспори.
В неделя, 18 юни, любителите на баскетбола и на литературата ще могат да отсъдят сами. На благотворителната баскетболна тренировка в подкрепа на Фестивала за изкуство и граждански права „Граждански будилник“, той ще демонстрира и друго близко до сърцето му занимание – това да помага на другите.
Създаден по инициатива на Българския център за нестопанско право, фестивалът „Граждански будилник“ насърчава социалната ангажираност и отличава творби на социални теми.
Проявите на грижа и взаимност често са предмет на творчеството и на Иво Иванов. Негова статия от 2014 година, която сравнява два силни екипа – баскетболния отбор „Сан Антонио Спърс“ и Кралския Концертгебау оркестър, обобщава мислите на писателя за силата на отборността и приемането на различията.
„Сан Антонио Спърс“ и Кралският Концертгебау оркестър не са просто отбор и филхармония – те са обществени модели на бъдещето… Това са две организации с далновидна стратегия, които са разбрали, че светът се е превърнал в глобално селище и успехът е възможен само тогава, когато си се освободил от всички закостенели предразсъдъци. Осъзнали са, че всяка цел е постижима чрез взаимопомощ, себераздаване и колективно усилие.“
В интервю за месечния бюлетин на Фондация „Америка за България“ разговаряхме с Иво Иванов за социалноангажираното изкуство, за емпатията и солидарността, за допирните точки между изкуството и спорта, за последната му книга „Хроника на болката“, както и за вдъхновяващите хора и събития, които му вдъхват надежда за бъдещето.
Фондация „Америка за България“: Какво ви подтикна да подкрепите Фестивала за изкуство и права „Граждански будилник“?
Иво Иванов: Ще се включа в кампанията с баскетболна тренировка и мач, което съчетава неща, които много обичам – баскетбола и социалната ангажираност. Аз винаги съм търсил платформа, чрез която да ангажирам хората да бъдат по-активни в обществото. Ние много често влизаме в затворен цикъл – работа, магазин, дом, работа, магазин, дом – и губим контакт с нещата, които наистина са важни и биха ни помогнали да оставим следа след себе си. Винаги съм вярвал, че човек става полезен на себе си тогава, когато стане полезен на другите. В крайна сметка човек се чувства по-удовлетворен, когато помогне на другите, когато успее да дръпне тези струни в обществото, които биха го направили по-хуманно и по-добро.
„Америка за България“: Казват, че изкуството ни прави по-човечни. В този смисъл може ли да твърдим, че изкуството е социалноангажирано по дефиниция?
Иво Иванов: Творчеството много често е социалноангажирано дори когато не изглежда такова. Да вземем например водните лилии на Моне. Ние се вглеждаме в произведение на изкуството и виждаме природа. Виждаме хармония, красота, цветове, импресии и правим извода, че е отражение на нещо много красиво в природата, и много често е така. Но понякога под повърхността има нещо друго.
Клод Моне на доста преклонна възраст се е усамотил в своя дом в Живерни. През Първата световна война в близост до дома му са марширували войниците, които са отивали на заколение. Възрастният Клод Моне е гледал с натъжени очи тези младежи и е страдал. И някакси в противовес на своето страдание, на войната, е решил да създаде градина в двора на къщата си, в която да има езерце с водни лилии. И във водните лилии… той се е опитвал да намери утеха и убежище от ужасите на войната. Вглеждайки се в неговите изумителни картини, човек усеща, че става дума за един особен вид протест, по възможно най-пацифистичен начин. На кръвопролитията, жестокостите, варварщината на една безумна война, той отговаря с красота.
Понякога, дори когато не подозираш, става дума за социалноангажирано изкуство… Понякога именно то се оказва граждански „будилник“.
„Америка за България“: Вашите истории са изключително жизнеутвърждаващи и във всяка прозира вярата ви в доброто и в способността на човека да се извисява чрез актове на човечност и самоотверженост. На какво се крепи тази вяра?
Иво Иванов: Тя е емпирично убеждение и се дължи на дългогодишни наблюдения. Натъквал съм се на толкова много хора, на толкова много съдби. Някои от тях са пълни с болка и горчивина, става дума за хора, които имат много поводи да бъдат разочаровани от човечеството и от живота, но намират в себе си необходимост да бъдат човечни, да вярват в хората, в бъдещето, в добрината.
В последните години имахме много поводи за обезверяване. Имаме поляризация, жестока поляризация, каквато не сме имали може би от Втората световна война насам. Имаме насаждане на омраза. Все повече и повече социалните мрежи разрушават връзките помежду ни и ни разделят, вместо да ни обединяват. Имаме война в задния двор на Европа, имаме диктатури, имаме инфлация, пандемия, безработица, безумно повишаване на цените, автоматизация, която отнема все повече работни места и т.н. Имаме толкова много поводи да се тревожим за бъдещето на човечеството.
В същото време ние сме деца на XX век. В началото на XX век продължителността на живота е била 46 години. Умирали сме от гнойна ангина, пътували сме през Атлантическия океан три месеца, имали сме невероятна безработица, колосална инфлация, страшно много болести, две смазващи световни войни. Смъртта, страданието, войните са били ежедневие – в целия свят. Понякога трябва да направим крачка назад и да погледнем нещата в перспектива.
В медиите не се обръща внимание на положителните новини, но гарантирам, че са повече от отрицателните. Отрицателните новини осигуряват лайкове и щраквания и да, хората реагират повече на отрицателни новини, но ако се вгледаме внимателно, ще открием толкова много положителни новини. Миналата година беше осъществен ядрен синтез в лаборатория в САЩ. Това е процес, който копира процесите, които протичат във вътрешността на слънцето. Това означава неизчерпаем източник на чиста енергия. Японски учени успяха да изолират бактерия, която се храни с пластмаса, за да ни освободят от ужасяващото замърсяване с микропластмаса в океаните. Имаме много, много поводи за оптимизъм. Оптимист съм и за изкуствения интелект.
Това, което искам да кажа с тези примери, е, че човечеството се движи в правилната посока. Може би не го забелязваме, но ако сравним състоянието на планетата сега и преди 20, 30, 40 години, ще видим, че движението ни е прогресивно. Движението ни е много бавно, естествено има и ретроградни сили, които се опитват да спрат това движение, но прогресът не може да бъде спрян.
„Америка за България“: Споменахте многото предизвикателства пред човечеството, но несъмнено пандемията с Ковид-19 беше особено тежка. Какво ви съхрани като човек и като творец в това изпитание?
Иво Иванов: Пандемията ми вдъхна много, много надежда за бъдещето на човечеството. Видях човещина, каквато не бях виждал отдавна, и сътрудничество между хората, каквото не подозирах, че все още е възможно. Видях хора да изнасят концерти на покривите на своите къщи, на балконите си. Видях хора, които отиваха пред прозорците на болници и домове за възрастни, които не бяха в състояние да излизат и да виждат близките си. Видях хора да застават пред прозорците и да танцуват, за да им доставят някакво удоволствие, да свирят. Видях толкова много добрина навсякъде около себе си.
Възрастен фермер от моя щат Канзас изпрати писмо на бившия губернатор на Ню Йорк Андрю Куомо, което Куомо прочете по телевизията. В писмото този възрастен човек разказваше своята история – че съпругата му е много болна от години и не може да се движи и че му се налага да работи, въпреки че е много възрастен. Че няма много пари, но изпраща две маски понеже видял, че в Ню Йорк има страхотен дефицит на маски и страшно много болни хора…
Повечето хора реагираха на пандемията по възможно най-хуманния начин – с емпатия, състрадание, взаимопомощ, съпричастност. Това много ме обнадежди.
Страданието обикновено ражда най-хубавото изкуство. Без страдание нямаше да има „Престъпление и наказание“, нямаше да има Достоевски въобще. Нямаше да има Франц Кафка, „Гуерника“ на Пабло Пикасо нямаше да съществува.
Пандемията ни даде много произведения на изкуството. Мисля, че „Времеубежище“ или поне част от нея е писана по време на пандемията. Много хора написаха книги по време на пандемията. Пандемията ограби част от тяхното препитание, но им даде времето, което им е било необходимо, за да напишат своята голяма книга, да нарисуват своята картина или да напишат своята композиция.
„Америка за България“: Вашата книга „Хроника на болката“ излезе през 2022 година. И тя ли е „дете“ на пандемията?
Иво Иванов: Тази книга беше плод на пет години, в които имаше моменти на отчаяние, защото поляризацията, за която споменах, това разделение на леви и десни, на сини и червени, на млади и стари, на мъже и жени започна да ме обезверява, но почти във всяка една от тези истории аз се опитах да открия ресурс за добрина вътре в болката и в страданието.
Страданието и болката стават част от живота на всеки човек рано или късно – при загубата на скъп човек. Болестта става твой спътник понякога. Разочарованието от някои хора, предателството – те стават част от теб. И в този момент човек трябва да е подготвен, трябва да знае как да реагира. Най-добрите плувци се давят, когато изпаднат в паника. Много често едно катастрофално събитие може да те изпрати в това пространство на паниката и тогава можеш да се удавиш, дори да си добър плувец. Болката много често може да се превърне в ресурс за сила. Много от хората, за които пиша в книгата, са намерили начин да превърнат болката в сила.
Първата история е посветена на Оксана Мастърс (многократна параолимпийска шампионка, бел.ред.) – момиче, родено в Украйна, в близост до Чернобил, малко след аварията през 86-та година. Родена с много увреждания, дължащи се на облъчване с радиация, Оксана е била оставена в сиропиталище. Детството ѝ е минало в ужасяващи условия и тя е била ограбена от най-важните години за един човек. И въпреки цялата тази болка, тя е успяла да я превърне в неистова сила.
Но за да се превърне една хроника на болката в хроника на силата, този избор трябва да бъде направен от всеки човек. Това е посланието на книгата – от теб зависи да превърнеш болката в сила, да не изпаднеш в паника и да се удавиш, и вместо да се удавиш, да се изкачиш на най-високия връх.
„Америка за България“: Често се движите по върховете на световния спорт, който оживява за широката публика чрез неподражаемия ви стил. И въпреки че сте по-познат с историите за спорта, вие също толкова често пишете за изкуство, а понякога и за двете наведнъж. Какво е общото между спорта и изкуството според вас?
Иво Иванов: Има много изкуство в спорта. Баскетболът и музиката имат много общо помежду си. Има интервали, има ритъм, има движение, което е много музикално. Когато петима баскетболисти излязат на паркета и са обиграни, и са в абсолютна хармония един с друг, те се превръщат в музикален квинтет и правят камерна музика, която е удоволствие за сетивата. Може би без слуха, но понякога има синестезия – когато визуалните стимули се превръщат в музика, а музикалните във визуални. Тогава се получават много красиви композиции на баскетболното игрище.
В музиката също може да има спорт. Аз бях на един концерт на Уинтън Марсалис, джаз музикант, който беше написал една сложна композиция, посветена на баскетбола, в която всяка част беше посветена на различен негов любим баскетболист. Отделните партии се предаваха като топка – от един инструмент на друг. Имаше бързи пробиви, постепенно нападание, беше го направил много интересно.
Знаем, че в движенията на много от най-добрите спортисти има изкуство. Димитър Бербатов и Зинедин Зидан бяха елегантни художници на игрището, чертаеха щрихи с действията си и имаха въображение. Много са примерите, при които силовият елемент може би отсъстваше, може би и бързината отсъстваше, но присъстваше творчество, с което те надделяваха над противниците си, тъй като имаше елемент на непредсказуемост, така както го има в творчеството на най-великите художници и композитори. Има елемент на гениалност, който не може да бъде предвиден. Понякога така се получава и в спорта.
Спортът и изкуството според мен са много добра метафора за живота. Те са символична суровина за всеки един автор. В тях можеш да надникнеш и да откриеш цял един живот. В тройния скок в една олимпиада, който реално продължава десет секунди, е събран цял един живот – с разочарования, успехи, падения, провали, измени, предателства, усилия. Повечето скачачи имат в кариерата си една олимпиада, защото това е дисциплина, която включва бързо съкращаващи се мускули, и това е свойство, което човек губи много бързо. В тези години, в които са се подготвяли, за да могат за десет секунди да постигнат своя връх, те са се лишавали от толкова много неща… Когато знаеш това, ти гледаш с други очи на едно спортно състезание и виждаш не просто един човек, който се засилва и прави три скока – виждаш цял един живот.
„Америка за България“: Живеете вече повече от половината си живот в САЩ. Какво е да си човек на два свята?
Иво Иванов: Аз заминах с идеята да се върна, да мина по пътищата, по които са минали Джек Керуак, Кен Киси, Джон Стайнбек, Уилям Бъроуз – моите литературни идоли от детството, и да попия американската култура, начин на живот, музика, хумор и да върна всичко научено в България.
Това беше идеята, но съдбата имаше други намерения. Срещнах жена си, родиха ни се деца, кариерата ми се разви главоломно… Така минаха година, две, 10, 15, 20. Аз междувременно намерих начин да съществувам едновременно в двата свята, да бъда и тук, и там, да намеря равновесие в този дуализъм и да функционирам пълноценно и на двете места.
Когато научиш още един език и възприемеш още една култура, ти ставаш по-богат. Това не означава, че моят американски паспорт е станал първи. Никога няма да бъде изместена първата ми самоличност – българската. Въпреки че съм живял повече години в САЩ, отколкото в България, аз винаги ще бъда на първо място българин. Идвам си тук всяка година, страната ми ме дърпа към себе си. 2020 беше единствената година, в която не можах, защото бяха затворени границите, но изпитвах физическа болка от това, че не можах да се прибера. Защото тук съм самият аз, тук е моето детство, моят характер, моите родители, моите приятели, моите спомени, първа любов и т.н. Това са неща, които не могат никога да бъдат изместени от сърцето.
В същото време аз не съм се затворил в микро-България, в едно общество в САЩ, в което да живея в самоличностна изолация. Аз съм отворил вратите към себе си и за американския начин на живот. Много дълбоко съм вплетен и в тъканта на американското общество. Вълнувам се и от политика, и от популярна култура. Пишех за голям вестник в САЩ, на социални теми и т.н.
Разказвам всичко това, защото има момент на дихотомия, но има и начин да съществуваш и на двете места, да си стъпил с два крака и в двата свята и да бъдеш гражданин на две места, а може би и на целия свят.
Вече границите нямат кой знае какво значение. Европа малко по малко се превръща в една държава, физическите граници започват да се размиват. България не е толкова територия, колкото начин на мислене, фенотип, манталитет… Защо се радвам като дете на Георги Господинов, на неговата награда? Защо се разплаках, когато я получи? Защото има логика в това да се гордеем с успехите на наши мислители. Един приятел ми каза, „Това е индивидуална награда. Защо ти се гордееш с нея? Не си я спечелил ти.“ Не е така. Георги спечели наградата за себе си, но и за всички нас, защото ако вникнеш в неговите думи, ще забележиш, че част от нас присъства в неговите нишки, това е нашият манталитет, той също е формиран тук. Георги е формиран тук – неговото мислене, неговият характер, неговата философия. Всеки човек, който е живял и израснал тук, особено по неговото време, може да открие частичка от себе си в неговото творчество.
„Америка за България“: Какво сте подготвил на баскетболните фенове и публиката на благотворителната тренировка на 18 юни?
Иво Иванов: Искам тази тренировка да бъде приключение. Няма да мога да науча хората на баскетбол и на кой знае каква стратегия в рамките на една тренировка, но ще им покажа някои неща, които се правят само в американската школа, както и неща, които аз съм изобретил като похвати. Ще им покажа някои много хитри неща за изграждане на координация с баскетболна топка. Искам да им помогна също така с нещо много важно, на което не се обръща достатъчно внимание не само у нас, но и в много други, дори елитни баскетболни школи, а именно на комплекс от упражнения, свързани със загряване и с гъвкавост.
Също така мисля да направим шоу, да стане купон. Ще тренираме с музика и с някои неочаквани неща. Не знам дали хората ще научат баскетбол, но със сигурност ще присъстват на нещо, което няма да забравят.
