През март 1980 г. обстановката на американско-канадската граница е нажежена.

Производителите на картофи в Мейн са ядосани заради вноса на евтини канадски картофи, който ги принуждава да продават продуктите си на много ниски цени. Това унищожава печалбите, а мнозина затъват в дългове. В знак на протест стотици фермери струпват непродадената си, гниеща продукция на граничните пунктове, като така затварят движението. Напрежението нараства, когато според един източник фермерите изгарят канадско знаме, а протестиращите земеделски производители и чакащите шофьори на транспортни камиони разменят реплики. На място са изпратени специални полицейски части, за да предотвратят по-сериозни сблъсъци. Белият дом решава, че е време да се намеси.

Така сред протестиращите се озовава Лин Дафт – млад специалист по аграрна икономика и съветник в кабинета на тогавашния президент на САЩ Джими Картър. Въпреки че Лин няма опит като фермер, той е израснал сред фермери и разбира мисленето им, а репутацията му във Вашингтон, където работи от десетилетие и половина, е на човек, който умее да потушава конфликти и да постига споразумения дори между заклети опоненти.

В малкото гранично градче Форт Кент, в щата Мейн, Лин среща няколкостотин гневни фермери, които не си подбират думите. На въпроса на журналист защо са предприели подобни отчаяни действия, един от фермери заявя, че е отговорна „бедността и нищо друго освен проклетата бедност“. Репортер на американската телевизия Си Би Ес съобщава, че фермерите са изправени пред „финансова катастрофа“ за трета поредна година.

По всичко личи, че и срещата между фермерите и представителите на правителството ще е катастрофална. Лин си спомня напрегнатите, съсредоточени изражения на стотиците мъже, заобиколили едноетажната сграда, където се провежда срещата…

Лин не отива във Форт Кент, за да надхитри фермерите или да им даде празни обещания. Той е там, за да ги изслуша. Чува множество истории за тежкото положение на фермерите и ги уверява, че правителството се интересува от съдбата им. Но и по типичния за него внимателен, обезоръжаващ начин им обяснява, че дори правителството не е всесилно и може да помогне само донякъде. След еднодневна, на моменти напрегната среща постигат споразумение: фермерите ще премахнат блокадата, а Белият дом ще сформира работна група, за да се запознае с проблемите им.

Това не е единствената напрегната ситуация, разрешена с помощта на Лин през четирите му години в Белия дом. Правителството на президента Джими Картър наследява сложна икономическа ситуация: свръхпроизводството в селскостопанския сектор води до понижаване на цените, рязък спад на доходите на фермите и ликвидация на добитък с безпрецедентна скорост. Американските фермери страдат и недоволството им стига до Вашингтон. Митинги и протести избухват в цялата страна между 1977 и 1981 г., а през февруари 1979 г. хиляди фермери с трактори блокират части от Вашингтон, където са разположени повечето министерства за няколко седмици – протестна акция, влязла в историята като Тракторкейда от 1979 г. (Един от тези трактори може да бъде видян в музея „Смитсониън“.)

По изчисленията на Лин през този период е провел десетки срещи със стотици фермери. „Едно е задълженията ми беше да изслушвам, да държа вратата отворена към външни интереси“, казва той в интервю за Президентския архив на президента Картър през 1980 г. Лин се грижи администрацията да се вслуша в опасенията на протестиращите, но и се опитва да покаже на демонстрантите, че пред правителството също стоят ограничения. Това, че преговорите приключват без размирици, се дължи отчасти на лидерските му умения. Един от ръководителите на протеста толкова харесва Лин, че по-късно кандидатства за стаж при него в Белия дом.

Лин не смята, че способността му да работи с хора е нещо повече от „аналитичност и придържане към фактите“. Той е категоричен: „Не искам хората да ме харесват, защото изкривявам истината или казвам неща, в които не вярвам. Искам да бъда откровен и честен. [Въпреки това] като учен разбирам, че няма нищо сигурно. Няма теория, която не може да бъде опровергана. Не трябва да сте твърдо убедени, че винаги ще сте прави… трябва да бъдете дълбоко смирени.“

Смирение, честност, почтеност – това са качествата, които семейството на Лин възпитава у него. Мъжете във фамилията са търговци на зърно в малък град в щата Охайо; собственици са на няколко т.нар. зърнени кули – постройки, в които някога се складирало зърно в САЩ. Зърнените кули били едни от най-разпознаваемите, както и най-високите и стабилни, сгради извън американските градове преди 50 години. Те са и подходяща метафора за ролята, която бащата и дядото на Лин играели като успешни местни предприемачи в своята общност – смятали за своя отговорност да водят с пример, да са „стълбове“ на общността. Дядото на Лин става кмет на града им.

Уроците от детството на Лин са полезни и в работата му във Вашингтон. Помагат му да работи в условия на остри идеологични различия и му печелят всеобщо уважение. Той е фаворит да ръководи преходни екипи и работи еднакво добре както с републиканци, така и с демократи. Демократ по убеждение, Лин започва работа във Вашингтон по време на мандата на Линдън Б. Джонсън в средата на 60-те години. Образованието му като аграрен икономист му печели покана да се присъедини към Националната комисия по маркетинг на храни, а по-късно и към Националната консултативна комисия по бедността в селските региони. След това служи в Департамента по земеделие (министерството на земеделието на САЩ). За разлика от много колеги, които напускат департамента след избора на президента Ричард Никсън и смяната на политиката в Белия дом, Лин остава. Харесва му работата в сферата на селскостопанската политика и вярва, че за по-трайни промени в тази област са необходими хора, които да не зависят от мандата на едно или друго правителство, както и двупартийна подкрепа. Също така, той е един от малкото хора, способни да осигурят подобна подкрепа.

Отличните му взаимоотношения с колеги републиканци водят и до първото му посещение в България през 1974 г. Един от тях е Уил Ъруин, който години по-късно препоръчва Лин като свой заместник в борда на директорите на Българо-американския инвестиционен фонд. Поканата от 1974 г. е Лин да се присъедини към делегацията на САЩ на конференция в Пловдив за развитието на селските райони, организирана от ООН.

Преживяванията му през тази първа седмица в България по нищо не предвещават, че Лин ще посвети почти четвърт век от живота си на страната и икономическия ѝ напредък. Той и съпругата му Линда, която го придружава, както и останалите чуждестранни гости, са обект на 24-часово наблюдение – в хотелите и конферентните зали, по пътя от София за Пловдив и Черноморието. Сигурни са, че багажът им е бил претърсван многократно. Речта на американската делегация, която Лин написва за конференцията, погрешно се тълкува като враждебна към руснаците. Облекчение е чувството, което той и съпругата му изпитват, когато самолетът им излита седмица по-късно.

Съвсем различна е нагласата, с която се завръща в България след 22 години: вълнува се от настъпилите промени в световния ред, както и че ще може да допринесе за прехода на страната от тоталитаризъм към демокрация.

Според Лин, през първите няколко години като младши директор в Българо-американския инвестиционен фонд той предимно е слушал. И все пак, неговото тихо лидерство и опит в земеделската област насочват Фонда, а по-късно и Фондация „Америка за България“, към правилните решения за редица инвестиции. Способностите му са ключови и за разрешаването на много вътрешни и външни конфликти.

Една от инвестициите на Фонда, с които Лин е тясно свързан, е производителят на птиче месо „Амета“. От компания пред фалит „Амета“ се превръща в най-големия производител на пилешко месо в България. „Това беше интересно преживяване, което продължава да ми носи изключително удовлетворение“, казва Лин. „Гордея се с [Амета]. Гордея се, че не се отказахме и намерихме правилните хора, които помогнаха за успеха ѝ.”

Лин вижда работата на Фондацията като по-мащабна от тази на Фонда, като „възможност… да подкрепим България и българите отвъд финансирането и инвестиционните насоки. Фондацията работи в области, надхвърлящи компетенциите на една финансова институция, например върховенство на правото, [противодействие на] корупцията или трансфер на американски технологии в България.“

Инвестициите на Фондацията в земеделието, като проектите за подобряване на качествата на почвата и въвеждане на техники за прецизно земеделие, са повод за гордост за Лин. Друг такъв повод са дългогодишните инвестиции на Фондацията в българското образование. „Всеки път, когато посещавам някое училище и виждам какво се случва с децата благодарение на даренията ни, независимо дали за оборудване или за учителите, които използват по-ефективни техники на преподаване… се чувствам наистина добре. Не си спомням някога да съм посетил училище, което да не е предизвикало въодушевление у мен“, споделя той.

Лин е внимателен да не преувеличава ролята на борда в работата нито на Фонда, нито на „Америка за България“. „Идеята [на двете организации] е да се вземе американския опит и да се покаже на българите, а те от своя страна да решат каква част от него може да им послужи“, казва той. Успехът на Фонда според него се дължи най-вече на уменията на служителите и способността на борда да се вслушва в препоръките им. „Наличието на подходящи хора беше от критично значение, а най-важният подходящ човек беше Франк Бауер [президент на Фонда, а по-късно и на Фондацията]. Той беше идеален за тази работа.“

Въпреки че е много щедър в похвалите и благодарността си към другите, Лин никога не приема жестове на признателност, насочени към него самия, за даденост. Преди 40 години в Мейн фермер подарява на Лин джобното си ножче, за да му благодари за човешкото отношение. „Все още пазя този скъп спомен“, споделя Лин.

Днес откритият театър в Американския колеж в София носи името на Лин и съпругата му Линда в знак на признателност за подкрепата им през годините. Лин беше толкова изненадан и трогнат при откриването на театъра, че успя да промълви само едно: „Благодаря ви“.

Но и нямаше нужда от други думи. Както винаги, Лин предпочете да слуша.