Първият ѝ редактор в Buffalo Courier–Express ѝ казва, че няма необходимите качества, за да бъде журналист; той я смята за прекалено фин човек, прекалено жена. Мелани Къркпатрик доказва колко грешна е преценката му, като става водещ журналист и редактор в най-тиражния вестник на САЩ, Wall Street Journal, където отразява водещи международни икономически теми като азиатските тигри и отварянето на китайската икономика през 80-те години.

„Съдията от Върховния съд на САЩ Рут Бадер Гинсбърг казва, че майка ѝ я е учила винаги да бъде „дама“. Това ме учеше и моята майка. Също като със съдия Гинсбърг, родителите ми ме учиха, че мога да се справя с всяко предизвикателство. У нас нямаше бариери между половете. Журналистиката може да е груба професия и аз се заклех да си върша работата, да бъда твърда, когато е необходимо, но да не губя женствеността си. Иска ми се да мисля, че съм успяла“, казва Мелани, която е неизменно учтива, думите ѝ са внимателно подбрани, а артикулацията – перфектна.

Оставайки вярна на себе си, тя постига много успехи. През 1970-те години става местна знаменитост в Япония, където се снима в телевизионна програма за обучаващи се по английски език. Ученици често я разпознават на улицата и с нескрита радост и неперфектен английски я поздравяват с „This is a pen!“ („Това е химикалка!“) – думите, с които започва програмата.

Мелани отъпква много пътеки както за своето поколение, така и за поколенията жени след нея. Била е единствената жена или измежду малкото такива в много публични пространства – класни стаи, редакции, заседателни зали. Завършила е първия смесен клас на университета „Принстън“, випуск 1973 г., от който само 17% от завършилите са жени. В много от класовете там е била единствената жена. Японците я намирали за чудатост: в началото на 1970-те е жена с професия в страна, където жените ги наемали само като „офис дами“. Често я питали какво мислят родителите ѝ за това, че е напуснала дома, за да работи в чужбина. По-късно става една от първите жени в ръководния редакторски екип на Wall Street Journal. През 2009 г. става и първата жена, член на Борда на директорите на Фондация „Америка за България“.

Мелани получава наградата Mary Morgan Hewett за 2001 г., която се присъжда на жени журналисти, демонстрирали ангажираност, усърдие и високи постижения през цялата си кариера. Днес, в допълнение към продължаващия си ангажимент към Фондация „Америка за България“, Мелани е търсен коментатор по темите за Северна Корея и Деня на благодарността, на които е посветила двете си книги „Бягство от Северна Корея: неразказаната история на подземната железница на Азия“, обявена от списание World за книга на годината на 2013 г., и „Денят на благодарността: Празникът в сърцето на американската същност“.

Тема на най-новия проект на Мелани е друга невероятна жена – Сара Джозефа Хейл, писател, застъпник за правото на образование на жените и редактор на най-популярното списание в САЩ от първата половина на деветнадесети век. Хейл е автор на популярната детска песен „Мери имаше малко агънце“ и инициатор на кампанията за превръщане на Деня на благодарността в национален празник.

Мелани е старши сътрудник в института „Хъдзън“, член на Съвета за международни отношения на САЩ и на Консултативния съвет за човешки свободи към института „Джордж Буш“ и почетен член на настоятелството на университета „Принстън“ в Азия.

В това интервю за бюлетина на Фондация „Америка за България“ Мелани Къркпатрик говори за промените в журналистиката през последните петдесет години, за работата си в Азия за Wall Street Journal и за подкрепата на Фондацията за независимата журналистика в България.

Журналистиката днес е много по-различна, отколкото в началото на кариерата Ви през 1970-те. Кои са най-значителните промени според Вас?

Когато започнах, имаше много реално разделение между печатни и други медии. Сега от един журналист се очаква да владее много различни методи за комуникация. Не е необичайно, след като завърши репортажа си и го предаде на редакторите, журналистът да трябва да направи телевизионен или радио спот по темата, след което да се върне на бюрото си, за да отговаря на читателски въпроси онлайн.

Преди 50 години журналистите в печатните медии чакаха редактора да одобри репортажа, отговаряха на въпросите му и си отиваха вкъщи. Сега те непрекъснато работят по нещо, защото крайните срокове са по 24 часа на ден. Ако сте телевизионен или радио журналист и нещо се случи, трябва да излезете в ефир, за да уведомите читателите. Ако сте журналист в печатна медия, трябва да напишете нещо за публикуване на уебсайта ѝ. Справянето с крайните срокове винаги е било проблем, но сега винаги има нещо за правене и това напълно промени отношението на журналистите към работата им.

Интернет как промени журналистиката?

Днес хората не се обръщат към вестниците като първи източник на информация. Вече са научили за основното около една история от радиото, телевизията или онлайн. Поради възможността да се информират от различни източници читателите са много по-критични, отколкото бяха в миналото. Мисля, че това е положително развитие, защото прави медиите по-отговорни.

Въпреки това вестниците са загубили много от доходите си от реклама в полза на онлайн медиите. Абонаментите и продажбите не покриват разходите на вестниците за печат и за заплати на репортери и редактори. Вестниците съответно намаляват персонала и материалите им вече не са толкова добри, вследствие на което губят читатели. Това е наистина голямо предизвикателство. Регионалната журналистика е изчезнала в много общности в Америка в резултат на този процес, а в други е значително отслабена. Липсва и конкуренция, а това също е негативно явление за американската журналистика. Някога всеки град в Америка поне два вестника, които се конкурираха за абонати и за най-добрите истории. Сега, в най-добрия случай, има само по един местен вестник в малките градове.

Има ли обещаващи решения, които са изпробвани в САЩ?

Достъпът до много от качествените вестници вече не е безплатен. Wall Street Journal беше първият, който въведе платен абонамент за онлайн съдържание. Понесохме тежка критика за това, че не разпространяваме новините си безплатно. Но направихме това още в началото, като посланието ни към читателите беше: „Вижте, съдържанието ни е ценно. Няма да го подаряваме.“ По-трудно беше за вестниците, които въведоха платен абонамент, след като бяха разпространявали съдържанието си безплатно: „Между другото, сега вече ще плащате за него.“

Какво ще кажете за подкрепата от страна на фондации?

Институтът Lenfest във Филаделфия предоставя финансиране на няколко медии в щата Пенсилвания, които се обединиха в една редакция в столицата на щата, за да отразяват местното правителство така, както никоя отделна медия вече не може да прави поради липса на ресурси. Това е много интересен модел. ProPublica е друга нестопанска организация, която си партнира с медийни организации, за да прави задълбочени репортажи по различни теми. Двете организации са част от положителна тенденция. Моделът обаче е само временно решение, докато медиите измислят как отново да печелят пари.

Фондация „Америка за България“ също подкрепя независимата журналистика и по-конкретно регионални платформи като За истината. Защо е важна тази подкрепа и как помага за развитието на частния сектор, което е основната ни мисия?

Един от основните фактори за бизнес успех е достъпът до достоверна информация. Програмите ни са насочени към бизнес и икономическа журналистика, област, която се нуждае от специализирани познания – [да можете] да разчитате счетоводни баланси, да разбирате икономически принципи или да знаете какви въпроси трябва да зададете, тъй като журналистите не могат да знаят всичко. Трябва обаче да знаят какво им липсва като информация и да намерят достоверни източници, които могат да я предоставят. Някои от обученията, които правим, и организациите, които подкрепяме, спомагат за подобряване на бизнес журналистиката в България. Също така помагаме с финансиране за местната журналистика, така че читателите да бъдат по-информирани за общностите си и за това как национални политики ще се отразят на местно ниво. Това е от съществено значение за здравословна бизнес среда. Ако хората, които взимат бизнес решения, нямат точна информация, ще вземат лоши решения.

Фондацията предлага стипендии, като съвместната стипендия с World Press Institute (WPI), за изпращане на български журналисти в САЩ. Това е много положително. Българите се интересуват от случващото се в САЩ, но е трудно да отразяваш чужда страна, ако никога не си бил там, нямаш източници и не разбираш културния контекст на една или друга статия.

Какво породи интереса Ви към България и към работата на Фондация „Америка за България“?

Бях първият член на Борда, който не идва от света на бизнеса и финансите. Дейността на Фондацията беше стартирала отскоро и търсеха някой с различна перспектива. България беше непозната за мен, въпреки че бях прекарала десет години в Азия и бях отразявала други развиващи се икономики. В Wall Street Journal бях писала или редактирала статии за плоския данък и за валутния борд на България. В началото на 90-те в редакцията на вестника имахме запомняща се среща с бившия български премиер Филип Димитров. Беше много въздействаща среща. Той говори красноречиво за желанието на българите да загърбят комунизма и да живеят в едно по-свободно общество и ние бяхме толкова впечатлени, че го помолихме да напише статия за нас.

Ако трябваше да напишете историята на Фондация „Америка за България“, върху какво бихте се съсредоточила? Какъв е главният ѝ принос?

Фондацията има за цел да овласти българите. Не сме тук, за да наложим някакъв модел или начин на мислене. Ценим свободата на личността, на мисълта и на словото и върховенството на закона. Мисля, че и българите ценят тези неща. Журналистиката във всяко свободно общество изживява трудности в момента. Подкрепата ни за журналистически организации и за обучението по журналистика в страната е начин да помогнем на българите да подобрят медиите си и да пишат материали, които да насърчат сънародниците им да стартират собствени фирми и да имат успех.

Кои са най-важните събития в работата Ви като журналист?

Годините в Хонконг в началото на кариерата ми ме научиха на много, защото попаднах в малка група много интелигентни хора – репортери и редактори, с които отразявахме една страхотна история – възхода на Азия. Китай едва започваше да отваря икономиката си. Когато за пръв път отидох в Китай, всички бяха облечени в сиви костюми в Мао стил, но когато си тръгвах, вече имаше шарени западни дрехи навсякъде… Беше истинска привилегия да бъда там по това време.

Книгата Ви за Северна Корея е написана на базата на репортажите, които сте започнала да правите през 80-те. Пътувала сте много из целия регион. Защо решихте да пишете за единствената страна, която не сте посещавала?

Започнах да се интересувам от Северна Корея в началото на 80-те. Бях редактор в отдел „Редакционни коментари и мнения“ на Wall Street Journal в Азия. Попадна ми статия от италиански журналист, базиран в Пекин. Беше получил рядка възможност – виза за Северна Корея за една седмица, а на нас изпрати статия за преживяванията си в страната. Бях поразена от тази статия. Почитта към семейство Ким в Северна Корея беше ужасяваща, но и изумителна. Най-много се впечатлих от последния ред от статията му: „Слязох от самолета в Пекин и целунах земята, щастлив, че съм се върнал в свободна държава.“ Китай през 80-те години беше далеч от свободен, но в сравнение със Северна Корея, можеше да се нарече свободен. Към началото на 2000-те започнах да пиша коментари и статии за събитията в Северна Корея. Смятах, че по този начин, чрез книгата, ще мога да добавя нещо полезно към дискусията.

Интервюирала сте много бегълци за „Бягство“. Кои са най-запомнящите се истории?

Правих невероятно интервю с пианист, който беше изпратен да учи в Москва, защото беше много добър. Там за пръв път слуша джаз, който е забранен в Северна Корея. След като се връща, го хващат да свири джаз и бяга, защото разбира какво го чака.

Повечето от бегълците са обикновени хора и причините им да избягат са най-различни. В края на 90-те и през 2000-те десетки хиляди, а може би и стотици хиляди души бягат в Китай, защото у дома гладуват. Някои – особено тези, които живеят близо до границата с Китай, чуват как живеят хората там. Дори хората в североизточен Китай, която не е най-богатата част на страната, живеят като в рай в сравнение със Северна Корея. Тийнейджър, когото интервюирах и който беше дошъл в Америка, беше вдъхновен от филма „Роки“. Беше се крил в Китай и имаше много ярък спомен за сцената, в която Роки отваря пълен с храна хладилник. Запомнил беше тази сцена, защото променила представата, която имал за Америка преди това.

Интервюирах севернокорейско семейство в хола им в Рочестър, Ню Йорк. В един момент бащата посочи към снимка на стената, на която се виждаха семейството и приятелите им, и каза: „В Северна Корея нямаше да ми бъде позволено да сложа такава снимка на стената. Трябваше да има снимка на Ким Ир Сен и на Ким Чен Ир.“

Това наистина звучи мрачно… Има ли някаква надежда за Северна Корея?

Обнадеждаващото през последните 20 години е, че има мрежи, които вкарват информация в Северна Корея по начин, който беше невъзможен преди това. В началото тези севернокорейци бягаха в Китай и наемаха китайци, които да преминат границата тайно и да предадат устно съобщение на семействата им. В наши дни системата е много по-усъвършенствана. Има голяма контрабандна търговия с флашки и заглавието на главата в книгата ми по темата е „Информационна инвазия“. Информацията, която хората научават за външния свят, трансформира Северна Корея. Научават как собствените им лидери ги лъжат от десетилетия. В Северна Корея отдавна се лъже, че Южна Корея е по-бедна от Севера и че хората там са ужасно потиснати от властта. Но ако гледате южнокорейски сапунен сериал, ще видите как наистина живеят южнокорейците. Масите им са пълни с храна. Пътуват с лични автомобили. Такива в Северна Корея няма. На много места трудно се намира храна. Така че този вид информация наистина има трансформационен ефект.

Тоест информацията не може да бъде контролирана напълно, дори в тоталитарна държава като Северна Корея?

Режимът на семейство Ким се опитва напълно да спре притока на информация от външния свят към Северна Корея. Счита се, че има само около 1000 потребители на интернет в страната. И въпреки че все повече хора имат достъп до контрабандна информация, е малко вероятно да въстанат срещу режима поради простия факт, че правителството е изключително брутално. Ако бъдете хванати с контрабандни флашки, DVD-та или радиа, настроени за получаване на външни сигнали, цялото ви семейство може да бъде изпратено в затворнически лагер. Това действа доста възпиращо на всеки, който обмисля съпротива.

Ако контролирате каква информация получават хората, имате шанс да контролирате и мислите им. Можете да манипулирате информацията в своя полза.

На Запад имаме съвсем различен проблем по отношение на информацията и медиите – а именно свръхколичество леснодостъпна информация. Медиите не смогват. Експериментираме с нови модели. В момента в Америка медиите са най-малко уважаваните организации, на едно ниво с данъчните инспектори. Това е много притеснително, защото една жизнена демокрация се нуждае от честни и професионални медии.

Какви уроци за нашите общества можем да научим от севернокорейските бегълци?

Урокът е, че поривът към свобода е нещо естествено. Желанието да сме свободни е вроден. Не винаги може да се потисне. Има хора, които са готови да платят с живота си, за да са свободни.