В началото на 90-те Джуди и Пол Риджуей и тримата им сина се радват на удобен живот в малък град в източната част на американския щат Тенеси. Пол преподава музика в университета, а завършилата специална педагогика Джуди обучава момчетата вкъщи.
Само за няколко седмици през 1994 година животът им се преобръща. От „типичното американско семейство, което кара огромна кола и води децата си и техните приятели на футболни тренировки“, те се превръщат в мисионери в страна, която ги посреща с мнителност – и често им праща органите на реда на проверка. Но нито проблемите с визите, нито честите прекъсвания на електрическото захранване и водните режими през 90-те им попречват да се влюбят в България и да я направят свой дом през следващите три десетилетия.
През това време Джуди и Пол работят с различни уязвими групи в страната: малцинства, бедни хора, неизлечимо болни, хора с увреждания, отритнатите от обществото. Докато пътуват из страната със своите момчета през 90-те и изнасят концерти в църкви и читалища, се запознават с много от проблемите на местните общности. Джуди и Пол се чувстват длъжни да направят повече за хората в неравностойно положение и така се раждат фондациите „Риджуей Министрис“ и „Риджуей – България“, ръководени от Пол, и фондация „Българско дете“ на Джуди, която управлява повечето проекти за обучение на хора от рискови групи, както и Учебен център „Боровци“.
Основан през 2009 година с финансовата подкрепа на Фондация „Америка за България“ и частни дарители, както и с помощта на безброй доброволци, Учебен център „Боровци“ предлага временно настаняване и професионално обучение на млади мъже от рискови групи. За десет години Центърът е помогнал на близо 150 души да започнат самостоятелен живот.
За три десетилетия семейство Риджуей подпомага създаването на шест клиники и набавянето на оборудване за много други; осигурява обучение на стотици работници в социални институции, родители на деца със специални нужди и лица в риск. Чрез проекта „Здраво дете“ всяка година помагат за набавяне на 6 000 ваксини и други лекарства за лица в неравностойно положение, а благодарение на щедростта на чуждестранни дарители финансират ремонти и закупуването на оборудване в институции в цяла България. Към днешна дата са раздали над 100 000 чифта обувки и огромно количество дрехи на деца и възрастни в нужда.
„Където имаше нужда, винаги казвахме „да“ и това, от което се нуждаехме, се намираше“, разказва Джуди.
Заради широката дейност на семейството, хората започват да ги разпознават по улиците и в магазините. „Не можехме да отидем на почивка в България, защото където и да отидехме, някой щеше да знае кои сме“, казва със смях Джуди.
Този месец двойката се завръща в САЩ, след като прекарва 27 години в грижа за най-уязвимите българи. Разговаряхме с двамата за живота и работата им тук и за плановете им след пенсиониране.
Фондация „Америка за България“: Преди 27 години България се превърна в дом за вас и трите ви подрастващи момчета. Какво ви привлече точно в тази страна?
Джуди Риджуей: Бяхме привлечени от Източна Европа, но мисионерският борд, с който пристигнахме, получаваше заявки от цял свят. Дойдохме, защото Пол е човек на музиката. Предложиха ни седем различни места в цял свят, от Мароко до Хонконг, където търсеха музикални мисионери. Разгледахме всички и трябва да ви кажа, че оставихме България последна. [смее се] Направихме това отчасти, защото от борда ни казаха, че искат семейство, което има деца в предучилищна възраст. Децата ни вече бяха ученици.
Поставихме България накрая на списъка, но нямахме добро усещане за никоя от останалите страни. Обикновено разрешаваме такива казуси с молитва. Всеки ден избирахме по една страна и в молитвата си казвахме: „Господи, ако това е мястото, където искаш да отидем, тогава го сложи в умовете ни, в нашите сърца, дай ни някакъв знак“. И всеки път – нищо. Накрая стигнахме до България. И представете си в нашето малко градче в източен Тенеси се появи статия за България от цели две страници в местния вестник. Обадиха ни се приятели и казаха: „Това лято ще ходим в България“. Знаците идваха един след друг. И си казахме: „Явно ще тръгваме“. [смее се]
Пол Риджуей: Опитахме се да получим информация за България от борда на мисията и двойката, която вече живееше тук, но отговорът неизменно беше: „Те нямат телефон, нямаме контакт с тях“. Един ден внезапно ни се обадиха от борда, за да ни кажат, че двойката е в Щатите за сватбата на дъщеря си и ни дадоха телефонен номер. И добавиха: „Що се отнася до изискването децата да са в предучилищна възраст, може да измислим нещо. Ако можете да дойдете, ще осигурим образование за вашите деца“. Бяхме с тях седем години.
Джуди: Първоначално българските власти не ни дадоха визи, така че дойдохме като студенти по езици [в езиково училище към Министерството на културата, бел.ред.] — Пол и аз, и двамата на 40+ години! [смее се]
„Америка за България“: Какъв очаквахте да бъде животът ви тук и оправдаха ли се очакванията ви?
Джуди: Не знаехме какво ще правим и къде ще живеем. Дори не мисля, че бяхме виждали снимка на България.
Пол: Проучихме доколкото можахме, намерихме книги за България, за живота тук. Но те не бяха много положителни в оценката си… Това, което наистина ни изненада, беше, че хората бяха също толкова неинформирани за много неща, колкото и ние, заради контрола върху информацията от властта. Те си мислеха, че България е много по-голяма, отколкото е, а САЩ – далеч под реалните си размери.
Джуди: Първата година тук беше много трудна не само заради визите и езика и това, че имахме три деца, които в началото не бяха особено щастливи от промяната. В първите дни след пристигането ни спря токът и то за няколко дни, защото предишните наематели не бяха платили сметката за ток. Пол се лута, докато намери къде да плати сметката за ток. Глобата трябваше да бъде платена на съвсем друго място, а след това отидохме на трето място, за да заявим възстановяване на електрозахранването.
„Америка за България“: Прекарвате по-голямата част на 90-те в пътувания из страната. Кои са най-ярките ви спомени от онова време?
Джуди: Бяхме първите американци в Чирпан! [смее се]
Пол: … и вероятно в няколко други места.
Джуди: Хората идваха, за да видят американско семейство. Не бяхме просто американци, а цяло семейство. Някои хора искаха да ни докоснат, да докоснат дрехите ни, да установят някаква връзка. Горките ни деца… Захари казваше, „Искам по-бързо да стана висок, за да не ме целуват бабите!“
Пол: И не къде да е, а по устата! [смеят се] Децата ни тогава бяха на 6, 10 и 12… Веднъж се разхождахме по улицата в София и гледаме на една витрина бутилки шоколадово мляко. Аз предложих, „Деца, да се почерпим с шоколадово мляко. Още тук ще си го изпием!“ Обаче се оказа боза! [смеят се] Толкова ги шокира вкусът, че оттогава не вкусиха боза повече.
Джуди: Но нашите български внуци много харесват боза и често пият тук през лятото.
Що се отнася до храната, в първите години, след като пристигнахме, нямаше достатъчно големи магазини за хранителни стоки, в които да влезеш с количка. Имаше само от малките магазинчета в блоковете. Но бързо свикнахме: обикаляхме, ходихме всеки ден и купувахме каквото ни трябва. Това беше наистина различно за мен – заради домашното обучение и другите ми дейности вкъщи в Щатите имахме фризер и огромен хладилник, купувахме неща и ги замразявахме, защото наистина отнема много време всеки ден да търсиш каквото ти трябва. Но ние бяхме решени, бяхме поели ангажимент към България.
„Америка за България“: След като напускате борда на мисията през 2000 година, започвате няколко проекта в подкрепа на уязвими общности в България. Правили сте дарения или сте подкрепяли работата на почти всяка социална институция. Как разбирате, че усилията ви са били успешни?
Джуди: Опитвахме се да помогнем на хората да помагат на други хора. По този начин помощта се превръща в обучение и хората придобиват умения. Пример за това са жените в ромско село край Берковица, които обучих да шият и направихме работилница, където правеха пижами за деца с увреждания.
Виждали сме хора в общностите, където сме били, да създават свои собствени кухни за бедни или да стартират други социални инициативи без никаква подкрепа от нас или други американски спонсори. Това много ме радва.
Пол: Много удовлетворяващо беше да видим успеха на двама от младежите, които се обучаваха в Учебен център „Боровци“ преди няколко години. И двамата се казват Иван. След като си тръгна от Центъра, единият Иван стана управител в голям супермаркет, отговаряше за пресните зеленчуци и плодове. Той сподели: „В Боровци научих много за дисциплината, за това как да си върша добре работата“. Другият Иван стана младежки доброволец в програма на Европейския съюз, по която замина за Португалия. След това отвори фризьорски салон, а след това отиде в Германия, където в момента следва. Иван от Германия се връща в България всяка година и винаги се срещат с другия Иван и обикновено ни се обаждат и се срещаме някъде. Последният път ни почерпиха с обяд с десерт! Възразихме: „Момчета, нека ние платим за това“, но те настояваха: „Не, това е от нас“.
Джуди: Мениджърът Иван също е в Германия в момента, където има добра работа. Той ми се обади веднъж и ми каза: „Винаги пристигам навреме, а ми е трудно да ставам в 4 часа сутринта, да стигам дотам и да върша всички тези неща толкова рано. Те ми вярват – на мен, един циганин. Предложиха ми да стана управител. Можеш ли да повярваш, на мен?“ Просто беше поразен, че е постигнал нещо. Казах му: „Това е, защото си работил за успеха си. Честен си, могат да ти се доверят, идваш навреме, правиш това, което трябва да правиш, и си добър с клиентите. Работил си за този успех. Никой не ти го е дал даром.“
Друг млад човек от Центъра също стана доброволец по тази европейска програма и замина за Унгария, където работи в домове за деца. Той – сиракът от Центъра, помагаше на други сираци като европейски доброволец!
Надявам се, че сме повлияли не само върху тези, с които сме работили директно в сиропиталищата или някъде другаде, но и върху тези, които са били свидетели на тази работа. Когато служителите в сиропиталищата виждаха как международните доброволци, които водехме, вземат бебетата в ръце, как им говорят и им пеят, си казваха: „И ние можем така“. Надеждата ми е, че сме повлияли и върху начина, по който хората се отнасят един към друг – с повече доброта, уважение и интерес към ближния и неговите мисли, чувства и мечти. За нас е важно да насърчаваме хората и това е съществена част от нашата идентичност. Надявам се, че сме били пример за другите.
Петима души, които са работили за мен, осиновиха ромски деца. Това е страхотно. Не мога да кажа, че имам директна заслуга за това, но мисля, че да бъдат около ромските деца в домовете отвори сърцата им за тях и умовете им за идеята, че това е нещо добро. Наистина е удовлетворяващо, че толкова много хора, които са били свързани с работата на фондация „Българско дете“ в домовете за сираци, са осиновили ромски деца.
„Америка за България“: Оттегляте се от активна дейност, но ще продължите да помагате. Джуди, правилно ли разбираме, че планирате да останете ангажирана с работата на фондацията като съветник?
Джуди: Без американска или друга чуждестранна помощ би било наистина трудно да се поддържа толкова голямо съоръжение. Успяхме да съберем средства за следващите няколко месеца, така че Центърът да може да работи без финансови притеснения. Дотогава те ще могат да разпишат програми, да разработят свои собствени материали за набиране на средства и да изградят взаимоотношения с компании и физически лица. Надявам се, че това ще им спечели известно време.
Три или четири български семейства даряват значителни суми на „Българско дете“. Някои от тях го правят като благодарност за уроците по пиано, които Пол дава на децата им. Има и няколко компании, чиито служители ни правят дарения, като VMware.
Пол: Работата на Центъра може да се подкрепи и през AmazonSmile. Ако правите поръчки оттам, те могат да дарят сума на избрана от вас благотворителна организация.
„Америка за България“: Пол, вашите планове какви са? Какво ще се случи с дейността на фондациите ви?
Пол: „Риджуей Министрис“ и „Риджуей – България“ ще бъдат закрити, ще преустановим и концертите… Много е разочароващо, но такива са нещата в момента навсякъде по света.
Едно от големите ни постижения е помощта за основаването на медицински клиники в шест от нашите баптистки църкви в страната. Четири от тях са все още активни и в условията на пандемия имат много работа. Те ще продължат да функционират.
Начинанието с клиниките започна с желанието на двойка от Тексас да открие болница в България. Ние ги убедихме да променят идеята и им предложихме вместо това да финансират създаването на социални клиники, в които работят лекар и медицинска сестра, където хората могат да дойдат и да получат лечение и лекарства. Клиниката в Сандански се разрастна отвъд това. Те имат лаборатория, която е много добре позната в общността. Страхотно е, че клиниките обслужват буквално стотици хора. Другите три клиники са в Дупница, Казанлък и Варна.
Джуди: Във варненската клиника се организират информационни семинари за зависимости, за спиране на тютюнопушенето, за осведоменост за различни видове заболявания – диабет, аутизъм, деменция. Когато клиниките отвориха врати, хората не можеха да получат тази информация никъде другаде. Дори днес с интернет е по-лесно да говорите с човек, чиято майка има същото заболяване като вашата.
Пол: Те също така посещават някои от домовете за деца и центровете за младежи с физически, умствени и емоционални проблеми и работят с тях, помагат им с набавяне на оборудване. Това е част от подхода им.
Джуди: Успяхме да набавим стоящи рамки за деца с церебрална парализа, които не могат да стоят сами, както и за деца с други заболявания, и успяхме да ги раздадем. Получихме и стотици детски инвалидни колички – украсени с жизнерадостни и приветливи герои, с ярки цветове, на точки или с коли по тях, за да не са като инвалидните колички за възрастни, а нещо наистина подходящо за деца… Бяха ни дадени страшно много възможности тук.
„Америка за България“: Обръщайки поглед назад, какво бихте направили по различен начин?
Джуди: Бих се захванала със социална дейност по-рано.
„Америка за България“: Каква част от живота на семейството ви са българският език и култура? Ще имате ли възможност да практикувате езика в англоезична среда?
Джуди: Тримата ни внуци говорят български. Всички наши синове говорят езика. Например Захари в Сан Антонио се запознал случайно с няколко българи там и използва всяка възможност да се срещне с тях, за да си говорят на български. Той учи малкото си момченце на български… Това лято той прекара доста време в книжарници в търсене на книги за себе си и за Артър. Той чете българска поезия и често пита приятелите си тук за значенията на някои думи и изрази. А ние с Пол можем да си говорим, без да ни разбират околните! [смее се]
Пол: Преди няколко години научихме за българска евангелистка църква в Далас, една от няколкото такива в Щатите… Та, бяхме в Далас и решихме да отидем на вечерна служба в тази църква. Прекарахме чудесно с хората там.
Джуди: Надяваме се, че ще можем да се връщаме, а и че приятелите ни ще ни посетят в Щатите. Тук изградихме страхотни приятелства.
„Америка за България“: Какво от България взимате със себе си в САЩ?
Джуди: Взехме си снаха. [смеят се]
Пол: Имаме много снимки и спомени, както и някои специални вещи и подаръци, които сме получавали през годините.
Джуди: Жените от църквата в Чипровци ни направиха огромен килим – с вълна от собствените им овце, обработена и боядисана от тях, собствена изработка.
Пол: Доскоро беше постлан в домашния ни офис…
Джуди: Тръгваме си с пълни сърца. Ръцете ни са празни, но сърцата ни преливат от емоции.
„Америка за България“: Работили сте с много млади българи. Какво бихте посъветвали младото поколение днес?
Пол: Две неща. Първо, кратък пасаж от Библията: „Помни своя Създател в годините на своята младост“. И второто нещо е да получат добро образование, да учат и да работят здраво за изграждането на по-добър живот.
Джуди: Бих им казала да имат надежда, да мечтаят и да работят за постигането на мечтите си. Толкова много хора се отказват прекалено скоро и живеят с разочарованието, че не са положили повече усилия.
Пол: Много млади хора в България са обезсърчени от политическата и икономическа ситуация и са настроени срещу страната си. Много от тях искат да я напуснат, но тук в България има добри възможности и успехът е възможен. Просто трябва да намерят правилните възможности.
Джуди: Качеството на живот тук може да бъде много, много добро. Заплатите може и да не са най-високите, но качеството на живот тук може да е прекрасно… Пожелавам на всички вяра, надежда и любов.
